Есен в Родопите | Magic Hour Dreamscapes


Есен в Западни Родопи

Есенна екскурзия в Родопите

В този пост ще се опитам да ви разкажа за моите приключения по време на есенната ми разходка в Родопите. За седмица обиколих много родопски селца и забележителности, минах през двете ждрела – Триградско и Буйновско и стигнах чак до Горна Арда и границата с Гърция. Може би ще успея да ви убедя, че това е второто място след Стара планина, където трябва да снимате есен.

Ягодина

От известно време планирам нещата в огромен мащаб и така когато те се провалят ми остават поне дребничките в резерв, които успявам да осъществя. Така за тази есен бях планирал да ходя до Доломити и Хърватска, но когато това пропадна успях да изпълня на 100% резервния си план – седмица в Родопите. Явно това е начина да залъжа късмета…
Тази година есента закъсня с повече от седмица и след приключението в Стара река се прибрах в къщи и зачаках. Събирах информация от приятели и интернет за обстановката в планините, оказа се че навсякъде листата са окапали, но в Западните родопи цветовете са в пик. Без да му мисля скроих един приличен маршрут за седмица и се заех да подготвям джипа. Той седеше и събираше прах в гаража вече месеци след последното му пътуване до Стенето. След като оправих бумащината около колата, тя вече бе законна за движение и поех на път с известно закъснение от няколко часа. Екшъна започна още преди да излезна от София – газовата уредба се скапа още на околовръстното. Някаква сачма и поплавък заядоха едновременно и на всяко зареждане можех да събера максимум 10 литра. С това чудо което гори 10л/100км се очертаваше да опозная всички газостанции в Родопите. През деня се лееше проливен дъжд без да спира дори за минута, но мен това изобщо не ме притесняваше. Напротив дори бързах да хвана лошото време, което по прогнози се оправяше още на следващия ден. Както обикновено навлезнах в Родопите през Пещера и Батак и тъмнината ме свари близо до язовира.

Батак

Батак е може би най-смотания родопски язовир. Бреговете му са голи, а гората която е на стотици метри от водата е изцяло иглолистна. Хич неми се спираше тук, но исках да опъна палатката на равно място и да е що годе светло докато го правя. Секунди преди залеза небето се разтвори и се показаха тези оцветени облаци, скочих с апарата за да направя снимка на този кратък момент.

Родопи

Не помня да съм спал в по голяма влага до сега. Всичко в палатката бе пропито с вода, добре че оставих техниката в колата. Тя беше суха докато не я извадих сутринта за снимки на изгрева. За секунди филтрите и целия апарат плувнаха във вода, която се стичаше на тънки струйки, сякаш извираше от фотоапарата. Уплаших се понеже и без това машинката ми е още нова и я прибрах обратно в раницата.

Родопи

След като събрах мокрия бивак се отправих към Фотинските водопади, които всъщност бяха първата ми спирка по план. Естествено трябваше да направя поредното зареждане с газ и да се моля да стигне чак до Девин. Бях намислил едно интересно минаване напряко през планината по някакви горски пътища. Започнах да се изкачвам по баирите към Фотиново, завоите и наклона сякаш нямаха край….

Родопи
Най-накрая този баир свършва, а гледката е награда за въртенето по завоите. Не съм много сигурен, но това насреща май е Рила.

Във Фотиново се повъртях добре по стръмните улички пред любопитните погледни на местните. Навсякъде в Родопите беше така – влезна ли в някое село, всеки зарязва това с което се е заел и докато преминавам край него ме зяпа извъртайки главата си като робот. В края на селото навигацията ме заби в двора на един дядо, нямаше ограда и аз неусетно бях влезнал в градината му. Докато маневрирах пред къщата му той се показа навън чудейки се какво става, полафихме си 10 минутки след което ме упъти към водопада. Този път реших да им посветя един цял ден на тези водопади и се спуснах с джипа по разбития път покрай реката. Някъде прочетох, че до там можело да се стигне с кола…НЕДЕЙТЕ освен яко не сте я взели под наем! Ще я потрошите. Може с джипка, но си е друсане и лично аз не бих си го причинил освен яко нямах намерението да спя там.

Фотиново
Колкото повече навлизах в планината, толкова повече есента разкриваше своите изненади. Хихии потърквах доволно ръчички….

Първата ми работа бе да ида на самите водопади и да преценя ситуацията там. Есента беше навсякъде около мен…с изключение на склоновете при водопадите. Много тъпо, ама майната им бе, ще снимам около реката. Ето една снимка просто да ги видите в хубава светлина от преди 2 години, когато бях тук. Сега си спретнах един добър обяд на една полянка, след което нахлузих гумените ботушки и преминах цялата река по течението почти от селото до водопадите. Така открих ето това малко водопадче.

