Килим от левурда

Не знам дали Гената е имал идея за тази поляна, когато е тръгнал натам преди две години, но факт е, че след като видях неговите снимки, това място се заби в топ класацията ми. Естествено „перфектната“ снимка веднага се загнезди в главата ми още тогава. Представях си как отивам в някаква подобна гора, пълна с цветя по земята, а във въздуха е тази мъгла придаваща някаква мистика на снимките. Но нека сега да слезем на земята за малко…
За щастие тази пролет предложи доста повече възможности от предната, която си беше суха и с доста скучно време. След като дъжда започна и облаците покриха планинските била, реших че е дошло времето на резерватите в Стара планина. Не се шегувам като казвам резервати в множествено число, защото първоначалната ми сметка бе да изръшкам поне 3 с едно ходене. Това естествено се провали, този път поради технически причини, но за щастие Стенето беше първия в списъка и успях да се отбележа поне там. Идеята да ходя в дивите старопланински резервати не беше само заради левурдата. Миналата година се уверих в какво е превърнат Червената стена на Родопите, благодарение на усиленото човешко присъствие. Именно заради това ходенето по тези места не бива да става практика или мода, както се случва с различни природни забележителности у нас. Резерватите трябва да си останат такива каквито са в Балкана – диви и непристъпни.

Черни Осъм. Цялото течение на реката от резервата до селото е охранявана вододайна зона.

След като ми дадоха разрешение, вдигнаха бариерата над с.Стойновското, за да мога да премина с колата 10 километра път до буферната зона на резервата. Цялото поречие на река Черни осъм над селата е охранявана вододайна зона и това ограничава достъпа до горе още повече. Възможно е до резервата да се стигне и от х. Дерменка, но официално и този маршрут е затворен и на практика излиза, че навлизането дори по туристическа пътека без специално позволение от дирекцията на парка не е много редно. Въпреки, че в новия сайт на Централен балкан има качени тракове с маршрути трябва да подчертая че специално този трак – с.Черни осъм – х.Дерменка не е много удачен. Главно защото в него изобщо не се споменава за охраняваната вододайна зона, а той преминава с километри право през нея и накрая за капак през бариерите. И ако човек пренебрегне табелите най-вероятно ще се насади на охраната с която стават разправии.
И така хъка мъка с джипа се закарах до втора бариера, стояща преди границите на резервата. Бариерата е заключена здраво, а малко след нея има нападали няколко сто годишни дървета, които дори пеш заобиколих трудно. Още с навлизането в резервата се появява онова усещане, че си на истински диво място. След края на пътя, тръгнах по една пътечка или по скоро това което е останало от нея. По земята има дебел (поне 20 сантиметра) слой от стара шума, която се оказа много коварна – хлъзгава е и скрива всичко което е отдолу, клони камъни и дупки. След като започнах изкачването над дерето на Черни осъм, теренът стана много кофти, а за ориентир ми служеше само маркировката.

Дерето на река Черни Осъм

На места пътеката беше по-утъпкана заради животните минаващи по нея. Бе валяло предната вечер, както и на сутринта и в калта имаше доста пресни следи, успях да различа копита на сърни, някакви големи лапи (вероятно вълк) и освен изпражненията на сърните на едно място в гората видях едни по различни и големички. Нямах особено желание да му мисля много, много на кой биха могли да са, още повече да се срещам с източника им.
След като видях следите и тези животински маркировки, които бяха буквално навсякъде, от гората дойде див рев подобно на лай от прегракнало куче. Добре, че вече знам кой реве така – милите сърнички, инак тутакси обръщах на обратно.
Докато наблюдавах един железен елен забит на отсрещната скала, си мислех че мога да ги чуя, но надали ще успея да видя нещо по-особено. 20 минути по-късно докато правех следващата снимка бях залегнал над фотоапарата, и дочух трясъци зад мен. Група от 2 или 3 животни профуча на 20тина метра , скачайки диво надолу по склоновете.

В гората имаше лека мъгла. Нядявах се нагоре дори да се сгъстява но уви…

След поредното гадно изкачване в хлъзгавите листа се озовах на заравнено място. Вървях и зяпах навигацията, когато без да забелязвам къде стъпвам, нагазих в левурдата. Вдигайки поглед направо се облещих, за последния месец това ми се случва за трети път – стоя въртя се и не знам от къде да подхвана. Еуфорията ми набързо премина защото се усетих че лиспва една от съставките на плана ми – мъглата. Хм докато бях още долу в Троян, цялата планина беше погълната от облаците, а сега печеше слънце, понякога наистина вярвам на шегите, че нося слънцето на гърба си.

Каквото такова сега, започнах да се сдухвам, но използвах случая за да пообиколя наоколо и да си набележа места. Трябва да ви призная едно – дори в такава хубава гора като тази, намирането на интересни композиции е доста трудна работа. Да стреляш напосоки в тази ситуация не помага никак, само едно отместване с няколко крачки променя подредбата на дърветата и снимката става различна.
След като вече бях на поляната се отказах да продължавам към хижата. Целта ми беше тук и понеже мъглата я нямаше трябваше да чакам. Реших, че си заслужава да жертвам остатъка от прехода нагоре до билото пред възможността да хвана това място в мъгла. И зачаках…

така и не успях да реша кой вариант е по-добър, квадратния или този.

Чаках близо два часа седнал на падналото дърво от снимката. В началото гората ми харесваше много и дори ме плашеше, но естествено закиснеш ли на едно място с часове бързо се адаптираш с него. Накрая изобщо не обръщах внимание нито на звуците от животни, нито на левурдата. Наближи 6 часа – времето което бях определил за връщане назад. Започнах да събирам багажа разочаровано, когато започна да вали. Това ми даде още бързина и след малко вече бях в края на поляна връщайки се надолу. Тогава буквално за минута сякаш някой пусна димогенератор и мъглата се появи. Завой на 180 градуса и след миг вече монтирах специалния дъждобран върху фотоапарата. Бях решен че дори да се изсипе мега порой аз пак ще снимам.

Снимах докато не мина 7 часа. Всеки кадър отнемаше време, през дъждобрана се снима по-бавно, непрекъснато трябваше да бърша филтъра пред обектива от водните пръски. Заради облаците и гъстата мъгла започна да се стъмва по бързо и вече нямах избор, трябваше да си тръгна. Обикновено замръквам и нямам проблеми с това, но тук в тоя резерват нямах никакво желание това да става. Не стигаше мъглата и липсата на пътека ами и тея животни дето бяха срали навсякъде и скачаха и ревяха наоколо щяха да са изнервящи през нощта. И така се опаковах набързо и тръгнах на обратно. Няколко пъти падах докато слизах и единия път беше доста лошо, за малко да си извадя рамото. Едва сега се замислих какво ще стане ако се нараня….

Последна снимка и си тръгвам…

Малко преди да стигна колата се изсипа страхотен порой, който напълно довърши последните сухи части по чорапите ми. Обувките ми бяха като гъби напоени с вода, спомних си последния път когато това се случи в един съседен резерват – Козята стена. За съжаление когато тръгнах надолу към Троян се оказа че газовата уредба на колата е прецакана, това ми повлия доста зле и взех решението да се прибирам в София вместо да продължа с горските обиколки на другия ден. Сега ме е яд честно да ви кажа, оказа се че повредата е малка, но тогава ме обзе паника и се отказах да продължа по програма. Въпреки това почти получих това което исках, нямаше да стане и без доза късмет, така че този път съм си доволен

Фотогеничното дъбче край Рожен

Взех си поука от миналия път и тази година изчаках времето да се развали подобаващо. Точно около празниците над страната премина страхотен циклон, който ще помня дълго време, по динамично и драматично небе, не помня да съм виждал до сега. И това продължаваше с дни…. Повечето хора свързват Мелник с кръчмите и виното, но за мен това място е свързано по скоро с пясъчните образувания – пирамиди, пръснати наоколо. С пристигането ми направих една добра обиколка на скалите над самото градче, но не успях да харесам някакви добри позиции за снимки. Всъщност гледки има много, но за мен номер едно си е дъбчето над Роженския манастир и без много да му мисля отидох натам. Качването до поляната, на която опъвам палатката бе предизвикателство за джипа, тъй като последните няколко дни беше разкаляло доста стабилно, а и пътя бе изровен и насечен от огромни канали. Въпреки зора успях да издрапам и преди залез бях на позиция при беседката.
Този ден времето бе сравнително слънчево и устойчиво, но по залез се запуши и цветовете бяха смотани. Пуснах една снимка на 7 минути за да замажа движението на облаците.

Бързо стана много тъмно и реших че няма смисъл да се мъча повече тази вечер. Малко след като палатката бе опъната, започна да вали. И така не спря цяла нощ. Учудващо е, че старата ми палатка за 30 лева удържа на дъжда чак до 10 сутринта, когато спря за първи път и успях да се измъкна навън. За да не снимам до втръсване дървото, този път се качих на съседния хълм от където снимах манастира.

Роженски манастир – голяма снимка в галерията

Този ден обичайната тълпа около манастира липсваше. Докато се наслаждавах на спокойствието, камбаната изби за утринната служба, което сякаш прозвуча като сигнал за дъжда, който отново започна да се лее. Въпреки, че тази сутрин направих само една снимка, набелязах едни люляци на хълмчето, които смятах да използвам за преден план на другата сутрин, стига да не вали разбира се…
Прибрах мократа палатка и и реших, че в този дъжд ще е добре да си потърся късмета в Беласица. От известно време насам кроя планове за едни водопади в тази планина и по-подходящо време от този ръмеж за тях няма. Метнах багажа в колата и след като се поизпързялях по калния път наобратно, се озовах долу при манастира. От там хванах някакъв пряк път (отново черен), който беше брутално разкалян. Тръгна ли веднъж на някъде, рядко се отказвам, но по средата на пътя вече съжалявах. Джипа буквално заприлича на една кална топка и въпреки, че си минаваше без проблем отвсякъде загубих много ценно време за да стигна до следващото село – Катунци. От там хванах някакъв пряк асфалтов път за Петрич, но колкото и да бързах изгубих близо 2 часа, които в последствие се оказаха много ценни.

Мой тип време ….:)

Беласица е много интересна планина. Малко прилича на Витоша, но е по-голяма и има една огромна разлика – липсват и хората. За водопадите, които исках да видя намерих съвсем малко информация от някакъв странен беласишки сайт в интернет. От прочетеното там излиза, че до повечето водопади в планината не може да се стигне или трябва да сте някакъв Тарзан за да успеете. Наистина теренът се оказа труден, но в планината има доста черни пътища от които може да се правят лъчи през гората за по лесен достъп до реките. Аз естествено тръгнах и директно по реката, търкалях се и се пързалях по стръмните горски склонове ей така да ми е по-интересно

21 метровият водопад от каскадата на река Каменишка – галерия

Този водопад е единствения от каскадата по река Камешница, който успях да снимам, както си трябва. Не че няма и други, но от глупост си загубих времето в офф-роуд приключения из Мелнишко, както и да се търкалям по склоновете на Беласица. Най-лесно е да се стигне до него от пътя за местност Лопово. А самият път за щастие не беше толкова кален, каквито бяха мелнишките. До водопада има останки от някаква екопътека, но парапетите са изгнили и не трябва да им се вярва особено.От село Камена пък може да стигнете лесно до най-ниския водопад. Него посетих също, но не направих добри снимки. Докато се суетях в гората изведнъж дочух зверски гръмотевици и през малките пролуки между клоните забелязах огромна черна маса в небето, която идваше от към Македония. Фотографският ми нюх веднага ми подсказа, че това е бурята, която чакам от 2 години за да направя яки снимки при дъбчето над Рожен и тутакси зарязах водопадите, набързо се качих в колата и отпраших наобратно за Мелник. Още преди Петрич бурята ме застигна и удари с всичка сила, беше истинска стихия с всички екстри – порой, мълнии и ураганен вятър. Пристигнах пред Роженския манастир по класическия начин по асвалт , където продължаваше да се сипе небивал порой. Викам дай да почакам да спре и после скачам в атака..та отворих една консерва боб докато си седя, да не минава времето на халос. И така както си ям гледам в огледалото на колата една огромна дъга. Беше толкова голяма и ясна, че само я мернах и веднага прикова погледа ми. Еее край… захвърлих консервата нанякъде в колата и набързо грабнах дъждобрана. Дъгата беше направо тройна и докато тичах нагоре по поляната до манастира започна лека по лека да изчезва. Ее мамка му, а на всичкото отгоре валеше още и трябваше да пазя и техниката, докато снимам, всичко ставаше много бавно…

Малкото парче от дъгата, което успях да хвана от високо.

