Хижа Ехо и намиращия се наблизо параклис под връх Юмрука, това е една от снимките които са се запечатали в съзнанието ми още от времената в които тепърва прохождах с пейзажите. Още тогава гледайки тази снимка – виещия се гръб на Балкана и върху него кацнала малка къщурка ме впечатлиха до толкова, че това място се превърна в единственото на което съм се връщал толкова пъти (като изключим Седемте езера в Рила на които май пъпа ми е хвърлен). И този път имаше защо….

Ето на това вече му казвам добра светлина 🙂

Решен да доведа нещата до крайност се въоръжих до зъби с техника и търпение. Този път наистина взех абсолютно всичките джаджи за пейзажи които имам, храната ми трябваше да стигне поне за 4 дни и бях решен да стоя на едно място без да мърдам докато не получа поне една интересна снимка. Времето което предвиждаха по метеосайтовете напомняше Ноевия потоп, дори ми беше необходима специална тактика за да се кача на билото без да ме тресне бурята. Така избрах да тръгна от необичайно за мен място – село Рибарица. Въпреки, че това е най-редовното трасе за повечето посетители тук, за мен то не бе представлявало никакъв интерес до сега. Просто защото е скучно. Обикновено правя билен преход от прохода Беклемето или пък минавам през резерват Козята стена. Сега обаче едва бях събрал всичките си боклуци в двете раници и нямах никакво желание да ги влача по билата, затова избрах възможно най-прекия път. С колата стигнах до бариерата на парка след което трамбовах по черен път край реката в продължение на повече от час. Жалко че за малко се разминахме с хижаря, който беше в града за провизии, и можеше да ми спести поне това ходене. Всъщност пътят край реката е готин за разходка, има много плавен наклон, а дори видях няколко сърни за развлечение. Но тези раници…проклетите раници ме убиват бе хора. В един момент пътят свърши и започна стръмно изкачване към билото, което ме поизпоти здраво, но се справих учудващо добре. Някъде след обяд се замъкнах пред хижата, която заварих пуста, явно и бабата хижарка се беше запиляла на някъде. Вместо да почивам реших, че сега е момента да набележа всички позиции и трескаво започнах да изкачвам всяка една чучка по билото между Кавладан и Юмрука. Докато бях на върха над хижата забелязах хижаря Иван да подкарва конете нагоре по пътеката, явно сме се разминали съвсем за малко.

Хижа Ехо в момента на пристигането ми. Зад нея се издига връх Кавладан.

Хижата и параклиса се намират на тясното било, което свързва вр. Кавладан и Юмрука. Това е част от централното било на Балкана, което тук прави нещо като буквата S и се намирате в остър завой на 180 градуса. В резултат на това насреща ви зее дълбока долина обрасла с вековни букови гори – горите на резерват Царичина. А над нея срещу вас се издига могъщият гръб на връх Вежен. Докато разглеждах параклисчето забелязах как за секунди атмосферата над резервата сякаш рязко се задими, видимостта падна бързо и докато се чудех дали това е мъгла или дъжд изведнъж върху мен се изля потоп. В паниката вместо да потърся подслон в параклиса, побягнах като луд към жижата и така изпуснах един невероятен момент в който залязващото слънце огря с лъчите си бурята странично образувайки истински спектакъл от светлина. Гледах това от закритата веранда и умирах от яд. Уви навън все още се лееше като из ведро, а и бях на лоша позиция. Все пак бях доволен, пристигнах едва преди няколко часа и вече бях свидетел на една от тези редки природни картини които така усърдно преследвам в последните години.