Фотински водопади

И следващия по-голям, който всъщност е първия от каскадата на Фотинските. Не бях идвал при него, а и надали ще повторя, спускането в калта на този дивашки стръмен склон беше руска рулетка. Гумените ботуши набираха скорост като ролери по зверския наклон.

родопи

След като доста си поиграх с дявола катерейки се по разни високи скали в търсене на позиции, взе да се стъмва. Имах 2 опции – да спя до реката, където е по-открито но студено или да се кача някъде в гората, където има гадове, но е топло. Естествено, че ще ида на топло много им здраве на гадовете. А те се появиха още докато вечерях – 2 чифта очи ме следяха от тъмното и щом ги осветях с челника се хукваха в гората. После пак се появяваха, бягаха и така докато не си легнах. Тогава дойдоха да душат и ровят около палатката. Въпреки, че винаги ям в колата и не оставям нищо около нея (особено храна) животните имат много остро обоняние и надушват. Номера е да не им обръщаш внимание, те рано или късно ще се разкарат.

Проклетата палатка беше под наклон, на сутрина се събудих някъде в долната и част, а панталоните ми се бяха качили до ушите. Но така е когато опъвам по тъмно, ще ми е за урок. Ето къде се събудих..та аз съм бил в рая на шубраците

Родопи

Дълго чаках да ме огрее слънцето в тази долина, но уви. Стана 10 часа, а то все още не се показваше. Закусих вкочанен от влага и студ и поех по мистериозния път към Девин. Пътят бе отбелязан на картата като.. хмм ами четвъртокласен или нещо от този сорт. В началото започна като горски черен път, изкачих се много нависоко до един връх, след което пътя се превърна в перфектен нов асфалт. Забавното е, че той продължи около 5 километра след което пак се превърна в черен път с яки дупки. Новият участък се намираше по средата на…нищото.

Триградско ждрело
Есента продължаваше да ме награждава с различни цветове.

Следващата спирка беше Триградското ждрело. Нещо не си бях направил сметките както трябва и времето взе да ме притиска (всъщност то ме притискаше през цялото пътуване). Обходих тясното дере набързо като набелязах места, но побързах да се изнеса понеже исках да снимам изгрев от другата страна на билото. Там се намира съседното Буйновско ждрело, на него бях през изминалата 2011, но тогава не успях да се кача на площадката Орлово око понеже бях счупил джипа. Аз и сега успях да го счупя, но затова по натам….
Докато разучавах някаква екопътека свързваща двете ждрела попаднах на една бабка която си копаеше градината. Рекох си чакай да я снимам, белким изкарам рейтинг Б у форума, но бабката взе че ме забеляза веднага. Хах егати работата не ставам май за професионален бабоснимач. Бабката попита къде ше спя и като и казах на палатка – Ауууу леле недей ма недей, е тука една мечка видях наскоро. Колко скоро, попитах ? Ми е те тука преди няколко дни, когато брахме черешите ( само да отбележа в момента беше началото на ноември). Мечката се изправи на задните си лапи и ръмжеше злобно – докато разправяше това бабката застана като мечка и изръмжа. Наайс, бе готина находка беше бабето можеше да се спогодиме за една рейтингова фотосесия, но бързах наистина. Колкото и да ме увещаваше да ида да спя в тях срещу 15 лева, аз отказах. Излъгах я, че ще търся нещо в Ягодина.

есен в родопите

Какво се замотах и аз не знам, времето напредна страшно и имах половин час до залез, когато вече бях в Ягодина. Попитах един дядо за пътя към Орловото око и той ми каза ей там – посочи един хълм – виждаш ли джипките дето вървят? Отиваш в най ляво и се в ляво държиш. Тръгнах аз и още в края на селото пътя взе да става сериозен. Включих 4х4, демултипликатори, всички екстри и айде нагоре. Първото ляво ме отведе на път с коловози по половин метър, а второто ляво на зверски наклон и още по зверски коловози. Наклонът беше толкова як че колата изгасна докато пъплех нагоре. В този момент се сетих, че задните спирачки никакви ги няма. Лош момент, ама как забравих в началото за тея спирачки? Предницата беше почти във въздуха и колата започна да дращи с преднте гуми по ронливия склон сякаш с нокти, свличайки се надолу. Целия ми багаж започна да се търкаля към задния джам, което хич не ми помагаше. Долу в началото на този участък адреналина ми беше до козирката, едно е да го качваш това, но слизането на заден ход без сцепление беше ужас. Първа -гаааз до ламарината и пак нагоре, този път изкачих наклона и за малко да се блъсна с друг джип идващ отгоре срещу мен. Разбрах че се разминавам с някой едва когато беше до мен, нямаше как да спра а и така или иначе през предното стъкло виждах само небе. В другата джипка беше пълно с туристи които умираха от кеф на моя сеир и снимаха с фотоапарати и камери. Последваха още няколко гадни участъка и най-накрая излезнах на действителния път за площадката. Чудех се оня лош дядка как ли се хили сега, гледайки ме от далече как се мъчих по тоя терен. Добро шоу си бе спретнал за моя сметка. Тъкмо си свирках нагоре по пътя, когато започнаха едни гадни остри скали, от тези които ви режат гумите. Сърцето ми се сви на топка, за новите ми обувчици на джипката. За капак, когато пристигнах разбрах, че горе на върха снимат филм. Имаше сигурно към 100 човека, десетки джипове, камиони, палатки а самата площадка беше окупирана от оператори. Бях с много опънати нерви понеже ем закъснявах, а и залеза беше скапан та за малко да се скараме с филмаджиите.