Докато стигнах високите позиции над манастира бе останала една съвсем малка дъгичка от цялото чудовище, тъкмо щях да се сдухам от яд, когато погледнах в обратната посока….

Цялото разстояние до дървото от самия паркинг съм го взел тичайки с всичка сила. Спрях да снимам само за горната снимка, точно там и спря да вали, после търчах с опънат статив и апарата отгоре му. Когато излезнах горе на пирамидите, направо не можех името да си кажа, такъв спринт не помня да съм удрял в близките години.

Снимах наред във всички посоки, направо се въртях като пумпал, то не знаеш от къде да започнеш. Навсякъде се случваха различни неща, светлината беше невероятна, единствения минус бе, че всичко това се случва изведнъж навсякъде и се променяше много бързо.

Ореляк е потънал в облаци и красива светлина

От ниското поле край Петрич започна да приижда и мъгла.

За по малко от 10 минути направих повече снимки отколкото бях снимал в последните 4 месеца. След като слънцето се скри ми звънна Тишо, който току що беше пристигнал с неговата компания на паркинга пред манастира. Затраях си за залеза, понеже не исках да го дразня и пристъпихме към изпълнение на лагера за тази вечер. Тази вечер джипът ми не успя да издрапа по пътя до беседката. Заради пороя каналите се бяха изровили зверски и на едно място колата пропадаше заставайки наклонена на кантар върху двете си леви колела. Десните гуми се въртяха олекнали напразно във въздуха и понеже няма блокажи или лебедка, не успях да издрапам. Така се наложи пеша да се носи багаж и да се опъват палатки по тъмно, но пък сега се заформи компания от 5 човека и беше забавно.
Учудващо тази вечер не валя и капка, а на сутринта се излюпих още по изгрев и се качих на връхчето с люляците.

За съжаление слънцето не успя да пробие, но мрачното време също си имаше свой чар. Спомних си първата година, когато бях тук – нямаше нито едно облаче в небето и снимките ми се провалиха. Затова сега бях повече от доволен.

След люляците единственото което остана за снимане бяха детайли от пясъчните образувания. Интересно е да отбележа, че на снимките ми от преди две години те са малко по-различни. Явно ерозията тук е много бърза и след няколко десетки години хубавото дъбче ще падне надолу в пропастта. Наистина това ще е голяма загуба за българските пейзажисти

Вятъра и дъждовете са изваяли причудливи форми по пирамидите. Учудващо е как такива тежки скали успяват да се задържат на съвсем малка площ, без да паднат. Самата „скала“ е много ронлива и нестабилна, особено след дъждове.

Първоначално тук е било равно плато, но водата е прокопала канали, ръбовете са рухнали и са се образували пирамидите. Постепенно те се „стопяват“ като точно преди своя край са най-интересни като форма.

Остатъка от деня мина в обикаляне на пирамидите и в търсене на позиции за залез. След часове лутане из лабиринтите от пропасти и ръбове една здрава буря разклати решителността ни и в крайна сметка привечер бяхме над Мелник. Снимката със залез над града не ми се получи добре, ех ама какъв по-добър повод да се върна пак нали ? Но пък успях да прасна ей този облак с планината Славянка на заден план.

И така след това фото, реших че съм събрал достатъчно материал и отпътувах обратно към дома.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси

4 часа от нощта над Белоградчишките скали.

Спасение силно казано, като се има предвид, че съм още нов в този тип снимки. Проблемът е не липсата на желание у мен, а по скоро технически. Да се получат снимки през нощта с добро качество е истинско предизвикателство за всеки цифров фотоапарат. Шумът е враг номер 1 и е нужно е да имате последен модел камера и то от върховите класове за да получите приемливо качество. Със старата ми тухла Canon 1Ds качеството което постигам в нормална ситуация през светлите части на денонощието е направо невероятно. Също така мога да правя снимки на бавни експозиции каквато е горната. Тя е правена при iso 400, и без проблем става дори за голям печат. Забелязах също че за дълги експозиции, 1Ds шуми по малко от 500D, въпреки, че е с близо 10 години по-стар модел. Поради тази причина обаче, максималното исо което са заложили конструктивно е 1250. И като се има предвид че най-светлия ми обектив е на бленда 4 е невъзможно да правя снимки на стоящи звезди и млечен път с единицата. Това може би е единственото нещо което той не може….С новият фотоапарат който наскоро си взех Canon 500D имам iso до 6400, че и нагоре, но друг е въпроса дали то е използваемо.

Фотоапаратите – моите първи приятели снимат неуморно през цялата нощ, насочени към звездите.

И така пристигнах аз в Белоградчик с Тишо, който е местен и знае всичките пътечки и скалички, на които може да се снима. В почивните дни на май месец тук е истинска лудница. За щастие абсолютно всички туристи отиват само до Крепостта, и като казвам „абсолютно всички“, си е точно така. За цял ден скитане единствените хора които видях бяха около Калето. Скалите се простират на 30 километра от Белоградчик, но освен тези намиращи се в града, останалите не са посещавани. За един ден се размазахме от обикаляне на различни позиции, като в края на краищата, харесахме само две с подходящо изложение. При снимките с „въртяни“ звезди, композицията е от решаващо значение, тъй като небето е винаги едно и също и такива кадри омръзват много бързо. Затова ви трябва нещо наистина интересно за преден план. Е първия ден опс…искам да кажа първата нощ.. та тогава научих един важен урок – някои места през нощта изглеждат ама коренно различно, хах но кой би се сетил? Такъв е и следващият пример с тази скала дето по-скоро ми прилича на Х** по средата на снимката. През деня мястото е наистина много интересно с тази ограда отпред, но вечер полярната звезда се пада високо, оградата не личи, луната залязва бързо, а на всичкото отгоре отзад свети Белоградчик. Но естествено аз разбрах това едва след като бях на мястото в 10 през нощта и ща не ща пуснах фотоапарата да извърти 3 часа. Тишо се отказа от Х** и снима някакви клони на някакво си дърво…

Canon 1Ds + 17-40f4L, f5, iso 400, експозиция 3 часа.

Може да не струва, но все пак беше добре за тренинг, а и тази нощ научих доста неща.

Следващите две нощи изкарахме на втората позиция, като от там извадих само една снимка с въртене в последствие. За да снимате такива врътки, трябва да гледате на север. А тъпото при Белоградчишките скали е, че всички те се намират на юг от града, и винаги градското осветление ще е проблем, колкото и далеч да отидете.
През целия ми престой там, през деня беше ужасна жега, слънце и много народ из града та наложи да обърна режима – спях когато е светло и снимах през нощта. Отивах на терен след сумрак и си тръгвах в 5 сутринта когато хоризонта просветляваше.
Отделно от снимките със завъртяни звезди направих първите си снимки с млечен път, които бяха истинско предизвикателство за малкото 500D и още повече за мен, докато чистех шума пред компютъра

Тази е на iso 3200 бленда f3,2 и 20 секунди. От тук няма как да се види, но лично според мен това е границата на възможностите за този фотоапарат. Ако не и малко над нея за да сме честни. За уеб размер разбира се изглежда добре, но шум съм чистил буквално с голямата лопата. Все пак предполагам, че става за печат до размер А4, ще пробвам и ще пиша за това допълнително.

Горната снимка е с 500D и обектив Sigma17-70 , като тази бленда 3,2 е максимума за това фокусно на обектива. Ако имах бленда 2.8 или по малко бих направил кадър на нея за да изпъкне Млечния път по добре. Следващия кадър е на iso 1600 и видимо мъглявините не се открояват добре. Това показва колко важно е да имате високо iso поне от 3200 нагоре, както и приемливи ниски нива на шума, за да направите добра снимка на галактиката.

Canon 500D + Tokina 11-16/2.8, 11mm, f3.5, 30 sec, iso 1600.

И като се добавят трудностите при осветяването на предния план, такива снимки могат направо да ви скъсат нервите. Около Белоградчик има колкото си искаш скали, а тези които съм снимал – гъбите са може би най дребните. Тяхната позиция обаче беше единствената в която можех да вкарам такова небе в този момент. Млечния път подобно на луната, слънцето и всички звезди изгрява и залязва в определени часове, а и наличието на силно светещи обекти по небето и земята прецакват гледката към него значително.
Абе..като за начало добре мина, смятам да пробвам малко по планини за в бъдеще, ако е писано, та да видим как ще е там. По рядък е въздуха и няма толкова градове да ви светят по снимките.
Често казвам, че човешкото око е съвършено и фотоапаратите не могат да се конкурират с него, но за едно това не важи – Млечния път. Колко жалко наистина, че ние хората не сме способни да го виждаме така добре.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси

На повечето места колегите предлагат няколко различни варианта (пакети), но тук аз ще ви предложа един основен, тъй като в крайна сметка винаги мога да добавя нещо, стига клиентът да желае.
Основният пакет включва:
Заснемане на подготовката на абитуриента
Индивидуална фотосесия на открито
Заснемане на цялото събитие от дома през училището до ресторанта.
В цената са включени също:
Неограничено време – ангажиран съм със вашият бал от самото начало, докато не влезнете в ресторанта.
Всичките снимки които направя на събитието (неограничен брой) качени на DVD във формат JPEG, обработени през RAW с основни корекции + 10 снимки, които са напълно обработени с всички екстри и ретуш .
Фотограф + асистент за индивидуалната фотосесия.
Заснемам събитието едновременно с два фотоапарата и съответно снимките ще са с резолюция 11 и 15 мегапиксела.

Цена на пакета – 130 лева.
Като допълнителна опция мога да ви извадя снимки на хартия. Също така мога да ви направя и луксозна фотокнига, която излиза малко по-скъпо от обикновените снимки, но изглежда много добре и аз лично ви препоръчвам този вариант. Снимките и фотокнигата се заплащат допълнително, като цената зависи от броят на кадрите, големината на печат и изпълнението (за фотокнигата).

Ако проявявате интерес или просто имате някакви въпроси, моля пишете ми чрез формата за контакт или ми звъннете директно на телефон – 0887 60 50 93 Иван Миладинов.

