Като я гледам тази снимка наистина изглежда лесно, но всъщност е една от най-трудните ми до сега. Трудно е да се повярва че на Витоша, 20 километра от дома ми, и на 100 метра от хижа, върху едно смотано връхче ще е толкова трудно да се снима това.

Предистория
След последния ми провал именно на Витоша, вече не оставям нищо на случайността. Зарекох се от този момент нататък, предварително да разгледам с очите си мястото, на което ще снимам изгрев и това да става по светло, а не през нощта. От няколко години ми се върти идеята да снимам от източните склонове на планината рано сутрин и понеже сега по останалите високи планини е неприятно реших да се пробвам тук. Така един ден хванах автобуса за Железница и от там пеша изкачих 1000та метра денивелация до мястото за да го огледам. Направих всичко това с пълен товар, защото все пак се надявах да ме допуснат да спя в хижата наблизо и да снимам още на другата сутрин. От предишното ми ходене по Витоша научих и друг урок, а именно че хижите на Витоша не са предназначени за спане на туристи. В повечето от тях спят хижари и техните любими хора, но не и случайни туристи. В случая с Академика хижарят се оказа готин човек, но просто ми обясни, че няма къде да ме настани. Хижата се пръскаше по шевовете от студентите на НСА които в момента бяха на курс тук. И понеже сградата си е ведомствена, дори не настоях, а просто приех факта, че ще се качвам отново, този път през нощта. Огледах добре мястото, харесах си някои композиции и направих пробни снимки, че даже и праснах един кадър на Рила, докато слизах на обратно.