Буйновско ждрело

Снимах като кон с капаци и чак на горната снимка забелязах в кадър жена с фотоапарат, статив и…филтри. Това си е рядкост в BG, пфф а не щеш ли оказа се, че сме приятели във фейсбук, колко странно е с тези социални мрежи. Там може да си приятел с половината свят, но когато ги видиш на живо не се сещаш кой е срещу теб. Теди успя да ме познае, а мен чак ме хвана срам, че загравям бавно. Хеей поздрави! Сори аз просто бях отнесен, така съм като снимам…
Нищо не стана с тоя залез, отидох и разпънах палатката в една гора, точно при подножието на връхчето Свети Илия (на него се намира Орловото око). Бях на 300 метра от върха и чувах добре филмаджиите които превърнаха черния път в магистрала с преминаващи джипове и камиони. Доста хора видяха и моя джип на поляната, но реших да го скрия заедно с палатката в гората. Помислих си, че съм истински параноик вече, но след два часа дойдоха някакви с пикап и търсеха точно моя Самурай. Седях въоръжен в тъмното и ги слушах как спореха и се чудеха къде ли се е изпарил „малкия джип с големите гуми“. Мисля, че бяха местни от селото или може би някакви от филмаджиите, но нямах намерение да им се обяснявам и си затраях. Святкаха с челници из цялата поляна и по гората, но така и не ме откриха – значи задобрявам.

родопи

Събудих се необезпокояван, за да открия че се очертава дооста сериозен изгрев. Само когато видях горната гледка, започнах да подксачам от радост, да крещя, веднага грабнах раницата и търчах до върха за да не изпусна момента. Там разбрах, че съм забравил статива в лагера на 300 метра от мен. Малее щях да се изям бе хора толкова да съм тъп, тъпнята направо извираше от мен в този момент. Зарязах апарата в едни шубраци и тичах до лагера и обратно по хлъзгавите камъняци за да поправя грешката. Всичко това ми донесе паника. И в тая паника малко осрах положението.

Родопи

Да ви кажа това беше първия изгрев, който снимам с този фотоапарат – 5DII. Определено цветовете на камерата са страхотни, но динамиката издиша. Старият ми 1Ds освен, че сякаш имаше повече динамика, имаше и опция за снимане на клин през +/-3EV което ми беше абсолютно достатъчно в ситуации като тази. Докато тук клина е само през 2EV. Въпреки, че направих 3 кадъра за да се подсигуря, в паниката и бързината не гледах хистограмите и снимките ми прегоряха. На всичкото отгоре вече имах и 3 стопа градиентен филтър отпред. Не е болка за умиране, когато го имаш предвид лесно може да се справи човек с тази ситуация.

Родопи

От филмаджиите не бе останал никой. Изглежда среднощния трафик който спретнаха по пътя е бил заради тяхното изнасяне от планината. След себе си бяха оставили изкуствен сняг и боклуци около площадката. Сняг ОК, но боклуците трябваше да подритвам за да не ми влизат в кадър. Българска му работа.

Родопи

Вчерашната тълпа бе заместена от стадо кози, които бяха питомни и ме обиколиха мислейки, че им нося нещо за ядене. Трева колко щеш а те от мен почнали да просят, негодници.

връх Свети Илия

Горе на площадката духаше много силен вятър и трябваше да клекна ниско долу за да не се размажат снимките.

Родопи

От Орловото око се вижда цялото ждрело, както и върхове намиращи се на десетки километри. Рядко се намират толкова обзорни места в тази част на Родопите. Снимах докато маранята не стана непоносима.

