Понякога се оказваш на правилното място в подходящо време просто благодарение на късмет и този път бе точно така. Без особени планове се качих на 7те, исках просто да поснимам и да се разходя. Е вярно е, че имах надежди свързани с леда, но чак пък толкова…

Този път бяхме 3ма. Затвърди ми се теорията, че в планината когaто човек е с компания всичко става много по-поносимо. След като походихме пеша под лифта, около обяд пристигнахме на старата хижа до Рибното езеро. От вътре изскочи една баба с розови очила и започна да задава разни странни въпроси. Веднага се досетих, че това е онази хижарка, която доста критикуват по форумите. Ицо я усети жената, че е малко хахо, и се изнесе набързо преструвайки се, че снима нещо около езерото. Двамата с Тихомир обаче останахме пред хижата, радвайки се на забавния диалог с розовите цайси.
– Оня какво прави са там около езерото с тая пръчка (статива), рибата ли лови?
– Аа ми не, ама че то риба има ли?
– Има, има, ама ако сте дошли да ловите тръгвайте си!
– Аа не, не, ще снимаме ние.
– Какво снимате? С какъв фотоапарат снимаш? Голям ли е? -скочи бабата.Голям фън след това се отвори дума за хижата…
– Носите ли си чували?
– Ами не, нали има одеяла?
– Аа има, има, ама е малко студеничко, печката не я паля много много..
– Е що така?
– Ее на истинските туристи печка не им трябва, носят си чували.
– Ами дорбе, ще преживеем някак няма проблем.
…след това и разказах, за предишното ми идване на хижата, тогава бях улучил момент в който нямаше хижар…
– Ааа нямало е, ама сега има и ще си платиш! – остро отговори бабата.
Ее добра беше бабата, забавна. Повеселихме се с нея, пък по едно време се занесохме нагоре до Близнака за да поснимаме малко. В първите 20 минути седях в бездействие на брега и просто се наслаждавах на откачените звуци, които езерото издаваше.

Слънцето се беше скрило, температурата падаше и езерото стенеше под огромния натиск на леда.
Спомних си за предишното ми идване тук, миналата година през пролетта.Тогава снимах на същата позиция, но бе доста по-различно.

Там където се влива рекичката идваща от горните езера леденото поле е най-динамично и интересно.Там направих първата снимка от поста и тази.

Всичко беше много готино, но имаше един минус. Всяка една снимка включваше този връх и накрая взеха да стават изтъркани. Стига толкоз значи, време е да се връщаме при бабата за нова порция смях.
– Аа ма вие върнахте ли се? попита тя учудено. – Аз мислех че ще спите горе в планината..
Интересно как щеше да стане това без дори да имам чувал. След това ни отвори една малка стаичка до столовата в която имаше няколко легла.
– Е тука ще спите, сега ще ви дам по 3 парчета дърва на човек, щото сте ми симпатични.
Зарадвахме се на новината за дървата, беше си студено в хижата, няма спор. С хижарката отидохме до една барачка на гърба на хижата, тя бе заключена с три катинара. Докато ги отваряше един по един жената обясни, че дървата били злато и рядко давала да се горят, след което ни даде полагаемата порция.

Докато палехме печката, трябваше да се попълнят от онези хартийки за настаняване, които има по хотелите. Бабата много държеше на това, било незаконно да спиш без тях. После ги нося в полицията, много е важно – сочеше с пръст тя. На хартийките не само, че ни накара да си напишем всички данни, но и да опишем къде точно са ни адресите и как се стига до там. Докато и връщахме листчетата леко надзърнах в стаята където живееше тя. Вътре печката бумтеше на макс и бе поне 30 градуса. Хаха определено по собствената си логика бабата беше най-скапаната туристка в тази планина за момента. Докато ни казваше лека нощ ни успокои, че след като дървата ни изгорят ще ни грее топлината идваща през стената от нейната стая. Били сме с общи стени и нямало никакво място за притеснение.
Йеее суперско, зарадвахме се ние, дано поне тя хубаво си напали печката за да ни огрее и нас.
Всъщност печката ни горя близо 2 часа, хапнахме и се постоплихме добре. Преди да си легна навлякох всичките си дрехи, сложих си ръкавиците и шапката и най-отгоре 3 одеяла. Така си спах без проблем.
На сутринта снимахме пред хижата.

По изгрев слънчевите лъчи докоснаха леко склоновете на Витоша.

Тъй като снимките отново взеха да стават еднообразни реших да експериментирам с филтри…

Дойде време да се сбогуваме с бабата. Поехме отново към горните езера, този път по-скоро с цел разходка. Докато Ицо и Тишо слушаха леден концерт на брега на Бъбрека аз реших да издрапам нагоре с котките. Сложих ги за първи път тази зима и просто исках да си походя с тях 🙂 . Езеро Окото бе замръзнало стабилно и двама смелчаци се разхождаха по леда…

Както си се разхождах по заледения склон с котките, гледам до мен едни пичове драпат нагоре обути с гъзарски чепици, облечени със сака. Еваларката им правя на такива хора, аз не бих имал смелостта дори да се отдалеча от хижата с тез одежди.

На слизане минах почти изцяло замръзналия водоскок под езерото. Малко тъпа постъпка – преминах го слизайки надолу и без пикел в ръка.

Ха и така от тук последва слизане наобратно по рида и после към Пионерска. На връщане гледахме тъжно към красивите оранжеви облаци по залез над планината, но няма как трябваше да се задоволим с едната нощувка 🙂