Естествено, сам нямаше как да направя такова нещо най-малкото заради разходите, трябваше да бъдат поделени минимум на две. След пътуването до Закинтос (където впрочем успях да мина с 240 евро и си прекарах дооста добре) ми останаха тези пари. Всъщност всичко започна точно докато бях в Гърция и си пиех бира с моя френд Сердо. Обсъждахме престоят ни на Занте, който вече бе към своя край и се зароди идеята за още едно пътуване до някъде за да се усвои подобаващо остатъка от кинтите. Той спомена за негов приятел в Будапеща, който смятал да посети през почивните дни в началото на септември. И така идеята за Унгария постепенно се заформи. Прибрахме се в София и всичко си остана така на приказки докато не останаха два дни до уречената дата за тръгване. Една вечер се събрахме на brainstorm, изнамерихме една карта и започнахa едни планове. Картата беше много готина, само не ми харесваше един факт – преди Унгария пътят ни минава единствено през Сърбия, а аз исках да видя и някоя друга по-истинска европейска държава. И не знам кой предложи Прага като крайна точка, но в края на вечерта само за Прага говорехме. Ама не за самия град, а по точно как да стигнем до там с толкова малко пари. Пътуването с ограничен бюджет на някои може да им се струва тъпо, мизерно и ограничено, но истината е че тогава тръпката е в пъти по-голяма. Всеки може да стигне от точка А до Б с няколко хилядарки в джоба и златна кредитна карта, без дори да носи някакъв багаж. Но да пътуваш почти без пари е наистина голяма емоция, било то и неприятна на моменти. И може би идеята просто да се доберем до там ни изкушаваше повече отколкото уникалните забележителности на стара Прага.
След като решението бе взето се заех с разучаването на пътя и всъщност какво точно може да се види по него. Изчетох всичко което ми попадна за Прага и Будапеща и в деня преди тръгването вече имах толкова набелязани места, че не седмица, ами месец нямаше да ми стигне да ги видя. Сердо пък търсеше хотел в Прага и намери…за 15 евро с включена закуска, при това на добро място. Предплатихме още от София две нощувки, това беше условието за да сме на тази промоционална цена. Отваряйки booking.com може да намерите стотици такива оферти, въпроса е само да платите с кредитна карта няколко дни преди това.
Проблемът с храната бе решен по много лесен начин – просто взех от нас всичко което бе добре опаковано и издръжливо на топлина. Всякакви консерви, които ми попаднаха разни сладки боклуци и тн.В последствие се оказа че това не е толкова нужно, защото разликата в цените не е голяма. Аз пък уж бях подготвен за това от Numbeo, който се оказа невероятно точен и добър източник за плануване на пътешествие където и да е било особено по Европа.
Много хора ще се запитат дали с кола не е прекалено луксозно и скъпо да се пътува, ами влакове, евтини самолети или автостоп? Проблемът на всичките тези опции е, че са много ограничени от към количествата багаж за носене (особено самолет) ,а други изискват прекалено много време за реализация например на автостоп. Освен фактът, че отпуските не стигат за този вариант, пътуването на стоп, изисква да купувате храна и в страните където е скъпа, трябва и да плащате за спане по пътя, освен ако не спите по спирките и пейките в разни паркове Изникват и доста непредвидени разходи и най-важното ограничени сте върху главния път и нямате опции за разглеждане на забележителностите в близост. Точно заради тези няколко причини, не пътувам на стоп, най-малкото не бих могъл да си взема всичките фотобоклуци с мен, което обезмисля всичко, като се замисля…
И така остана само да се реши проблема с горивото и пътните такси. Ами.. това няма как да се избегне но може да си помогнете малко. Първо ако имате кола с голям резервоар го пълните до дупка и после забравяте за педала на газта, натискате толкова че да се движите с добра скорост. Стига да не карате някаква ламя, познавайки колата си може да изцедите максимума от нея. Така моята кола Фолксваген Пасат 2.0 Tdi даде общ разход от 5.8/100 дизел за цялото пътуване. Средната скорост по магистралите беше около 110-120, + климатик в повечето време на макс. Установил съм, че ако вдигна скоростта само с 20км отгоре, разходът скача с близо литър и всъщност не спестявам почти никакво време.

Пътните такси няма никакъв начин да се избегнат, но в страните където се пътува с винетка, най-добре си купете такава, която е поне за седмица.
И така напълних багажника с храна метнах някоя друга дреха в сака и тръгнах от нас в едно слънчево септемврийско утро. Забрах Сердо от тях и след час вече бях на Калотина. Преминаването в Сърбия и излизането от там бяха единствените моменти които ме тревожеха, но за сега нямах проблем. Пътят до Ниш пък беше единствения гаден участък от оставащите 1500км. Там по завоите на река Нишава разни горди, но глупави българчета се правеха на състезатели и навлизаха срещу мен почти на всеки втори завой. За огромно щастие количеството български водачи драстично намаля, след като се качих на магистралата и вече можеше да се кара спокойно.
Единствения град в Сърбия през който минахме беше Белград, на практика положението там ми се стори по зле и от това в София, само дето те имат небостъргач-панелка а ние само обикновени панелки. Влизането в Унгария беше последното препятствие преди истинската Европа и поради това точно на границата бях много нервен. Някакъв чичко митничар само ме накара да отворя багажника, измънка нещо от типа на – гегеш – мегеш и ми направи жест да си вървя. След като минах границата, трябваше да си купя винетка от стотиците малки будки и магазинчета там. Тея винетки ги продаваха на 100 места, което веднага ме озадачи. Като вечно лъган нашенец, естествено веднага заподозрях измамата, а Сердо е турчин какво да ви кажа, той направо ги хвана от раз. Оказа се, че на повечето места лъжеха яко с цените и ни костваше близо час за да открием правилното място. Не знам как може да продаваш такова нещо като пътна такса, на избрана от теб цена, това дори в България не съм го виждал.
И така вече бях на магистралата и карах към Будапеща. На едно място с масички и беседки спряхме за следобедна закуска с кроасани и разни вафли. Сердо който е голям ценител на разни заведения, кръчми сладкарници и прочие непрекъснато правеше гримаси, понеже беше принуден да яде кифлата от опаковка. Но нямаше как – с 200 евра сме братче – бъзиках го и той само се подсмихваше накриво.
Към 4 следобяд вече бяхме в Будапеща. Градът ми хареса още щом слязохме от магистралата. Да си призная, за пръв път отивах в европейски град през живота си. Страстта ми към приключения винаги ме е водила на „проблемни“ места и това винаги означавало на юг или изток от България. Тази вечер трябваше да се преспи при един френд на Сердо, Cagdas който е негов приятел от Турция. Човекът си бачка и живее тук в Унгария заедно с жена си която също е от Турция. Хората се оказаха доста печени даже вечерта ни заведоха до Парламента за да прасна някой кадър и да начешам крастата за днес. Не си и представях, че това ще стане възможно още на първия ден, трудно се получава когато все още не знаеш къде се намираш.

Това е парламентът на Унгария. За пръв път в живота ми до мен имаше повече от 3 човека със стативи, имайки предвид, че изобщо не ги познавах, a и не бях на фотопленер. Още повече минувачите не се пулеха срещу фотоапарата, а напълно ме игнорираха. Нощната разходка за снимки много ми допадаше, но сякаш бях като в лабиринт, бях се озовал в много голям град по тъмно и изобщо не знаех накъде да хвана. Затова просто походих покрай реката и реших да се прибирам.
На другия ден взех една карта и пътеводител в джоба и тръгнахме уверено пеш през града. По принцип никога не снимам докато има слънце високо в небето, особено по обяд, но сега нямах избор и трябваше просто да праскам като типичен турист. На всичкото отгоре не взех и статива и така бях напълно ограничен.
След близо празно час ходене по улиците се озовах около някакъв зоопарк и от там влезнах в ценралния парк на града – нещо като Борисовата в София. Тук се намира Площада на героите – първата ми цел за деня.

След като направих куп тъпи снимки на паметника от всички възможни страни отскочихме и до замъка Вайдахуняд (или просто Хуйняд както го нарекохме ние). Наблизо има и няколко малки езерца с патки и куп шантави неща като коли и малки бараки във водата. Много гот доста бутафорно през деня, но ако е тъмно би изглеждало яко. Всъщност мога да кажа същото за повечето места в София. За протокола само ще отбележа, че до това езерце видяхме първите и единствени българи през целия престой в Унгария.

Инвестицията в книжки пътеводители си струваше и благодарение на моите наистина уникални способности да измислям маршрути от тук насетне постоянно бяхме сред забележителности. Естествено когато аз измислям пътя той е дооста дълъг, до тук близо 8 км, а оставаше още бая!
След което Сердо започна да мрънка гладен съм та гладен съм, но отказа да яде от моите кифли в целофан. И започнахме търсене на ресторант по улица Andrassy тръгваща от площада към центъра на града. Тази улица представлява нещо средно между Оборище и Витошка в София, яката гъзария братче. Започва с 300 метров участък само посолства на различни държави, нашенското също си беше там. И естествено си имаше заведения и то какви – една манджа 40-50 кинта хахах.Аа зарежи атя работа, определено не беше най-доброто място да се почустваш гладен, затова продължихме напред. Сердо не спираше да мрънка и се наложи да подминем Къщата на терора – някакъв музей на комунизма за който бях чувал още от преди.

Базиликата Сент Ищван

Вече в центъра на града намерихме закусвалня с нормални цени и ударихме по един гирос. И отново тръгнахме по Andrassy, като пейзажът постепенно от посолства се смени в стари красиви сгради. Всяка от тях бе изградена в квадратна форма с празно пространство в средата оформящо двор. Всичките дворове бяха достъпни за външни хора и вътре беше невероятно чисто и спретнато. Нагоре в отделните апартаменти се достига по тераси намиращи се над двора подобно на хотел. Разгледах няколко сгради в центъра и всичките бяха изградени в този тип. Много гот наистина. А от вън на улицата яката гъзария, версачета бенетони свят да ти се завие. Гледам аз и се чудя, тея или още не са открили моловете или вече им е минала модата тук.
Нещо започна на шопинг туризъм да ми прилича и набързо смених тактиката. Дай да идеме в някоя стабилна църква, до сега не бях влизал в големи католически катедрали. А тук такива да искаш, избрахме си разбира се една от най-големите.

Вътре за първи път ме хвана яд че не си нося статива. За разлика от България, тук никой не ме преследваше заради фотоапарата, нещо което не очаквах. Пуцах на iso 800, тухлата добре се справи, нямаше много шум за чистене после.

Били са необходими 50 години за да построят това чудо. Поглед към хълмистата Буда.

Базиликата е доста висока – 96 метра и реших да се възползвам от туристическата атракция – поглед от покрива. Направихме някаква врътка със Сердо за да ги преметнеме с билетите, българска някаква врътчица елементарна беше, не помня точно каква, но минахме с един билет. От горе се виждаше цялата Будапеща, въпреки ужасната мараня. Скръцнах със зъби при мисълта за нощна гледка от тук, но го преглътнах няма как, времето ме притискаше. От тук се виждаше Парламента и реших че вече трябва да се ходи към него за да не пропусна времето на посещение.
На връщане реших да пробвам стълбите вместо скучния асансьор, направо свят ми се зави докато стигна до долу….

И така газ към Парламента, а там леличката на входа ни каза, че няма нужда да плащаме за понеже България била в ЕС. И за момента се почувствах европеец..поне за 3 минути, докато не видях вътрешността на сградата, тогава си спомних за нашия парламент и нещата които се намират вътре….
Жената екскурзовод се опитваше да говори на английски, но този акцент олеле забрави…, беше направо ужасен и почти нищо не разбирах. А и не я слушах особено, всичко четях от пътеводителя и бях зает да праскам снимки в тъмницата от ръка….

Много бяха строги унгарците вътре, пазят го като очите си и има защо. Реално аз видях само няколко коридора и 4 зали. Предполагам това се равнява на 0.001% от цялото това чудо и пак бях впечатлен, залите за близо 700 ако не се лъжа. Сърцето на огромната сграда е мястото в което е изложена кралската корона на Унгария или по скоро неин дубликат. На върха на короната има кръст, който е килнат на една страна.

Това е така не само върху първообраза който виждахме тук, но и върху неговите изображения по паметници и картини из цялата страна. На въпроса ми защо кръстът върху короната е наклонен леличката се изчерви и започна да извежда какви ли не теории, но така и не стана ясно. Предполагало се, че е направена нарочно така или пък просто някой я е изпуснал и е паднала върху кръстчето.

Заведоха ни в една заседателна зала, която е копие на оригиналната. Парламентът бил изграден от две огледални части и си имал две такива зали. Представям си го това у нас -не една, а две зали пълни с тиквеници хех…Унгарците си използвали само едната зала, а другата била за парлама на туристите.