Родопи

Когато се върнах при палатката тя беше почти суха, за първи път откакто бях тръгнал. Слизането обратно до Ягодина беше мъка за гумите по тези остри камъни. В селото местните, които организират разходките с джипове ми се чудеха на акъла, как съм тръгнал нагоре по тез камъняци. Споделиха че те карат с най евтините гуми- регенерати някакви и на сезон ги сменят често по два три пъти. За щастие аз се разминах без щети, но карах като бабичка. Споделиха ми също, че трасето по което съм се качил предния ден се използва от тях само за слизане, когато искат да шашнат туристите на финал и много се смяха, като им казах че един дядка ме е пратил да се катеря от там. На връщане минах по обиколен път, който беше доста по човешки.

Родопи

Отидох на Триградското ждрело, където бях харесал няколко позиции от предния ден. По пътя срещнах група фотографи с които си полафихме, но техния път беше в друга посока и се разделихме. В самото Триградско ждрело движението беше ад, понеже попаднах там през почивните дни.

Родопи

Не планирах втора нощувка в този район. Напротив, този път целта ми бе да обхвана колкото се може повече от Родопите и по специално тази част от река Арда в близост до границата с Гърция. Преди 3 години слизах до Ерма река при Златоград, но сега исках да ида запад към изворите на река Арда. За целта трябваше да мина през Смолян и редица малко селца по пътя. Първото от тях беше Върбово.

Родопи

За втори път минавам през това селце, но нямам късмет със светлината. Знам как ще успея със сигурност да се преборя с този проблем – като преспя тук. Но ще го оставя за друг път. Сега исках да карам на юг.

Родопи

Преминах набързо през Смолян и поех по малък път директно към Смилян. По пътя непрекъснато попадах на красиви съчетания от есенни цветове. Тъкмо си тръгна от едно място, взема два три завоя и на следващото пак спирам. Като прибавим и това, че спирах на всяка втора газостанция да зареждам, денят бързо премина. Слънцето започна да слиза ниско, а аз за пореден път нямах идея къде точно отивам. Ще има ли място за палатката, изобщо ще стигна ли по светло? Ами къде ще снимам довечера…ами по изгрев? Това и е основен минус на тази стратегия – обхващаш голяма площ, виждаш много неща, но поради бързането има голяма вероятност да се дъниш.

Родопи

Пристигнах в Горна Арда малко преди залез. Оказа се по-трудно от колкото мислех – селцето е пръснато на отделни малки махали в голяма площ. Типичните хълмчета с различни гледки и много открити пространства. Започнах да се лутам в лабиринт от улички и малки пътища. Тогава се сетих, че не знам дори къде да спя и реших да търся място за палатката. Тръгнах по някакъв черен път към границата, която се намираше на километър от селото. Чакай тая поляна да видя, я онази, я следващата и по едно време гледам навигацията – та аз съм влезнал на близо 2 километра в Гърция. Подобно минаване на граници не ми е за първи път в живота, особено на тази която почти не я охраняват. Но все пак вече се стъмваше и нямах идея дали тук не се разкарва някой патрул, ако ме хванат глобата ще ми развали целия кеф от пътуването. Върнах се наобратно и щом минах граничната бразда, спрях и опънах палатката. Вече беше почти тъмно и единственото което исках е да се установя, така или иначе нямаше за кога да снимам.
Вечерта беше доста студено, започна да излиза и някакъв силен вятър. За първи път откакто бях тръгнал, нямах гости през нощта освен една улулица, която беше в близките дървета. Странно, но когато ходя в Родопите, че и на други места, винаги има някоя нощна птица от рода на совите, която ми издава гукания и бухания от дърветата над главата. Преди години мислех, че такива птици са рядкост то си е трудно да ги видиш през деня, но където и да ида да спя винаги се намира някоя точно при мен. Обикновено още с разпъването на палатката, тя започва да си „пее“ и това продължава почти цяла нощ. Доста хора са суеверни или пък просто не са им свикнали и мислят това за криипи, лоши, страшни и тн.. Но аз им се радвам на тези птици, така не се чувствам толкова сам в нощта.

Родопи

Исках да снимам изгрев край селото, но на предния ден не успях да разгледам почти нищо там. Спомнях си само едно възвишение с оградка и реших че е добре да започна от него. Събудих се в 5 часа и още по тъмно се завлякох на хълмчето, след което последва втория невероятен изгрев за това пътешествие. Тичах насам натам изяждайки се от яд, че нямам добра композиция над която да снимам тези ниски и яркочервени облаци.