Естествено се проклинах задето бях решил да правя тази тренировка с 20 кила на гърба, но се оказа, че е за добро. Определено сега съм в по-добра форма 🙂 Издебването на подходящ момент се оказа много трудна задача не само сега, но още от началото на тази тежка зима за всяко едно ходене на някъде. Прогнозата всеки ден се менеше, ами трябваха много добри условия, пулех се в компютъра всяка вечер и си лягах разочарован.
И така до миналия уикенд, когато пак си легнах разочарован, но от факта че ще трябва да спя само един час. Навих си часовника за 1 сутринта и после се въртях 40 минути докато заспя… след това бам! – алармата на телефона. Лелее свят ми се зави, много гадно бе хора, ужас е това, не ми се е спяло толкова от последния път когато попаднах в една чалга дискотека в Студентски град. Определено следващия път няма да правя грешката да си лягам за няколко часа. Лекият сън в който бях изпаднал изведнъж подейства ама много демотивиращо. Седях в леглото и си представях с ужас как слизам долу при колата в студа, след това целия този път до Железница и после най-гадното – студ и мрак през гората сам ходейки 2-3 часа. Опитах се да си измисля причина да не тръгна, но от вечерта бях подготвил всичко така добре, че не успях да се хвана за нищо.
Естествено номера беше да се измъкна от леглото, от опит знам че веднъж станал, няма връщане вече назад.Именно затова сутрин трябва да си като пружина. настроението мис е приповдигна докато карах в тъмницата към Железница, но когато пристигнах там и слезнах от колата нещо започна да ми се стапя ентусиазма. Подухваше ветрец и беше бая студено, „какво ли е горе“ – помислих си. Е какво може да е.. вярвайте ми в този момент дори не подозирах каква нечовешка виелица ще ме посрещне
Докато ходех из гората луната все още грееше между дърветата но беше вече ниско, виждах я как залязва зад Резньовете осветявайки билото в невероятен детайл. Ако не бързах толкова със сигурност щях да пробвам някоя нощна, но няма как трябваше да се ходи без спиране иначе рискувах.
От известно време насам изобщо не забелязвам тъмницата, странните шумове и призрачните сенки в гората. Станал съм такова перде, че чак не е на добре, дори като съм на палатка вече спя като пън. Все пак се замислих че с компания би било къде къде по приятно, зимно нощем в планината определено не е най-безопасното място, пък и е доста скучно да мааш по баирите сам.
Постепенно излязох от гората и спрях малко за почивка. От това място вече виждах светлините на хижата, но от предишния път знам – гледката е измамна. Изглежда близо но всъщност ми остават над 500м денивелация и още километър-два, ако трябва да съм честен за по гаден маршрут на Витоша не се сещам.
Пийнах малко чай и нарамих раницата отново и този път направо разбих норматива си пристигайки на хижата доста по рано от очакваното. Докато стоях на завет пред фасадата дочух зловещо бучене на вятър от към върха. В началото реших, че в представите си преувеличавам, защото тук до хижата не духаше толкова. Но дали?
И тъй като ми оставаше доста време реших да пробвам хижата. Преди две седмици не ме пуснаха в Еделвайс, която се намира от другата страна на планината, но бях сигурен, че тука няма да имам проблеми. Вратата беше отворена и влезнах във фоайето, където си стоварих багажа и започнах да преобличам потните дрехи. Нямаше 5 часа и наистина не очаквах някой да излезе, когато от тъмното се появи клатеща се фигура. Един чичко вероятно хижаря започна да ми мърмори несвързано някакви неща. Беше толкова наквасен, че една дума не разбрах от това дето каза. Разказах му набързо какво съм замислил, а той само се клатеше пред мен и кимаше с глава. „амм мноу късно идеш бре“ успя да промърмори. Е как ше е късно бе брат, рано е 5 сутринта! Голям пич излезе този, настоя да го последвам в столовата, накара ме да седна на един стол, след което започна да се бори с една огромна печка местейки я сам из салона. Естествено отказа помощ и след като победоносно я постави до мен, натисна някакво копче и печката заработи. Хижарят изчезна с мърморене също както се беше появил.
Печката беше някакъв странен електрически калорифер голям и ръмжащ като динозавър. До преди 10 минути се чудех как да оцелея навън, а сега се разсъбличах за да не се изпотя. Чудех се на късмета си и докато хапвах, забелязах как хоризонта на изток започва да избледнява. Дори вътре в хижата долавях звука от виелицата която шибаше борчетата под близкото връхче и хич не ми се чакаше горе. Дебнах момента докато навън не стана светло и тръгнах към върха. Нужни ми бяха 15 минути да се кача отгоре на Купена и в първите няколко секунди честно не усетих да духа особено. Да ама не.. спокойствието беше за не повече от минута след което вятъра така ме шибна, че ме блъсна обратно надолу по склона. Отново се качих на върха лазейки и извадих апарата, хаха дори успях да сложа един градиент преди да литне :). Няма да се дам тоя път, забих пикела до дъно и овързах раницата за него, че да не литне. След това застанах с гръб към подветрения склон и ритайки с крака изкопах дупка в която легнах като снайперист. Сложих статива с апарата подобно на пушка и след няколко опита успях да направя първата снимка от поста. Нямаше време да копая нова дупка и затова позицията ми беше напълно ограничена. Завъртях се наляво-надясно и това беше. За капак слънцето взе, та изгря зад някаква тъпа мараня, която уби всичките хубави цветове и след като се показа отгоре беше твърде силно и бяло.

И така някак успях да прибера всичко обратно в раницата и заслизах надолу по склона. В основата на връхчето почти не духаше и докато ходех обратно към хижата усетих, че на единия ми крак сякаш го няма стъпалото. Бе гледам там си ми е крака даже и обувката ама не усещам нищо. Кога успя да премръзне не знам, снимах не повече от 5-10 минути, стана така сигурно щото този път носех трисезонни обувки с мембрана. Веднъж да реша, че на Витоша няма нужда от топлите ми Crispi Top 6000 и те ти на. Добре, че хижата е наблизо та си стоплих краката набързо и тръгнах надолу.
И така, само колко време го планирах това, че и два пъти се качвах, а и нощно ми дойде единия и айде за 5 минути прас-прас два кадъра и чао. Естествено както всеки път и сега бях много доволен че съм се отървал единствено с малка доза адреналин от поредната измислена лично от мен простотия.
Докато хапвах долу при колата паркирана в началото на пътеката, подсмихвайки се гледах хората които слизаха от автобуса и тепърва тръгваха приятната си неделна разходка в планината.