И така след това един чичко охранител буквално ме изтика навън, като не ми позволи да снимам след групата, много съм се бил мотаел, зъл човек. Излизам навън и гледам слънцето слиза ниско вече, а над реката за се заформили едни облаци – приказка. Брей и сега какво да правя? Няма време за губене реших да снимам от насрещния бряг понеже, гледката определено бе по-добра. Освен това там е по-високо и има хубави позиции. И така тръгнах аз по един от мостовете, ама сметките ми излязоха криви, тоз Дунав да не е Владайската, че да го минеш ей така. Намирах се на средата на моста и залеза вече започна. Гледката все пак ми се стори приятна и буквално на пътя на минувачите хвърлих раницата на тротоара и започнах да вадя техника, да сменям обективи и филтри. Очаквах, че ще ме напсуват здраво, понеже стабилно запречих пътя, но хората изглежда доста ми влизаха в положението и спираха за да не ми пречат. Някои от тях дори ми се извиняваха, че трябва да преминат…

След като спасих положението с тези снимки, спрях с бързането. Преминах в хълмистата част на града отатък реката, наречена Буда – няма нищо общо с будизма, почти сигурен съм в това. Равните части на града в които се мотах през целия ден се казват Пеща и от там идва и името на града – БудаПеща. Та сега започнаха едни баири, докато не се качихме на Рибарските кули. Изглеждат доста ретро, но всъщност са построени наскоро в последните няколко години.

Мястото около кулите бе превърнато в панаир и това ми попречи да направя свястна снимка на църквата Матяш. Имаше някакъв бирфест наоколо и това много ме ядоса. Викам дай да се махаме и набързо слезнахме обратно при реката. Уж тръгнахме да се прибираме, но по пътя преминахме по един от мостовете и се озовахме на някакъв остров, който беше по средата на реката – представляваше градски парк. Викам дай да го врътнем целия по дължина и да се качиме на следващия мост. Пфф в средата си острова се превърна в истинска гора, и не стига че беше мега тъмно и пълно с поркани типове, но се оказа бая голямо място. Отне ни над половин час да го прекосиме целия и накрая краката ми започнаха да сдават багажа. По мои сметки до тук се събираха между 25 и 30 километра трамбоване по тротоарите. Гадно е да мааш по равно цял ден, в планината винаги ми се е струвало по лесно.

Най-накрая преминахме тази джунгла и бяхме отново на брега на реката. Тук Сердо предложи проба на унгарски гулаш в някое заведение. И се пльоснахме изморени в първото срещнато. Ресторантчето беше на супер място, седяхме на улицата, срещу нас бе реката,а на другия бряг Парламентът. Цените бяха нормални освен гулаш ядох и едно сурово кюфте – татарски бифтек, падам си по такива неща по принцип. Въпреки, че бе 10 вечерта и страшна тъмница отново по улиците гъмжеше от хора. След като хапнахме, ни очакваха още към 5 километра ходене, до квартирата. Накрая краката ме боляха по доста странен начин, стъпалата ми бяха ОК, но над коляното усещах някаква много гадна болка. Към края се събраха към 30 километра ходене, Будапеща е голям град!
Тук бяхме точно от 24 часа, а на сутринта заминавахме за Прага, тъй като резервацията ни беше за другия ден. Бях смазан приятели, но така е за един ден трудно се обикаля всичко. Цяло чудо е, че успях и да направя някакви снимки, и дори да хвана залез над Дунав, още повече бях и без статива. А приключенията ни тепърва започваха, определено в Прага беше дори по-забавно….
Следва продължение….

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси

И така първият въпрос на който трябва да си отговорите е – Ама наистина, трябва ли ми това и какво искам всъщност?

Отговор 1 – Имате си кинти и просто се чудите за какво да ги похарчите. Личен съвет, по добре си купете ланец, ако искате нещо тежко на врата. Фотоапаратите се обезценяват доста бързо напоследък, трошливи са, сложни са и само с притежанието им не е достатъчно да ви се получават снимките. Ще трябва доста да прочетете и да си поблъскате главата. Та ако не ви се занимава с фотография си вземете нещо друго.
Отговор 2 – Имате си кинти и просто много се кефите на Никон Dнезнамсиквоси или Канон маркнезнамсиколкоси, текат ви лигите когато седите пред някоя витрина с техника. В този случай статията по-долу пак няма да ви помогне много. Та вие вече сте решили какво искате!
Отговор 3 – Турист сте и просто ви се ще да си праскате снимки в планината с нещо. Вземете си турбо сапунер или от онези компактни фотоапарати със сменяема оптика. Знам от опит повярвайте – хубавите фотоапарати ТЕЖАТ! Тежат толкова много, че когато ги носите цял ден в планината буквално свят ви се вие! И е безсмислено да ги влачите, ако не сте тръгнали с една едничка цел – да снимате. Все пак, ако на всяка цена искате DSLR, гледайте да е колкото се може по-малък и лек.
Отговор 4. Попаднали сте на снимки в нета, които са ви харесали. Това ви е накарало да гледате още и още и сега сте зарибени яко, снима ви се просто и това е. Мъчите се с вашето малко апаратче, но нещо не се получава и ви дразни. Но вас ви влекат снимките и просто ви трябва фотоапарат с който да снимате. Е дано успея да ви помогна при избора с тази статия.

Избор на тяло (така ще наричаме по надолу основната част на фотоапарата с копчетата и дисплея. Обективите са допълнителен елемент към него)
За дигиталните фотоапарати и техните мегапиксели.

Когато човек се поогледа на пазара за техника ще забележи, че повечето фирми буквално бълват нови модели всяка година именно в по-ниските класове фотоапарати, насочени към начинаещите фотолюбители. Честно казано, дори аз вече се обърквам като гледам все нови и нови неща които изобщо не съм усетил кога са пуснати в продажба. Производителите слагат в тях какво ли не, то не бяха опции за снимане на видео, въртящи се дисплеи, блъскат ги с мегапиксели, прилагат какви ли не други рекламни трикове за да примамят все повече хора. Този бум в последните години не е случаен, с развитието на дигиталната фотография, снимките станаха все по общодостъпни. Нужно е просто да инвестирате първоначално в един апарат и може да праскате с него като с картечница. Да ви кажа право, аз още помня времената в които за 10 дни си имах лимит от една лента – 36 кадъра и цените им не бяха никак евтини – поне 10-20 лева парчето. Отделно от това, нямаше как да видя какво съм снимал в продължение на цяла седмица, и нямах почти никакъв контрол над обработката на снимките. Но всичко това се промени с дигиталките, именно затова е толкова модерно да имаш фотоапарат сега. И фототехниката по магазините е повече от всякога.
От всичките екстри с които сега блъскат един DSLR, на практика всичко може да ви е от голяма полза с изключение на мегапикселите. Те ви трябват само тогава когато ще печатате големи изображения. Разбира се никога не се знае, кога ще ви се наложи, да правите изложба, но мегапикслеите са единственото нещо, което на практика може да ви влоши снимките, ако е в повече. Защо? Защото когато блъскат с мегапиксели една малка матрица нивата на шум растат. Това разбира се не важи за скъпите фотоапарати и особено за марката Hasselblad, които са по 50 мегапиксела. Те са с много големи матрици, обективите им са много остри и струват по 50 бона само тялото. А истината е, че в последната година дори производителите малко снижиха летвата с резолюцията от 20 до към 16 мегапиксела при професионалния сегмент на Никон и Канон именно поради тази причина – шум. И бързината естествено – колкото по големи за резолюциите, снимките са по големи, а от там и размерите им. И така те трудно се обработват от процесора на фотоапарата, което забавя техниката.

Шум

Отклоних се ей, но нищо де, хубаво е да ви е ясно това – не мегапикселите са решаващия фактор за една хубава пейзажна картина. По важното е да имате колкото се може по-малко шум в снимката. А шум се появява когато – вдигате iso, или увеличавате експозицията. Обикновено както ви споменах по-горе в 90% от случаите вие ще снимате на исо 100 и това няма да е проблем. Но ако искате да въртите нощни снимки или още по-зле, искате снимки със стоящи звезди тогава ще вдигнете исо на 3200 (стига да имате тази опция) и шумът ви се явява враг номер 1. Освен това може да ви се иска да снимате макро или някоя катерица в парка и тогава пак ще искате скорост и високо iso. Ето това са вашите 10% в които тази екстра ще ви трябва. Обикновено при iso 100 няма да забележите нищо, при модерните дигитални фотоапарати шумът започва да се появява от iso 400 нагоре. Именно във високите настройки на iso може да забележите разлики между отделните марки и модели.
Естествено от всичко казано до тук не означава, че задължително трябва да си купите някой фотоапарат с 6 мегапиксела от преди 5-10 години, но истината е, че и той върши работа. Това важи ако сте решили да си вземете нещо втора ръка, защото вече трудно ще намерите тяло което да е под 10мп, а принципно те са ви достатъчни.

Ергономия.

Освен различен набор от функции, екстри и качество на картинката, тялото което ще си вземете трябва да ви е удобно. Това е много важно, защото на практика е непоправимо. С шума на матрицата може да се борите във фотошоп, но с неудобството от едно „дървено“ тяло остава само да се примирите, а това не е никак лесно. Най-добрият начин да решите този проблем е да пробвате. Залагате си някакъв ценови диапазон, отивате в магазина и почвате буквално да мерите. Пробвате всичките фотоапарати сравнявате ги един с друг. Освен, че трябва да ви е удобно, тялото трябва да е лесно за работа. Най-важните настройки, като смяна на бленда и скорост трябва да са лесно достъпни. Също така бутона за исо, и drive бутона ( избира режима на снимане – серийно, самоснимачка или един кадър). Режимът за преглед на снимки трябва да се вика лесно само с едно копче на удобно място. Ако снимате макро, а и при пейзаж често ще ви е нужен и бутонът за DOF prewiew, чрез който проверявате действителната дълбочина на фокуса. Забелязал съм че специално за него Канон са избрали най-скапаното място при някои тела и докато не погледнете право в копчето, трудно го напипвате. Това е дразнещо защото всеки път трябва да си отмествате погледа от композицията и вместо да снимате, търсите някакви бутони. Гледайте как са организирани менютата и дали е лесна навигацията през тях. За да се улесните при тестовете, може предварително да поразгледате ревюта на фотоапаратите, които сте избрали. Така поне ще имате идея кое копче за какво е, без да се налага всичко да ви казват в магазина и да се объркате.
Сега трябва да ви кажа, че малките тела наистина са по-орязани с удобствата от големите професионални тухли и трябва да направите компромис между ергономия и размер+тегло, а и цена. Моят резервен фотоапарат Canon 500D например ми е доста неудобен за работа, тъй като съм свикнал с другото ми професионално тяло 1Ds, но носенето на малкото канонче в ръка и на врата е истинско удоволствие! Да не говорим, че разликата в цената е с един десетичен порядък.