Родопи

Селото беше потънало в тишина. За разлика от останалите родопски селца в които съм бил тук не чух никакъв звук от джамията през цялата сутрин, нито на предния ден вечерта. Дори хора не видях по улиците, сякаш никой не живееше тук. Докато обикалях няоколо забелязах информационни табели за екопътеки, кътчета за отдих и всякакви такива неща финансирани с европейски пари. Загледах една от табелите и си харесах някаква пътека, която обикаляше край границата и стигаше до изворите на Арда. Пътеката започваше от поляната на която преспах затова се върнах там. Над околните била пълзяха мъгли.

Родопи

Чак сега видях табела „гранична ивица – минаването забранено“ малко по-надолу от палатката. Реших ,че ще е забавно да се помотам наоколо, щом е забранено значи трябва да е интересно. Е да ама не, тръгнах по една пътека която ме отведе до къщичка с българското знаме – явно застава или контролен пункт. Наоколо имаше пресни следи от кубинки в калта и тутакси реших да се изнеса, преди някой да ме е хванал за пореден път.
Хванах по маркировката за изворите на Арда, пътеката влезна в гора и започна да набира стръмно височина. В един момент се изкачих доста и ефекта на есента започна да отминава – листата вече бяха окапали.

Родопи

Точно тук се загуби и маркировката, продължих нагоре само по навигацията, тъй като пътеката беше покрита с шума. Ходих ходих де да знам…може би още няколко километра и излезнах на някакво било където маркировката се появи отново. От тук трека завиваше обратно към селото. Странно, но извори на река не видях, само няколко пресъхнали поточета и една кална поляна. Готино ето как се усвояват пари за красиви табели указващи пътя към една нищо и никаква гора. Отново реших че границата е по-забавна и се отправих натам.

Гърция

Ето така изглежда границата с Гърция тук. Ако не видиш пирамидата си навлизаш в чужда територия без изобщо да се усетиш. Така бях направил и аз на предната вечер с колата. Насреща видях някаква вишка и се учудих че още седи. Спомних си миналата година когато пак бях на разходка по границата и умишлено търсех с часове едни вишки за да направя снимки на планината Боздаг в Гърция. Тази идея ми бе хрумнала още преди години когато вишките си седяха, но когато се върнах там с идеята да снимам, открих че са нарязани. Тази тук обаче си стоеше и веднага се ориентирах към нея.


Гъба Коралка. Благодаря на Петър Маджаров за определянето.

Да де ама се оказа, че площадката на вишката е от дърво и се е разпаднала. Честно казано в един момент, като я видях отдалеч дори помислих, че може да се използва все още. Вместо това открих, че половината конструкция липсва. Предполагам не е нарязана като своите събратя, просто защото се намира в труднодостъпен терен.
Отдолу под вишката намерих тази гъба от горната снимка, е поне не бях съвсем прецакан като се разкарах чак до тук.
В един момент се появи много силен вятър, ей така сякаш от нищото. И точно тогава се сетих за палатката която беше долу неукрепена. Ейй човек сега го втасахме яко! Набързо заслизах към поляната, но докато излезна от гората ми отне близо час. От високо видях колата, но палатката която бях оставил до нея липсваше. Трябваше да обиколя цялата поляна за да я открия в едни храсталаци – за щастие цяла целеничка. И за да си намеря работа докато хапвах, започнах да оглеждам джипа. Тогава открих теч на масло от предния мост – нещо което ми се случва за не знам кой път вече. Набързо проверих някои неща и вече знаех повредата – счупил съм лагер на шенкела – нещото което държи предното колело за колата. Еми…това беше с оффроуда, щях да се прибера в къщи и така, но желателно да няма никакво трескане вече.
Така или иначе бях доволен от снимките до тук, останаха само места които исках да видя навръщане по пътя. Още на предния ден когато засякох групата фотографи при Тешел стана дума за едно място известно във форума като Чуков мост. Тоя мост го беше снимал един от топ авторите в сайта – Пенчо Чуков и от тогава сумати народ се опитва да отиде на моста и да му повтори снимката (която си е доста добра). Не ги разбирам много, каква е тая работа – мерак да биеш кадъра на някой, тва е тъпо според мен. Чуков упорито ги дразнеше и не казваше къде е мястото, колкото и да го питаха понеже се опасяваше да не стане банално както завоя на язовир Кърджали. Та така от там идва и това име – Чуков мост, понеже никой не знаеше всъщност къде е и как се казва. Е чак па никой, да не знае.. силно казано например аз знам сигурно от 2-3 години, но е забутано и все не намирам време да ида натам. И така тези хора, които видях в ждрелото също знаеха къде е и ме питаха за него и дали съм ходил. Абе не съм ходил но ми влезна в главата и реших този път да го проверя.
Тръгнах си от Горна Арда и последва досадно въртене по завои, спиране на газостанции, изкачване на планини, слизане изкачване слизане…. Имах усещането че съм минал 500 километра, я бяха едва малко над 100. И понеже вече доста хора си знаят къде Чуковия мост, ще ви кажа и аз – село Загражден. Там има подобна екопътека на тази в Горна Арда – тоест не води на никъде, но табелите са впечатляващи. Та знайте едно – ако отивате само за моста ще се разочаровате. Четете и ще видите защо….

