Ето я и моята зимна разходка в началото на пролетта. 7те езера в Рила в отдавна спят, а и на мен се случи да си подремна добре в старата и изоставена по това време на годината хижа.

Хижа Рилски езера се показва над гъстите облаци. Снежната буря току що е отминала, а светлините на София продължават да се борят с облаците.

За малко щях да напиша, че зимата е отдавна отминала, когато се сетих да погледна през прозореца – повече сняг през април отколкото през февруари…И на това ако не му кажем шантаво не знам…
И така седя си аз тук и най-накрая намерих време да раздвижа този блог. Или по-скоро желание, в интерес на истината не ми се пишеше напоследък. Усетили сте го предполагам или пък може би не…. е все тая аз почти забравих за блога по едно време, надявам се вие не съвсем.
Зимата си отмина една ей такава никаква, беше супер шантаво за мен, както и да го погледнеш. Всъщност походих доста, насам-натам по планините порадвах се на топлото време подобаващо, не снимах нищо. Не ставаше за снимки, поне не и до началото на март, когато падна този сняг. Като по поръчка стана, защото и аз вече бях свободен от ангажиментите налетели ме през февруари. И така с един приятел без да му умуваме много се замъкнахме до 7те езера в Рила. Без да го мисля – буквално, защото го реших в последния момент ставайки сутринта от леглото. Имах половин часа да се оправя, всичко беше такава бъркотия. Раница, фотоапарат, дрехи батерии ужас…Когато се протегнах за статива се стреснах при вида на прахоляка който се беше събрал върху него. Но това нямаше никакво значение, за първи път от 5 години тръгвах без изобщо да съм проучвал места, да съм мислил композиции, идеи. Просто исках да се махна за няколко дни и да ги прекарам сред тишината на Рила и изоставената хижа край езерата. Пък ще поснимам ако има какво.
Два часа по-късно вече крачех нагоре под лифта. Бавно, но все пак в учудващо добра форма, като имаме предвид колко бях кротувал напоследък. На тръгване София ни изпрати с досаден неспиращ дъждец. Горе в планината тепърва започваше да вали, газех по тънката снежна покривка и се чувствах сякаш сега бе декември и след седмица трябва да дойде Коледа. В мислите ми бе само хижата, дали ще успеем с инвазията там, дали няма да ме затрупа бурята по пътя. Хижарят заключва хижата, а докато бяхме в София отказа да ни каже къде е скрит този ключ, който миналата пролет не успях да намеря и спах в бараката на дъновистите сред едни мишки. При тънкото чувалче което имам и с което спах тогава през май, сега бараката не беше никаква опция. След като пристигнахме при хижата започна този куест в търсене на ключа, естествено не го намерихме сами, хижарят ни даде жокер по телефона – било под една саксия…..как да се сетиш.

Пред хижата, всичко е заспало, дори и тя. Толкова е хубаво това място през зимата, диво и спокойно, както би трябвало да е в планината.

Ще кажа само, че имах една малка бутилка газ, водата от езерото смърди на блато и не бих пил от нея без да я варя, а дърва в хижата нямаше. И вода естествено имах за един ден. Така след пристигането ни единственото, което правих бе да събирам всякакви боклуци из хижата, които стават за горене и да чупя клони клек. След това цяла нощ топих и топих сняг. Накратко казано това беше единственото значимо нещо което се случи в следващите 24 часа – другото беше че спах, спах, и спах…, аа и валя сняг през цялото време. Разхождах се в хижата по пижама и въпреки, че вътре беше 2 градуса това някак не ми правеше впечатление. Привечер на втория ден вече беше натрупало над половин метър нов сняг – чиста пудра. Показах се само да погледна, когато за първи път облаците се разчистиха и се показа красивата луна. Залезът си беше отишъл, но за синия час успях да се класирам 🙂

Хайде и първата зимна снимка за тази година – щрак хихи, след седмица ще е пролет…

И от там като се почна, отвори се едно звездно небе – ‘земи тея нощни снимки. Последните 3 зими само мечтаех за такъв момент с перфектните условия, а сега ми се случи без да съм го търсил.

Нощта падна, а аз тепърва навлякох снегоходките, тръгнах нагоре към другите езера да гоня композиции в равната пудра.

Отне ми доста време да намеря подходящ преден план, за щастие не бе валяло достатъчно за да покрие тези клекове. След като стигнах до къщичката на горските край Трилистника, облаците закриха небето над мен и луната изчезна. Вятър заслиза от върховете над мен, смрачи се. Време беше да си ходя, стига за тази нощ и без туй наснимах достатъчно. На връщане слизайки към долното езеро, облаците пред мен се отдръпнаха и новата хижа изплува над тях. Отзад бурята продължаваше, а под нея светлините на София се опитваха да надвият. Красиво и зрелищно… Това беше един от онези моменти в които знаеш, че това е истински кадър, който си чакал с месеци. И го знаеш още преди да натиснеш копчето на затвора. И естествено изведнъж осъзнаваш, че дистанционното на фотоапарата липсва от джоба ти,а светлината е недостатъчна за да оставиш апарата на 30 секунди. Вдигнах исото колкото можах и така направих снимката.

След това естествено тичах до хижата за да взема каквото ми е необходимо, а фотоапарата зарязах забит със статива в снега. Върнах се и направих и няколко снимки на дълга експозиция, но първата естествено беше най-добра, въпреки повечето шум. Това ми беше достатъчно за да си легна спокойно тази вечер.

Изгряващото слънце не успя да пробие през облаците, но поне днес не валеше.

На другата сутрин времето беше ОК, даже доста топличко взе да става. Тръгнахме надолу в меката пудра и общо взето през цялото време се правеха лигавщини, които продължиха и на ски пътя, по който бе минал ратрак рано сутринта. И така мина единственото ходене на снимки за тази зима. И като се замисля всъщност от раз направих едни от най-добрите си зимни снимки до сега. Беше странна, но хубава зима 🙂