Размер на сензора.
APS-C сензор – това означава че размерът на сензора е по-малък от 35мм по ширина – големината на един класически малоформатен лентов фотоапарат, или с други думи – старите обикновени 35мм ленти с които бяхме свикнали преди. Това си има своите плюсове и минуси за които ще ви разкажа по-надолу, а за повече информация относно размeрите на сензори в отделните фотоапарати, може да проверите отново в dpreview.
Матриците с такъв сензор се наричат още „кропки“ защото те са по-малък „орязан“ вариант на нормалния 35мм вариант (наричан още пълен или fullframe). Всичките тела в нисък и основен клас на всичките марки са с такъв размер APS-C. Някои марки като Pentax, Olumpus например дори нямат фотоапарати с fullframe матрици. От опит ви казвам, че за начинаещ разликата между кропка и фулфрейм е абсолютно незначителна. В нета може да прочетете митове в които професионалистите снимали само с фулфрейм, хубавите пейзажи ставали само с фулфрейм и разни други глупости относно размерите на сензора.
Основната разлика която ще касае вас е следната – с APS-C ще имате умножение на фокусното растояние по даден фактор (1.6 -Канон, 1,5-Никон и Пентакс), което прави един пълноформатен широкоъгълен 24мм обектив в нещо от сорта на 39мм и той вече не е никак широк. През последните 10 години абсолютно всички марки на пазара пуснаха специално обективи предназначени за по-малък размер на сензора – те са малко по-евтини, а някои от тях стряскащо добри. Това прави изборът на кропка логичен за бюджетно ориентираните хора, защото реално с по-малко от 1000 лева вие може да се сдобиете с много остър и светлосилен широкоъгълен обектив, чийто аналог за фулфрейм струва близо 3 бона и реално не може да му стъпи и на малкия пръст.
След като Sigma пуснаха на пазара широкия си обектив 8-16mm f/4.5-5.6 DC HSM,(който е дори по-добър от варианта за фулфрейм Сигма 12-24II) на практика има всякакви обективи за кропка с които вие може да покриете всичките фокусни диапазони които и с фуллфрейм.
Така единствения недостатък на APS-C размерите спрямо фулфрейм остават по-големите нива на шума заради малкия сензор и микродетайлите.

И ако не сте разбрали нищо от казаното по-горе ето ви го опростено – влизайки в някой магазин за фототехника обърнете внимание на описаните размери на сензора и кроп-фактора по който се преизчисляват милиметрите на обективите. Това ще е важно за вас за да решите какви обективи да изберете. Звучи сложно, но се свиква много бързо, просто след време започвате да умножавате милиметрите на всички обективи закачени на фотоапарата по някакво число – 1.6 за Канон например. Така получавате реалното фокусно разстояние, което ще имате.
И така сега само ще ви опиша предимствата и недостатъците на fullframe за да имате идея за какво иде реч:
Слаби обективи – тъй като размерите на сензора са големи, той обхваща максимума от изображението което един обектив дава – това включва краищата на оптичните елементи. Ако един обектив има недостатъци – те обикновено са там по края. Винетриране, аберации, слаба резолюция – всичко е най-кофти там. С кропка вие автоматично забравяте за тези проблеми тъй като тя орязва тези участъци, като просто не ги включва в изображението. Ако изберете вариант да се хвърлите директно на 35мм матрица си пригответе повече кинти за обективи. Повечето стъкла дори и тези от висок клас за по 1500-2000 лева буквално мажат по краищата.
Основното предимство на фуллфрейма е, че има по-голям размер на самият пиксел и от там дава по-малки нива на шум и по-добро качество на детайлите. Това е така поне на хартия и донякъде на практика. Истина е че микродетайлите при Canon 1Ds са доста по-добри от тези на Canon 40D(кропка), но това си личи само при печат над А4 размер. При нормално изображение на екран и такова за уеб, да се убиете няма да намерите различия. Разлика ще видите само ако сравнявате увеличени на 100% сурови кадри отворени във фотошоп или друга програма за обработка. Хубавите детайли в една 35мм матрица за съжаление се съсипват мигновено, когато и забиете някой „евтин“ обектив за 1500 лева, дето дава свястна резолюция само в центъра на снимката.
Поради тази причина не ви препоръчвам да скачате на вариант с фуллфрейм матрица, вземете си кропка най-добре.

Сега сигурно очаквате и нещо за марки да ви кажа, но истина е повярвайте, при ниските класове за качеството на картината надписът върху техниката няма почти никакво значение. Аз лично бях убеден, че трябва да има разлика и в даден етап вземах от приятели каква ли не техника за да пробвам. Така преминах през всички марки и не успях да намеря никаква разлика в картинката – една снимка както я направех с Pentax или Nikon ставаше същата и с Canon. Това важи особено за ниските и средни класове. Разлика може да забележите само при про-телата от 5 бона нагоре, сегмент където някои фирми дори не произвеждат модели (все още). Марката избирате, когато избирате цялата система – фотоапарат с обективи. Ако ще използвате фотоапарат само с китов обектив, фирмата производител наистина няма значение.
Имайте предвид, че марки като Pentax, Sony или Olympus са по-малко разпространени. Това прави намирането на техника втора ръка маалко по-трудно. Естествено това не ги прави по лоши и въпреки, че аз снимам с Канон, съм голям фен на Pentax и дано един ден да успея да си купя такова тяло също . От всяка една фирма има неща които харесвам и които не.
От друга страна за Канон и Никон има много богат избор от обективи, било фирмени или от производители – трета страна -Сигма, Тамрон, Токина..Те произвеждат и за другите марки, но не винаги има наличности по магазините.
Причината да снимам аз с Канон е, че в момента когато купувах фотоапарат, този беше в промоция и ми дойде на добра цена. Иначе бях поръчал друг фотоапарат, на друга марка, който също бях избрал едва ли не на случаен принцип, но се оказа изчерпан.

Избор на първи обектив
Изборът на първи обектив е доста важен и за разлика от тялото, обективите наистина могат да ви ограничават творчески. Освен фактът, че скапаните обективи скапват качеството на снимките, фокусният диапазон също играе голяма роля. Ако например си вземете някой твърд портретник, от рода на 85мм вие пейзажи много трудно ще снимате.
По принцип китовите обективи с които се продават фотоапаратите стават само за това – да снимате пейзажи. С тях другите типове фотография са трудни или невъзможни. Това е така защото те са в диапазон 26-50-120 мм (което за един пейзажист всъщност покрива над 50% от нуждите) и са много тъмни – максимално отворената бленда е от порядъка на 4. Ако се захванете сериозно ще ви трябва и по-широко стъкло – около 17мм(10-11мм кропка) а също и някакъв телеобектив. И така с 2-3 не дотам светлосилни и относително евтини обективи покривате 17-200мм, което ви е достатъчно. Ще откриете по магазините и разни стъкла чудеса – 18-300мм 18-250мм в един обектив. За съжаление тук компромисът с качеството е прекалено голям за да си заслужава купуването на това нещо и реално използваемата му част е някъде около 50мм. Лично аз си мечтая за такъв туристически обектив, тогава няма да е нужно да мъкна 4-5 стъкла в раницата. И упорито съм пробвал няколко от тях, но уви – резолюцията на всички е доста слаба.
В заключение мога да кажа, че в началото дори китаците ще ви вършат работа, имат добър диапазон и в последно време ги правят с добра острота. Основен проблем при тях се явява използването на филтри и скапаната конструкция, която след време се разхлопва. Но поснимате ли малко, ще започне да ви става скучно и ще се наложи да си купите още един обектив. Тогава вие много добре ще знаете какво ви трябва, повярвайте ми
Не подценявайте марки като Sigma, Tokina или Tamron. Те предлагат обективи на по приемливи цени и някои от тях директно бият продуктите на големите производители. За повече информация относно обективите постете този сайт – photozone.de

Стабилизиран или не?
При повечето марки предлагат стабилизация в обективите (Pentax има вградена в тялото). Стабилизацията е хубаво нещо особено ако снимате с дългофокусни стъкла над 70мм. Лошото е, че тя ви „развращава“, започва да ви мързи и не използвате статива. Това по принцип е кофти защото в повечето случаи ефективността и е едва 2-3 бленди и не спасява добре положението. Естествено тя понякога може да ви спаси деня, например забравили сте статива у вас и все пак ви помага, на мен се е случвало и това. Но в повечето случаи гршите доверявайки се на нея, например по залез е доста тъмно и скоростта ви е около секунда, и това още повече се утежнява, защото снимате и на ф16-ф22. Тогава стабилизацията не помага с нищо. Така че хубаво е да я има, но е много по желателна при телеобективите отколкото при широките стъкла.

И така, след като тотално ви обърках и вече може би ви е все тая на какъв фотоапарат ще попаднете, сигурно все още си задавате въпроса – За какво да си дам парите, че да ми станат по-хубави снимките? Трябва да си вземете не едно, а няколко допълнителни неща…
1. Купувате си статив – за него също ще напиша една статия.
2. Купувате си дистанционен спусък за фотоапарата. Чрез него може да снимате на бавни експозиции, да снимате в клин с повдигнато огледало, без дори да докосвате копчетата по апарата.
3. Купувате си фенерче (челник) – с негова помощ снимате по залез и се прибирате по тъмно.
4. Купувате си добър будилник – с негова помощ + фенерчето ставате рано и снимате по изгрев. Съвсем сериозен съм за това, с ранното ставане човек се бори по трудно отколкото с шума от матрицата.
5.Добре е да си вземете някакви филтри като тези. Това важи особено, ако ви мързи да обработвате на фотошоп. Ако обработката ви кефи, може да минете без градиенти, а само с един поляризатор – той е задължителен!
6. Намирате си някакъв MP3 плейър, ако все още нямате. Той ще ви е любим другар, докато киснете по няколко часа в очакване на добрата светлина. Електронна книга също върши много добра работа, аз все още нямам, но си мечтая за такава.

Всичките изброени по-горе неща увеличават качеството на вашите снимки неимоверно. Особено първите 3 плюс поляризатора. За мен те са незаменими при пейзажната фотография.
Това е за сега приятели, до тук са 3300 думи, но със сигурност все нещо съм пропуснал. Ако нещо все пак не сте разбрали, не се притеснявайте да питате, полето с коментарите по-долу е за това.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси

Предистория
След последния ми провал именно на Витоша, вече не оставям нищо на случайността. Зарекох се от този момент нататък, предварително да разгледам с очите си мястото, на което ще снимам изгрев и това да става по светло, а не през нощта. От няколко години ми се върти идеята да снимам от източните склонове на планината рано сутрин и понеже сега по останалите високи планини е неприятно реших да се пробвам тук. Така един ден хванах автобуса за Железница и от там пеша изкачих 1000та метра денивелация до мястото за да го огледам. Направих всичко това с пълен товар, защото все пак се надявах да ме допуснат да спя в хижата наблизо и да снимам още на другата сутрин. От предишното ми ходене по Витоша научих и друг урок, а именно че хижите на Витоша не са предназначени за спане на туристи. В повечето от тях спят хижари и техните любими хора, но не и случайни туристи. В случая с Академика хижарят се оказа готин човек, но просто ми обясни, че няма къде да ме настани. Хижата се пръскаше по шевовете от студентите на НСА които в момента бяха на курс тук. И понеже сградата си е ведомствена, дори не настоях, а просто приех факта, че ще се качвам отново, този път през нощта. Огледах добре мястото, харесах си някои композиции и направих пробни снимки, че даже и праснах един кадър на Рила, докато слизах на обратно.