Родопи
Пътищата тук са тегави, но поне е красиво.

Пристигнах в селцето малко след обяд, оказа се голямо село на много гаден баир. Докато се разхождах по улиците се заговарях с хората както обикновенно. Един дядо се оказа много разговорчив, очевидно му беше много скучно и си полафихме добре. Естествено първото което ме питат е от къде съм и с какво се занимавам – обясних му че обикалям и снимам – последва обичайната реакция. Човека се напъваше да разбере чий ше го диря в неговото забутано село. Питах го за моста, обясни ми че има два, но аз исках римски и той ме упъти. Обичам да говоря с местните, така се сливам повече със средата, невероятно е усещането когато разбереш мислите им и ги съпоставиш със своите. За дядото моста беше просто едно място на което чат-пат си пасе кравите, едно място забутано в дъното на селото. Надали би разбрал стремежа на някой да бие 300 километра заради такъв малък мост. Надали някога би разбрал, че има друго „място“ наречено Фотофорум, където моста е много известен, че даже и кръстен с друго име на своя откривател, а те тука в село му викаха просто „Римския“. Надали има начин тези хора да разберат дискусията под онази снимка, хората които почти се караха в стремежа си да разберат къде аджеба се намира този шибан мост. Тръгнах надолу и се сбогувах с дядото, а той се смееше – Еее луди хора сте младите, да дойтеш чак тук за моста проклет… Луди сме ама не е от младостта.
И така намерих го моста, както очаквах оказа се голямо разочарование. Не хубав си е, но в действителност ми хареса само композицията на Чуков. Останалите гледни точки бяха зле – кабеляци, грозни къщи, един баир, че отнякъде дори надничаше една мантинела незнайно на какъв път. А мен такива кадри които вече съм видял от друг не ме устройват. Винаги се стремя снимката да е различна, ако кадрирането е подобно поне сезона или момента да е друг. Затова изобщо не снимах на този ден. Реших, че ще дойда по изгрев.
Намерих една призрачна гора над селото – прави високи смърчове разположени хаотично на равен терен. Без да има какъвто и да е път вкарах джипа надълбоко в гората за да не се вижда от никой и си опънах палатката на спокойствие. През нощта се затопли необичайно много – цели 10 градуса, умрях от жега с този чувал. Затоплянето бе знак, че времето се разваля – ех а дано утре имам някой изгрев като предишните. Да ама не, отидох на моста точно навреме но светлината беше ужасна. Пускам ви една снимка само за да видите за какво иде реч.

Родопи
Светлината беше ужасна тази сутрин тъй като идваше насреща и моста бе в сянка. Наложи се да правя клинове.

Отидох и до другото място белязано на табелите за екопътеката. Имаше маркировка, която преминаваше през няколко частни имота. Бе много забавно да прескачам оградите на хората за да я следвам. Накрая тя ме отведе до пресъхнало водопадче и един вир, над които имаше изградени дървени мостове. Ето това вече си е баш „еко“. Да ама мостовете свършваха просто ей така в някаква тъпа гора и на мен ми писна. Не ми оставаше нищо друго освен да си ходя към следващата цел – параклисите над Борово. От това село Загражден има път (за сега черен), който са започнали да асфалтират. Реших да го премина дори със счупения лагер на предницата тъй като ми спестяваше пне 50 километра и излизах директно на Белица. И точно тогава се сетих, че тук в селото няма газостанция, а аз нали зареждах на всяка срещната за да мога да се движа. Еми здраве да е, обикалях чак през Рожен и Лъки поне не се притеснявах за окачването.

Родопи
Параклисчето снимано от обичайната позиция.