Естествено се проклинах задето бях решил да правя тази тренировка с 20 кила на гърба, но се оказа, че е за добро. Определено сега съм в по-добра форма Издебването на подходящ момент се оказа много трудна задача не само сега, но още от началото на тази тежка зима за всяко едно ходене на някъде. Прогнозата всеки ден се менеше, ами трябваха много добри условия, пулех се в компютъра всяка вечер и си лягах разочарован.
И така до миналия уикенд, когато пак си легнах разочарован, но от факта че ще трябва да спя само един час. Навих си часовника за 1 сутринта и после се въртях 40 минути докато заспя… след това бам! – алармата на телефона. Лелее свят ми се зави, много гадно бе хора, ужас е това, не ми се е спяло толкова от последния път когато попаднах в една чалга дискотека в Студентски град. Определено следващия път няма да правя грешката да си лягам за няколко часа. Лекият сън в който бях изпаднал изведнъж подейства ама много демотивиращо. Седях в леглото и си представях с ужас как слизам долу при колата в студа, след това целия този път до Железница и после най-гадното – студ и мрак през гората сам ходейки 2-3 часа. Опитах се да си измисля причина да не тръгна, но от вечерта бях подготвил всичко така добре, че не успях да се хвана за нищо.
Естествено номера беше да се измъкна от леглото, от опит знам че веднъж станал, няма връщане вече назад.Именно затова сутрин трябва да си като пружина. настроението мис е приповдигна докато карах в тъмницата към Железница, но когато пристигнах там и слезнах от колата нещо започна да ми се стапя ентусиазма. Подухваше ветрец и беше бая студено, „какво ли е горе“ – помислих си. Е какво може да е.. вярвайте ми в този момент дори не подозирах каква нечовешка виелица ще ме посрещне
Докато ходех из гората луната все още грееше между дърветата но беше вече ниско, виждах я как залязва зад Резньовете осветявайки билото в невероятен детайл. Ако не бързах толкова със сигурност щях да пробвам някоя нощна, но няма как трябваше да се ходи без спиране иначе рискувах.
От известно време насам изобщо не забелязвам тъмницата, странните шумове и призрачните сенки в гората. Станал съм такова перде, че чак не е на добре, дори като съм на палатка вече спя като пън. Все пак се замислих че с компания би било къде къде по приятно, зимно нощем в планината определено не е най-безопасното място, пък и е доста скучно да мааш по баирите сам.
Постепенно излязох от гората и спрях малко за почивка. От това място вече виждах светлините на хижата, но от предишния път знам – гледката е измамна. Изглежда близо но всъщност ми остават над 500м денивелация и още километър-два, ако трябва да съм честен за по гаден маршрут на Витоша не се сещам.
Пийнах малко чай и нарамих раницата отново и този път направо разбих норматива си пристигайки на хижата доста по рано от очакваното. Докато стоях на завет пред фасадата дочух зловещо бучене на вятър от към върха. В началото реших, че в представите си преувеличавам, защото тук до хижата не духаше толкова. Но дали?
И тъй като ми оставаше доста време реших да пробвам хижата. Преди две седмици не ме пуснаха в Еделвайс, която се намира от другата страна на планината, но бях сигурен, че тука няма да имам проблеми. Вратата беше отворена и влезнах във фоайето, където си стоварих багажа и започнах да преобличам потните дрехи. Нямаше 5 часа и наистина не очаквах някой да излезе, когато от тъмното се появи клатеща се фигура. Един чичко вероятно хижаря започна да ми мърмори несвързано някакви неща. Беше толкова наквасен, че една дума не разбрах от това дето каза. Разказах му набързо какво съм замислил, а той само се клатеше пред мен и кимаше с глава. „амм мноу късно идеш бре“ успя да промърмори. Е как ше е късно бе брат, рано е 5 сутринта! Голям пич излезе този, настоя да го последвам в столовата, накара ме да седна на един стол, след което започна да се бори с една огромна печка местейки я сам из салона. Естествено отказа помощ и след като победоносно я постави до мен, натисна някакво копче и печката заработи. Хижарят изчезна с мърморене също както се беше появил.
Печката беше някакъв странен електрически калорифер голям и ръмжащ като динозавър. До преди 10 минути се чудех как да оцелея навън, а сега се разсъбличах за да не се изпотя. Чудех се на късмета си и докато хапвах, забелязах как хоризонта на изток започва да избледнява. Дори вътре в хижата долавях звука от виелицата която шибаше борчетата под близкото връхче и хич не ми се чакаше горе. Дебнах момента докато навън не стана светло и тръгнах към върха. Нужни ми бяха 15 минути да се кача отгоре на Купена и в първите няколко секунди честно не усетих да духа особено. Да ама не.. спокойствието беше за не повече от минута след което вятъра така ме шибна, че ме блъсна обратно надолу по склона. Отново се качих на върха лазейки и извадих апарата, хаха дори успях да сложа един градиент преди да литне . Няма да се дам тоя път, забих пикела до дъно и овързах раницата за него, че да не литне. След това застанах с гръб към подветрения склон и ритайки с крака изкопах дупка в която легнах като снайперист. Сложих статива с апарата подобно на пушка и след няколко опита успях да направя първата снимка от поста. Нямаше време да копая нова дупка и затова позицията ми беше напълно ограничена. Завъртях се наляво-надясно и това беше. За капак слънцето взе, та изгря зад някаква тъпа мараня, която уби всичките хубави цветове и след като се показа отгоре беше твърде силно и бяло.

И така някак успях да прибера всичко обратно в раницата и заслизах надолу по склона. В основата на връхчето почти не духаше и докато ходех обратно към хижата усетих, че на единия ми крак сякаш го няма стъпалото. Бе гледам там си ми е крака даже и обувката ама не усещам нищо. Кога успя да премръзне не знам, снимах не повече от 5-10 минути, стана така сигурно щото този път носех трисезонни обувки с мембрана. Веднъж да реша, че на Витоша няма нужда от топлите ми Crispi Top 6000 и те ти на. Добре, че хижата е наблизо та си стоплих краката набързо и тръгнах надолу.
И така, само колко време го планирах това, че и два пъти се качвах, а и нощно ми дойде единия и айде за 5 минути прас-прас два кадъра и чао. Естествено както всеки път и сега бях много доволен че съм се отървал единствено с малка доза адреналин от поредната измислена лично от мен простотия.
Докато хапвах долу при колата паркирана в началото на пътеката, подсмихвайки се гледах хората които слизаха от автобуса и тепърва тръгваха приятната си неделна разходка в планината.

Помня първия ден в който излязох да снимам с новия си фотоапарат Canon 40D. Това беше първия ми DSLR, преди това бях снимал само на ленти и с една цифрова сапунерка. Преди този ден в продължение на месеци докато събирах кинти, зяпах по фотофоруми и сайтове разни впечатляващи пейзажи с драматични небеса и невероятни цветове, надъхвайки се допълнително и бях сигурен в едно – важното е да имам готин фотоапарат. Надали някой от вас би могъл да си представи разочарованието ми тогава, докато гледах прегорялото на небе на дисплея при всяка една снимка. В този момент бях сигурен в едно – апарата е прецакан, така си мислех аз, няма начин за толкова пари да снима дори по-зле от сапунерките…

ЕОS 40D + 18-55/3,5-5,6@22mm f8 iso 250?
Скалите на Лакатник, това ми е сефтето като пейзажист. Ето какво успях да получа в този хубав облачен ден .

Хаха смейте се приятели, но наистина, така си беше. Тогава снимах в JPEG и то в най-малката резолюция, защото карата ми беше 1GB и нямах място на нея, а и нали пуцах всичко, що ми попаднеше пред очите наред, правех поне 500 снимки за едно излизане. Мислех, че статива е ненужна вещ, която ще ми трябва само когато снимам водопади, и че филтрите се наричат още поляризатори. Естествено снимах само по обяд, тогава светлината беше най-силна и имах добра скорост от 1/1000 на бленда 4, за да не ми се размаже снимката.
Същия ден се прибрах в нас и седнах пред компютъра за да гледам описанията под снимките в Таймкечър . Чудех се с каква техника са правени, както всеки новак и аз естествено мислех, че всичко е във фотоапарата.. Докато четях екзифите забелязах и описанията на филтрите използвани при повечето от снимките. И така приятели зачетох се аз в Гугъла и сякаш преоткрих Америка, топлата вода, огъня и колелото в един момент – открих градиентите.
Естествено няколко дни по-скъсно открих Фотоматикса и HDR, което беше много лошо, защото в продължение на няколко месеца „създавах“ едни ужасни неща, които лично аз наричах пейзажи. Отначало много се накефих защото вече имах небе, но после забелязах, че облаците са на зърна, изкривяват се цветовете и като цяло снимките изглеждат неестествено защото сенките и тъмните области имаха прекалено много детайли. Чудех се къде е грешката, пробвах какви ли не методи на обработка, но така и не се научих тогава. Оказа се, че тази техника не е баш за начинаещи, а точно обратното – за хора които имат много добър усет за обработка и знаят точно какво правят.
След HDRите пробвах да снимам 3 кадъра в клин и да ги сглобявам ръчно, но това адски много ме изнервяше. Точно тогава намразих обработването на снимките, ужасно досадно ми става и до ден днешен от него.
Така се върнах обратно на филтрите.

Защо все пак ми е притрябвало да се набутвам с кинти вместо да си правя клинове? Причините са няколко :
Първо, благодарение на филтрите получавам снимката готова „директно във фотоапарата“. Не е нужно да я обработвам кой знае колко, за да постигна крайния резултат. Обикновено на компютъра коригирам само хоризонт, контраст и чистя петната по матрицата. Тоест още на терен знам какво съм направил и съм много весел.
Освен, че може да видите резултат още докато снимате, си спестявате време пред компютъра в къщи. Може да изядете хамбургер и да гледате филм примерно, вместо да мажете с четката на фотошопа и проклинайки всеки един пиксел.
При бавни експозиции или силен вятър правенето на серия от 3 различни експозиции (клин), си е един вид хазарт и в повечето случаи имате някакво движение в кадър – клони на дърво или облаци, които след това ви съсипват нервите при обработката.
И не на последно място по важност – повечето хора, след като видят че имате правоъгълно стъкло пред обектива са сигурни, че сте голяма работа във фотографията или така нареченото „про“ по фотофорумите. Така дори и да не снимате добре, поне в началото може да ги заблудите.

И така, след тази тъпа история, която трябваше да изиграе ролята на отговор при въпроса „Защо са ми притрябвали тези филтри ?“ идва момента да ви обясня какво представляват те.
Градиентите са нещо много просто, доста по елементарни от един поляризатор например. Те се състоят само от един елемент (стъкло или пластмаса) затъмнен в едната си част. Донякъде приличат на опушено стъкло, и не ви трябват уроци по физика на светлината за да схванете как работят.

Форма.
По принцип тези филтри ги има както в класическата кръгла форма на резба, така и в правоъгълна форма. Моят съвет е избягвайте кръглите, не знам как е мислено, когато са проектирани тези стъкла, но с тях затъмняването е фиксирано най-често в средата и няма как да си го нагласите според композицията. Това е много ограничаващо, аз лично почти нямам снимки, на които хоризонта да е в средата. Правоъгълната форма е това, към което трябва да се насочите, въпреки, че в началото цялата тази система от държачи може да ви се стори сложна и объркваща, вЕрвайте ми – елементарна е. При правоъгълните филтри, било то градиенти или някакви други, филтъра се закачва на обектива чрез една пласмтасова приставка -държач, холдер… и още каквито тъпи имена успеете да и измислите. Тя има два жлеба в които просто напъхвате филтъра и си го нагласяте спрямо хоризонта. Приставката се закрепва за обектива с един ринг подобен на степ-ринговете при кръглите филтри. В холдера може да слагате до 3 филтъра, (в зависимост от производителя) и това ви дава една невероятна творческа свобода за различни комбинации. Квадратната приставка далеч не е ограничена за използване само на градиентни, за нея също така се произвеждат цяла гама от обикновени неутрални, цветни филтри, както дори поляризатора на Heliopan например, който е с кръгла форма. Системата на квадратните филтри е създадена за кинокамерите и голямоформатните фотоапарати, където се използва заради големите размери и лесното боравене, без ограничения.

Singh-ray 3fstop reverse поставен на Cokin Zpro държач.

Размери.
Преди години квадратните филтри са се произвеждали предимно в двата най-големи размера наречени Xpro (ширина 130 мм) и Zpro (ширина 100мм). Сега с цел да се вземе по-голяма част от пазара се предлагат дори такива за сапунерки, чиито размер се обозначава с „А“ (67мм). Тях само ги споменавам и забравяме, че дори ги има, защото никаква работа няма да ви свършат, нали се сещате че 67мм са по-малко от повечето челни лещи по обективите на един DSLR. Последен остана размер P (84мм), който всъщност е най-купуван сред любителите, главно заради ниската цена.