Край Борово есента вече бе преминала. Този силен вятър, който продължаваше да духа вече втори ден отвяваше и последните листа на дърветата. Реших, че снимките ми приключват до тук. Докато карах към София се замислих – ами аз съм напълнил почти цяла карта, такова нещо не е било никога. Всичко мина много добре – мислех си – само да не оплескам нещо по пътя. Имах някакво лошо предчувствие което не можах да си избия от главата, карах и само се молех да ми се размине. Докато минавах през едно кръстовище в центъра на Пазарджик с периферното зрение забелязах спряла каруца в страничната уличка. Изведнъж коня потегли с пълна сила и каруцата се понесе пред мен. Въпреки че карах с 50, всичко стана много бързо – скочих на спирачките, от широките гуми се разнесе дебело свирене като от камион и в момента в който видях, че удара е неизбежен завъртях волана към коня. Помня като на забаврен кадър лицето на бабата циганка, която крещеше с отворена уста и следващия момент в който Самурая блъсна коня и теглича на каруцата качвайки се с едната гума върху дървената каросерия. Горкото животно се просна на земята, бабата циганка се изтъркаля назад като топка, а дъртия манго се просна напред към коня. Паника, паника…всичко е точно, загасих двигателя и започнах да махам багажа който се бе събрал върху мен от рязкото спиране. Тогава погледнах навън и видях мангалите да се отдалечават заедно с каруцата и куцукащия кон – толкова бързи бяха гадовете. Изкочих от колата да ги гоня тичах и псувах, но някакви хора ме спряха. Около мен се беше събрала страшна тълпа, беше час пик, а Самурая още стоеше в кръстовището и предизвикваше задръстване. Мама ви мръсна тръгнах да паля колата с нея да ги гоня, когато хората ме вразумиха. Бягай човече, не ги гони тея отиват в Токайто – страшна махала, ще те сварят и изядат, те са канибали. Огледах колата – ролбара леко беше поддал, но иначе всичко беше здраво и видимо без драскотина. Подкарах джипа за да го отместя от кръстовището и усетих, че волана също е мръднал леко, явно е избягала центровката когато гумата се е ударила в каруцата. Звъня на КАТ – ало здравейте стана ПТП и тн…. Нищо не може да направите господине, те нямат нито застраховки, няма да ви платят щетите. Бягайте от там, преди да е станало проблем. Това е положението – също като в оня филм с лудия Макс, беззаконие тотално. Стана ми много криво, качих се в колата и лека полека подкарах към дома. Можех само да се радвам, че не бях с лека кола, която буквално щеше да влезне под коня и да се помаже тотално от удара. Можеше да пострадам и аз или да изям един хубав бой от мангустите, а се отървах максимално леко. Трябваше да се радвам….
И така приятели това беше за тази есен, наснимах се добре, но джипа отново е в бокса. Да видим какво ще ни предложи зимата.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂

  1. 14 декември, 2012 в 16:39 | #1

    Браво!Много приятни места и моменти си нацелил.Както обикновено, си се вкарал яко във филма :).Ти май излизане без премеждия нямаш в последно време.

  2. 14 декември, 2012 в 18:43 | #2

    Браво! Поздравления и за прекрасните снимки, и за усилието да опишеш всичко преживяно в този безкрайно интересен пътепис! Моето най-искрено възхищение и респект!

  3. Бисер Тодоров
    14 декември, 2012 в 19:56 | #3

    Страхотни кадри и моменти 🙂 Заслужавало си е всичките усилия.
    Пак не е минало гладко, но явно си свикнал да има изненади. Важното е, че са се разминали по-нататъшни неприятности с мангалите… Джипа ще го стегнеш пак.
    Много ми се искаше и на това приключение да дойда, но бях с гадния гипс на крака.
    Като гледам тези прекрасни залези и изгреви, есенни багри… сякаш е било много по-красиво от Стара река. Не знам, ти можеш да направиш сравнението.
    Определено по тези места в Родопите есента е била страхотна 🙂

  4. 14 декември, 2012 в 20:30 | #4

    И снимки и пътепис са страхотни )) Моето мнение е че освен динмаика, друго което ме дразни от време на време с 5дмк2 е че дава и по-топли цветове като цяло (когато го сравнявам с 400д).

  5. Ирина
    14 декември, 2012 в 20:36 | #5

    Ех, пак поздравления! Толкова увлекателно си го написал, и снимките хубави!

  6. 14 декември, 2012 в 21:04 | #6

    Ванка пореден страхотен разказ и кадри!!! Фен съм ти голям и няма да крия, че твоите разкази ме вдъхновяват много за различни маршрути. Е за съжаление когато си с малко дете нещата са малко по- сложни:)) Раминали сме се за малко при Борово. И аз бях там за 3 дни, но не изкарах голям късмет със светлината, а и нямаше ги жадуваните от мен мъгли

  7. Илияна
    14 декември, 2012 в 21:29 | #7

    Усилието да следваш целта, преодолявайки наистина забавни препятствия, е дало резултат 🙂 Искрено се забавлявах с пътеписа ти и от тази вечер и аз съм ти фен!

  8. tom
    14 декември, 2012 в 21:33 | #8

    Там само за един такъв наклон се сещам, „новия път“ – от там слизах, май на 2ра понижена + спирачки и стигнах 3000 оборота, като даже бях разтоварил пътниците.
    А пътя беше тесен, тесен, ако имаше някой насреща някой щеше да падне отстрани.