Марки.
Най-голямото затруднение в началото винаги е какво точно да си купите. Аз разбира се по метода-проба грешка съм преминал почти всичките марки на пазара. В няколко реда по-долу ще се опитам да опиша предимствата и недостатъците които съм наблюдавал. А какво ще си купите зависи най-много от вас естествено и от дълбочината на джобовете ви

Cokin – слагам тази фирма на първо място, защото именно от нея започнах аз, най-евтина е и е единствената която се внася в България (за сега). Тоест това е първото нещо на което най-вероятно ще попаднете. Общо взето качеството тук отговаря на ниската цена. Аз имах цяла серия от тези филтри плюс няколко цветни от серията им с ефекти. Що се отнася до цветните, на тях не успях да им намеря особено приложение, да не кажа че съм направил само няколко снимки с тях, след което ги зарязах. При неутралните филтри се получаваше едно оцветяване в магента на целия кадър. Тъй като това се получаваше не само в затъмнените области на филтъра, предполагам причината е нефелната пластмаса от която е направен. След време им хванах цаката и оправях криво ляво цветовете чрез редакция във фотошоп, доста трудоемко е и изисква да имате хубав монитор. Ето все пак пример за това което може да се постигне с тях.

ЕOS1Ds + 17-40@17mm, f20, iso 100, Cokin P 3fstop hard GND.
За да избегна винетрирането, което се получаваше от холдера, тук държах филтъра с ръка допрян за обектива. направих поне 5 такива снимки и в 4 от тях пръстите на ръката ми влизат в кадър. Освен това, по този начин си надрасках няколко от филтрите защото се опират в обектива, докато ги държа.

Филтрите които предлагат Кокин са толкова много, че направо е трудно да им хванеш края. Произвеждат също така и система от холдер и адаптери, които са доста добри и са на добра цена.

Hitech – това са филтри произвеждани от фирмата Formatt в Англия. Те са следващи в ценовата листа след Кокин и качеството е съответно малко по-добре. Освен платмасови филтри, предлагат и градиенти от стъкло, които са скъпички и лично аз не съм срещал. Относно пластмасовите се бият в гърдите, че били абсолютно „неутрални“ , но аз не мога да се съглася с това. Подобно на кокинските се наблюдава едно цялостно объркване на цветовете навсякъде в кадъра, само че тук то повече синее.

Singh-ray – Ако не се лъжа това са едни от първите градиенти за фотографи създавани някога. Фирмата има доста традиции в този бранш и филтрите им са разработвани от фотографи като Galen Rowell, чието име носят и някои от моделите. Качеството е много добро и имат някои чудесии, които са почти без конкуренция на пазара, като например reverse grad. Това е филтър, най-тъмен в средната област, като във височина изсветлява с една степен. Целта е да се избегне винетрирането при снимане на залез (когато най-светъл е хоризонта) с широка оптика. По форумите е доста дискутирано до колко неутрални са филтрите на Сингрей. Най-честият ефект който може да се получи е облаците ви да се оцветят в розово лилаво, когато сложите два филтъра едновременно. Това се получава само в затъмнената част на филтъра и е резултат от пропускане на повече светлина от червения спектър. Говори се,че с бройки произвеждани след 2010 година този дефект и бил оправен, и в действителност аз не съм го забелязвал в моят reverse grad, който е от миналата година.Той даже леко зеленее. Въпреки казаното по-горе качеството им е страхотно, като цяло, а що се отнася до оцветяването на облаците в розово, на доста хора това им допада.

Ice Age – Canon EOS-1DS +17-40@17 mm – f/22 – 100 ISO Lee 0.6 soft GND
Филтрите на LEE са напълно неутрални и въпреки, че имат проблеми с производството и доставките на пазара, те си остават най доброто решение от гледна точка качество-цена.

Lee – откровено казано това са филтрите които най-много се доближават до „неутрални“. Дори при използване на два филтъра едновременно не съм забелязал някакво странично оцветяване или объркване на даден цвят в която и да е част на снимката. Гамата на им е много богата, с едно изключение – лиспва им reverse grad (за сега). Предлагат също и много добра система от холдер и адаптери, които обаче са доста скъпи. Филтрите на Lee са с най-добро съотношение качество-цена за момента. Обаче имат един голям проблем – с производството. От половин година, че и повече доставките са много редки и общо взето навсякъде почти всичко е изчерпано. Естествено това е поправимо, от фирмата твърдят че в момента правят нова фабрика, която да задоволи търсенето.

Това е разликата между филтър за 20 долара Cokin размер „P“ и филтър за 200 – Singh-ray „Zpro“ размер. Добре може да видите цветовите отенъци и в двата, както и разликата в големината.В случая Сингрея е и по-светъл в горната си част отколкото в средата. Това е много полезно за да избегнете прекалено затъмняване на небето там, когато снимате изгреви/залези.

След като се ориентирате към даден производител първият въпрос е от кой размер да си вземете. Моят съвет е да вземете Zpro (100х150мм), особено ако имате обективи, под 24мм за фуллфрейм или 18 за кропка. Големите челни лещи пред обектива също изискват големи филтри. Аз лично направих грешката първо да поръчам цял куп филтри в размер P, след което установих, че са неизползваеми в половината от случаите, понеже ми винетрират заради малките размери. Няма начин, филтри с размер 100х150 ще са скъпи дори при най-евтините марки, но е факт че дори и те дават някакво винетриране при 17мм.

Ето какво виждате в широкоъгълен обектив, когато имате винетриране поради недостатъчен размер на филтрите или холдера. Забележете тук съм снимал със Zpro размер 100/150мм, а обектива е Canon 17-40f4L на фуллфрейм. За да избегна това трябва да навъртя зуума на 20мм.Тоест тази конфигурация ми орязва 3мм от фокусното на широкогъгълния, а това ми е най-важния диапазон в който го използвам. Това е най-лошият сценарий, тук кадрирането е хоризонтално и не съм премахнал единия слот на държача, който по принцип се разглобява.

Soft vs. Hard

Границата на градиента се произвежда в два различни варианта – мек преход (soft) и рязък (hard). Особено когато сте начинаещ вие ще се чудите, кой вариант ще е по добър в конкретната ситуация и в такъв случай е най-добре да експериментирате. Естествено за да стане това трябва да имате цял сет от филтри – меки, твърди и с различни степени. В повечето сайтове на производителите пишат, че за плосък хоризонт са подходящи твърди градиенти например. Това не винаги е така особено, ако снимате край море, защото обикновено във водата имате светли участъци, които може да компенсирате само с мек филтър. Обратното в планина препоръчват да снимате с меки филтри, но тогава се получава едно прегаряне в ниските части по хоризонта (седловините между две връхчета например). Излиза така, че изборът зависи от много фактори, които най-добре преценявате на място и сценарият може да се промени само от завъртане на фотоапарата спрямо посоката на светлината. И все пак ето няколко насоки:
Обикновено софт филтрите не са удачен избор при ниско слънце или светъл хоризонт изобщо, тогава най-удобен ще бъде един hard reverse, който ще намали винетрирането в горните части на небето.
В случай, че имате дървета или скали например и много светло небе зад тях, няма начин да не получите затъмняване в някои части на снимката. Тогава най- добре е да оставите идеята за един кадър с филтрите и да си направите клин.

Утро в Родопите. Canon EOS-1DS+24-105L@ 50 mm – f/14 – 100 ISO singh-ray 3 stop reverse grad.
В този случай е било добре да направя клин, но от бързане изобщо не съм забелязал дясната част на кадъра и съм направил само една експозиция. В последствие се опитах да просветля малко този участък във фотошоп, но не се получи. Разликата между тъмните борове и светлото небе е огромна.

Понякога при снимки на море или места на които искам много плавен преход, държа hard edge филтър с ръка пред обектива и го местя нагоре надолу докато фотоапаратът снима. За да стане това обаче трябва да снимате на бавна скорост 1-2 секунди и по бавно, да не бутате апарата с ръка и да не снимате с широк обектив защото пръстите ви ще влезнат в кадър.

И все пак какво точно да си купя?
Филтрите са скъпи и както казах най-добре е да си вземете колкото може по-големи. Това заедно с факта, че сега е криза ще ви принуди да си купите само един или два филтъра за старт и въпроса ще е какви точно да вземете. Ще се опитам да ви дам съвет на базата на това, кое използвам аз най-много в практиката.
Singh-ray 3stop reverse hard edge. – Това ще ви върши работа в 70% от случаите, особено когато слънцето е ниско на хоризонта или снимате след залез/преди изгрев. В случай че не може да си го позволите, вземете обикновен твърд филтър с 3f-stop сила на Кокин или Hitech.
Lee 0.6 soft – този го ползвам в останалите ситуации, когато нямам слънце или силна светлина насреща. Например ако сте с гръб към светлината, или просто имате облачност, която искате да изпъкне повече.
Имам още 2 филтъра които позлвам значително по рядко и те са – Lee 0.6 и 0.9 hard. Един 0.9 с мек преход също би вършил работа.
Относно степента на затъмняване – филтри с степен под 2 f-stop лично за мен са слаби и няма да им намерите много приложение. По скоро ще ви трябва обратното – по силно затъмняване. Поради тази причина ако искате просто някакъв трети филтър си вземете по силен 4 f-stop хард примерно. Доста често се случва с 3fstop да ми прегаря небето по хоризонта при залези, тоест тази степен често е недостатъчна. Не взимайте прекалено силни филтри в случай че не сте си купили и по-слаби. Ако силата им е недостатъчна, винаги може да направите още един кадър с друга експозиция и да компенсирате, но ако са прекалено силни, това е много трудно, понеже границата в прехода им е много рязка.

От ляво надясно: Lee 2f-stop hard / Singh-ray Daryl Benson reverse 3f-stop GND / Lee 3f-stop hard grad и Lee 2f-stop soft grad. Тук добре се вижда разликата в „неутралността“ на Lee и Singh-ray, който леко зеленее.

Система от холдер и адаптер рингове.
За да използвате новите си филтри, ще се наложи да се сдобиете и със съответния размер държач за филтрите и адаптер-рингове с които да ги закрепите за обектива.Някои от фирмите произвеждащи филтри не предлагат тези неща (Singh-ray), но филтрите им са съвместими със системи на други производители. Аз лично позлвам холдер на Cokin Zpro и техните рингове, в съответен размер за обективите. За цената си са отлични и до сега не съм имал ядове с тях.

И така след всичко казано до тук, все пак трябва да уточня, че градиентите не са универсално средство за всяка ситуация, понякога ще ви се налага да си снимате по стария добре познат метод – с клин, ХДРчета и тн. Нужни са също така малко търпение и упоритост докато се им хванете цаката, за да ви се получават добре снимките, но ако искате максимално натуралистични фотоси, без много обработка, това е най-лесният начин да го постигнете.

Не знам защо така става, но на северозапад ходя рядко, обикновено тръгвам по дефилето и спирам след Черепиш. И така този път реших да посетя района над х.Пършевица и билото около Леденика. Още с пристигането ми нещата не вървяха на добре, ураганен вятър, снежна виелица и як студ. От колата си показах носа само за 5 минути за да разбера, че днес няма да е топъл ден. И така зачудих се какво да правя щъках напред назад по пътя над Враца и в края на краищата спрях пред х.Леденика. Отпред нямаше жива душа, нито коли и спокоен се настаних в хижата с идеята да стана рано на сутринта. Една леличка-хижарка ми даде ключ от стая с 4 легла, която минаваше за „хотел“, но по скалата на мизерията и давам 7. Мизерна, ама поне беше топло и струваше 10 кинта. Боднах си плейъра в ушите и се зачетох в нещо за да минава времето. Така убих няколко часа и реших да си лягам рано-рано поне да се наспя, ако не друго. Докато си оправях багажа усетих някакви хора в коридора на хотела, които изглежда бяха дошли след мен. Беше доста шумно, но реших че е нормално все пак беше 8 вечерта. Слязох да взема някои неща от колата, паркирана под терасите на хижата. Докато ровех в багажника дочух някакви момичета да спорят от балкона над мен. Разговорът им бе доста разпален и се чуваха думи от рода на тройки, четворки, номера на стаи от хижата, йебанйе и други екстри. В началото реших че нещо се бъзикат, въпреки че говореха като истински професионалисти или поне запалени любителки
Преди да си легна понечих да заключа вратата на стаята, но се оказа че ключалката е прецакана. Хм какво да правя сега, задаваше се буря в коридора и аз съм сам тука.. Реших проблема като затиснах вратата с едно от свободните легла. Навих си часовника за 6 сутринта и си легнах. Така започна една дъълга и бурна нощ, в която хижата се превърна в сцена на зверска оргия. Яка работа казвам ви, жените май вярно си бяха професионалистки, как крещяха не е реално. Дори някой се опита да влиза и в моята стая, добре че леглото беше тежко, та го спря и запазих честта си.
Отървах се на косъм приятели и на сутринта се изнизах, като пръдня из гащи, ама без шум.

Новото утро ми донесе нов късмет. Нагазих в снега близо до разрушената станция на лифта, уж да снимам надолу към Враца, но картинката не бе особено добра. По едно време се обръщам назад и гледам едно стадо коне, да се мотае наблизо, а над него като се замотаха едни облаци…кеф. Веднага зарязах първата идея и се прокраднах около конете. Първоначално не ме харесаха много и ме гледаха подозрително, но след 10 минути забравиха за мен и се заеха да си ровят в снега.

Облаците бяха бонус през този ден. От този момент до залеза се смениха почти всички видове облачност, които съм виждал. Небето беше изключително динамично през целия ден, а цветовете му бяха направо откачени на моменти.

Планът за днес беше да се кача някъде над х.Пършевица, къде точно обаче нямах идея, защото този район ми е доста непознат. Всичко което знаех до сега за това място се базираше на една разходка от преди 5 години и една смешна соц карта от ‘88 година. Пред хижата за мое учудване имаше огромна навалица и всички бяха тук за да карат ски на пистата. След като паркирах колата, се повъртях наоколо с надеждата да намеря някаква маркировка или поне табела, която указва посока. Въпреки, че прегледах половината дървета в близката горичка, маркировка намерих само за Околчица и Леденика. За късмет обаче забелязах следи от снегоходки, които хващаха нагоре по отсрещния хълм зад мандрата. Нямаше какво да му мисля, тръгнах натам. Следите освен че ми даваха някаква посока, облекчаваха и мъките ми при газенето в неутъпкания сняг.

Колкото повече ходех нагоре повече ми харесваше. За броени минути бях извън гората и пред мен се разкри билото. Следите продължаваха уверено напред, и докато се взирах в тях забелязах два типа снегоходки, като едните бяха много малки, явно на детенце.
Бях гледал разни снимки в нета, на някакви Кобилини стени намиращи се в района. Според ужасната ми карта, трябваше да вървя право на изток и след като излязох горе на билото зарязах следата и поех право към тях. След 30 минутно газене вече бях на ръба на Врачанския балкан…

Беше навяло доста сняг и с тези козирки ходенето близо до ръба си беше рисковано. В обратната посока се виждаше цялата Врачанска планина (на запад), с няколко интересни връхчета, които се открояваха…

В началото си мислех да снимам по залез на Кобилините стени, поне така си въобразявах аз, но вятъра беше решил друго. Усили се доста и в комбинация с ниските температури беше неприятна история, a и на това голо било къде да се скрие човек. Хъка мъка няма как, реших ще направя един опознавателен кръг и ще се върна в хижата, пък ще му мисля там.

Постепенно минах стените по ръба и се озовах при горната станция на влека от х.Пършевица. Намирах се на билото, а долу в ниското видях някаква маркировка от колове, която ми се стори доста съмнителна, тъй като върви в самата долинка. Отсреща склоновете бяха подветрени и с перфектен за лавина наклон, с просто око можех да различа навяванията и снежните козирки които се образуваха.

Билото, което преминах преди да завия на изток и да стигна стените.

Небето стана зеленикаво и от там зелени станаха половината ми снимки. Взех да щракам прекалено много тъпи кадри и реших, че е време да си почина на хижата. Напряко през гората до пистата, бях долу точно за 10 минути. Хижата бе претъпкана от скиори навсякъде хвърчаха дечурлига с шейни, беше направо ужас, такава навалица не очаквах. Наложи се да се скрия в колата от вятъра и там седях поне 2 часа чакайки залеза. Въпреки динамичното небе, изоставих идеята за връщане към билото и отидох на позицията над с. Згориград с идея да снимам поне селцето и да си ходя към София. Изпуснах залеза докато изминавах 300 метра от пътя до ръба на скалите в дълбокия сняг. Успях да се класирам за „синия час“, не че се получи нещо особено, светлините на селцето бяха все още слаби.

Вятърът задуха зверски и се наложи да се държа за храсталаците, за да не политна в пропастта.

Последната снимка беше истинско мъчение за тялото ми. Сгънах краката на статива в ниско положение и клекнал се свих на топка до него държейки с едната ръка ремъка, а с другата ствола на близкия храст. Вятъра ме удряше в гърба и носеше пред обектива снежен прах, който за щастие не оказа влияние върху снимката. Така издържах 15 минути, колкото за 2 снимки и в един момент усетих как тялото ми се преохлажда. Това бе знак да тръгвам обратно към колата, явно днес не беше времето за нощни снимки.

Ако трябва да съм честен, заглавието трябва да е „зима край Борово“, защото от манастира на Кръстова гора нямам нито една снимка. С тези строежи там са превърнали мястото в типичен български курорт.

Първата вечер имах късмет с това хубаво небе, но топлото време бе превърнало всичко по земята в грозна смесица от кал и полуразтопен сняг. Докато снимах силно се надявах циклончето да идва по бърже, щото тази кал хич не ми харесваше. Имах си аз едни опасения свързани с празниците и свободните места по хотелите. Оказа се, че са напразни, дори повечето хотели бяха затворени след новата година, както ми обясниха „за да си починат малко“. Това е едно от нещата заради които не харесвам зимата, спането на палатка е проблем и трябва да завися от разни къщи за гости. За щастие това Борово е далеч от ски пистите в района на Пампорово и тук всичко беше свободно. Първоначалният план бе да спя в Косово, но там нещата се оказаха много тегави и скъпи.

На следващия ден положението бе аналогично, кал и киша, само дето и от горе ръмеше някакъв гаден дъжд. Нищо де, това бе добър показател за идващото циклонче. Реших все пак днес да се кача до Кръстов връх. Горе може да има строежи, но по пътя гледките определено си заслужават.

На Кръстова гора ни посрещна една баба. Били сме първите които се качват от последните два дни. Попчето го нямаше, отишъл да хвърля кръста в някаква река по случай Йордановден. Разходих се но освен църквата всичко друго беше заключено. Бабата обясни, че параклисите били залостени през зимата, понеже подухвал бая ветрец и имали проблеми с изкъртени врати.

Докато се прибирах наобратно към селцето заваля стабилно. Спрях на параклиса уж да направя снимка, но дъждът ме запра яко и се отказах. Какъв по-прекрасен момент от този да заяде единствената ключалка, чрез която мога да си влезна в колата. Първо малко адреналин, после псувни, пулса ми се вдига, после адреналинчето се покачва още при представата да разбивам собствената си кола точно сега. Няма място за паника, слязох до селото, където един чичко ми даде масло за резачка. Нали съм си майстор не и се дадох и я оправих таз ключалка вместо тя мен
Няколко часа по късно докато си сушех дрехите в хотела, циклончето дойде. Засипаха се едни парцали сняг, стана приказка. Тока спря, комунакациите се сринаха. Оказа се, че един снеговалеж освен да съсипва кабели може да срива и мрежата на GSM оператора. Стоях си в механата на хотела с усмивка до уши и се чудех на ужаса на новопристигналите гости. Хората бяха гледали как по новините казват за отцепени села край Чепеларе гледаха снега и се чудеха как и кога ли ще могат да си тръгнат.
На сутринта погледнах през прозореца и с изненада открих, че все още вали. Очаквах сняг, ама чак пък толкова…. Нищо де по-добре за мен, така си мислех.

След като се поопаковах добре, отидох зад хотела, където предишната вечер бях оставил колата. Гледката малко ме стресира, тъй като от джипа почти нищо не се виждаше. Взех да разривам и въртейки се около него затъвах над коленете в сняг. За момент се усъмних малко дали ще успея да се измъкна от тази затънтена и зла уличка, която не стига че нямаше да изчистят никога, но и беше под наклон. Включих всички екстри дето ги има по предавките и подадох газ напред. В началото колата малко се замисли, пребоксува и след това буквално се качи върху снега като започна да гази уверено напред. Не бях карал до сега на сняг с тези гуми и казвам ви, определено размерите имат значение.
Оставих колата в центъра на селото и тръгнах пеш към хълма с параклиса. Ходех по пътя или поне си представях, че съм върху него. Единственото нещо напомнящо за шосето бе затрупаната мантинела.

Малко след като снимах това, от към селото се зададе едно тракторче с вериги, бутайки снега пред себе си. Поговорих си с чичкото дето го караше, много забавен човек се оказа. Щял да разчиства само пътя от Борово към Кръстова гора.. Тези които искат да слизат към Лъки да чакат от там да им пратят тракторчета, това тук си било на манастира и чистело само нагоре. Баси якото, изкефи ме този човек, тамън ми прочисти пътя напред

Около параклиса снежната покривка бе дебела, защото имаше и стар сняг на места. Там затъвах до кръста и придвижването беше доста мъчно, на всичкото отгоре беше топло и снегът много тежък. Започна да вали отново вятърът се усили и за 5 минути се озовах в снежна виелица.

Видимостта падна значително и се отказах да снимам повече. След проведен разговор в хотела с хазяйката стигнах до заключение, че ток на това място в близките 2-3 дни няма да има. Другите хора в хотела бяха изпаднали в паника и се чудеха кога ли ще разчистят пътя до Лъки за да се приберат с колите си. Зачудих се аз какво да правя, в джипа имах храна за 4-5 дни, спални чували, котлон на газ, дрехи, а батериите ми бяха пълни на макс. Да обаче бях в хотел без ток на който трябваше да ръся кинти за стаята, а и освен параклиса друго нямаше какво толкова да се снима наоколо. И така реших да се махам, натоварих багажа и тръгнах да слизам по неразчистения път към Лъки. Снегът беше много тежък, беше над нулата и се топеше яко, дори надолу трябваше да подавам повечко газ. На няколко места имаше паднали дървета през пътя, които трябваше да режа и да махам, за да мина с колата – голяма досада.
Следващата ми цел бе Косово – едно селце близо до Наречен, където бе първоначалната ми идея да спя. Дори на място не успях да намеря място за спане освен един хотел в който стаята бе 100 лева. Всичко живо в селцето се беше изпокрило, чудех се защо така…

Тук по данни от Гугъл живеят постоянно 10 човека, но ако трябва да съм честен не видях жива душа по улиците.

Заради големия мерак да правя нощни снимки на селото, обикалях да търся позиции, без изобщо да се досетя, че и тук няма ток. Осъзнах го едва когато се стъмни и гледах жално към тъмните прозорци на къщичките, ах Иване, Иване…баш на Ивановден ли бе? 4 часовото напразно чакане в студа ме обезвери окончателно и реших да се прибирам обратно в София. И така мина си циклончето, каквото успях да снимам от него такова. Бях помислил за доста неща, но дори не се бях досетил, че на селцата ще им спре тока, но какво да го правиш – късмет…:)