    Ще ми е забавно някой път да дойда и аз, но както коментираха вече – май винаги са ти по-хард приключенията от нормално (или просто разказваш добре)

  9. Иван Миладинов
    14 декември, 2012 в 23:26 | #9

    Вярно е в последно време, доста екшъни бяха. То обикновено си ги има, но сега бяха неприятни по точно финалната случка. Истината е че аз избирам лоши метео-условия за снимките за да по впечатляващи, но това докарва много проблеми. Освен това се завирам на лоши и диви места. Ситуацията с циганите обаче си беше чист късмет.
    Този път по който се качих на Окото не знам какво е точно, нещо като част от олигон за офроуд, но да май че „нов“ му викат. По принцип от където минах аз от там се слиза. Понеже на качване виждаш само небе и нямаш идея къде караш. Аз гледах през страничния джам…Когато се качих горе на площадката бяха повечето от тези пикапи дето возят туристите понеже обслужваха филма. Там се събра цяла тълпа да гледа моята кола и ми обясниха за пътя. Те са много опции за минаване но аз съм попаднал на най-лошата.
    Иначе да ви призная някои кофти неща даже ви ги спестявам. Все пак номера е да си тръгнете от този сайт с положителна емоция. Благодаря ви че сте тук. Без да ви има вас няма да има никакъв смисъл да пиша.
    Що се отнася до 5Дто. Павел е много прав – апарата наистина бие яко на червено. Или по скоро силата му е в топлите тонове.

  10. 15 декември, 2012 в 09:59 | #10

    Страхотни снимки!
    Гъбата е коралка 🙂

  11. 15 декември, 2012 в 17:55 | #11

    Ей Велик си няма две думи!!! За мангалите добре си направил… задружна измет са и щеше да си навлечеш наистина голяма беля!!!

  12. 15 декември, 2012 в 18:42 | #12

    Поради подобни случки с мангали и разни други преживявания като например глутница кучета в родопска махала, срещи с иманяри и техни врагове и пр. все повече се убеждавам, че задължителен артикул в раницата на всеки фотограф е и един Магнум, Колт или Берета:))

  13. Иван Миладинов
    16 декември, 2012 в 12:44 | #13

    А оръжията са задължителни. Дублирано даже – хладно и огнестрелно.

  14. Теди
    17 декември, 2012 в 18:07 | #14

    Хубава разходка и кадри. За Орлово око – и аз накрая те забелязах, като снимам ставам много некомуниктивна, а кинаджиите максимално ме изнервиха. Подпитваха, закачаха се… Изгревът беше наистина много красив, снимах го в посока Триградско ждрело. Догодина пак съм там.

  15. Ивайло Петров
    18 декември, 2012 в 00:06 | #15

    Хубави снимки и увлекателен разказ! 🙂

  16. Борислав Ботев
    19 декември, 2012 в 10:24 | #16

    Тази година и аз имах възможността да се насладя на красотите на есенните Родопи, но в твоя пътепис нещата са още по-красиви. Благодаря за споделянето. Срещнахме се и полафихме в ждрелото, виждам, че си описал случката 🙂 Поздрави 🙂

  17. 6 януари, 2013 в 21:32 | #17

    Ванкаааа
    чудесни кадри и приятен пътепис.
    Изключително съм поласкан, че си кръсти л и мост на мое име. 🙂
    Вече има село Чуково, съвсем реално, близо до Дряново
    Сега и Чуков мост
    Трябва да черпя. Имаш една бутилка вино от мен на първата среща, която задължително тая година трябва да направим.
    Поздрави и продължавай напред!

  18. Иван Миладинов
    6 януари, 2013 в 21:43 | #18

    Хахаха, не съм много сигурен дали името на моста е тръгнало точно от мен, но няма да скромнича щом ще има и почерпка.
    Поздрави на теб и цялата фото-група от вашия край!

  19. Калин Вельов
    9 август, 2015 в 22:00 | #19

    Страхотни снимки и голямо удоволствие да прочета разказа. Поздравления!!! (леко завидях за тази екскурзия)

  20. Кирил Милушев
    20 август, 2015 в 10:08 | #20

    Браво! Страхотни снимки и разказани истории така увлекателно.
    Поздравления!!!

  21. Иван
    22 януари, 2016 в 23:40 | #21

    Браво уникални кадри на най хубавата планина РОДОПИТЕ

  22. Искрена
    29 септември, 2017 в 07:36 | #22

    Ммммм, наистина страхотни кадри! Леко завидях за такава дива екскурзийка.

  1. 0 trackbacks