Склоновете на резерват Царичина се спускат стръмно надолу, а зад долината се издига връх Вежен

След като поех първата порция сухари си легнах рано още преди слънчевата светлина да е угаснала на хоризонта. Хижарката ме отведе в чиста уютна стая в задната част. Избери си което легло си пожелаеш – каза на излизане. Естествено избрах си легло близо до прозорец с гледка към Кавладан. Бях супер надъхан тая вечер. И с право, при вида на онази магическа гледка със залеза през дъжда. Яд ме беше, но и се радвах, в следващите няколко дни щеше да вали…много.
Събудих се към 4 и половина сутринта за да щурмувам първата позиция – естествено изгрев от Юмрука. Без изобщо да подозирам какъв късмет ще извадя тази сутрин, спокойно си събирах нещата в раницата и дори закусих докато навън се развиделяваше. Излизайки пред хижата ченето ми направо падна като видях мъглите, които се стелят в подножието на планината.

Козята стена спира мъглите като бариера

За 10 минути бях вече на върха и запъхтяно разпъвах статива представяйки си гледките които предстоят. И шоуто започна. Първоначално в обектива попадна тази буря, която в този момент вилнееше някъде към Беклемето..

След което ветрогенераторите на хижа Васильов изплуваха от мъглата…

Направо се чудех накъде да се завъртя. В такива моменти, които всъщност траят едва минута-две ми се иска да имам два-три апарата и 8 ръце с които да снимам едновременно във всички посоки. Скоро слънцето се показа над хоризонта. Бързо смених обектива за да хвана малко и от боровинките на преден план.

Бая поснимах тази сутрин, няма спор. Позицията бе много добра, не мърдах от мястото си, а ставаха все различни снимки. Накрая преди да прибера апарата праснах една на хижата докато слънцето я огряваше с топлите си лъчи.

Върнах се обратно, закусих и взех, че си легнах та му ударих една хубава дрямка до 12 на обяд. Ето ти един бонус да спиш в празна хижа. По принцип за този ден бях отредил да премина билото до съседната хижа Козя стена и там да прекарам следващата нощ.Сега обаче взех доста да обмислям този ход, още в София докато го планувах не бях се сетил за две неща. Първото бе големия товар който трябва да мъкна в лошото време и второ – аз не знаех никакви интересни позиции около тази хижа освен под връх Боба. Но от там вече имам не лоша снимка от миналата година и не ми беше интересно. Пък и беше доста далеч чак към Беклемето. И все пак не ми се стоеше цял ден на Ехо, ходеше ми се. Така реших да оставя голямата раница в хижата и да направя една разходка по билото, барем намеря интересни гледки. По обяд докато тръгвах времето продължаваше да е нестабилно, мъглите обикаляха около мен, но все пак не валеше. Така тръгнах по пътеката и скоро бях на добре познатата поляна с папратите (от където се тръгва за Рибарица). Тук спрях за момент и се загледах нещо в навигацията. Стоях така около минута две докато се усетя че близо до мен една сърна най-спокойно продължава да си хрупа тревица. Започнах да вадя апарата, но само шума от ципа на раницата бе достатъчен да привлече вниманието и. Започна да ме гледа втренчено докато панически сменях настройките които бяха така още от сутринта. Докато цъках из менютата на апарата, сърната изрева два пъти сякаш за да ме стресне, насочих апарата към нея и бам! Толкова бързо изчезна това животно, че едва хванах задника му при това размазан между някакви треви. Продължих си по пътя и поне половин час не спрях да си хиля на акъла и късмета си.

Мъглата лази. Точно от там минава пътят за Козята стена.

Подминах следващото връхче Ушите и от тук билото се стесни рязко. От дясната ми страна имаше дълбока пропаст, а в ляво почти до ръба стигаше гората на резерват Козята стена. Лятната пътека подсича билото, но предпочетох да се движа по зимната маркировка за да имам по добра видимост, нали все пак бях тръгнал на разузнаване. Така минах една връхче, второ, трето. В един момент се оказах на тесен изпъкнал ръб целия покрит с обгорял клек и камъни. Огледах се наоколо, нямаше вид да е горяло надолу, овъглените клони бяха само около мен. Хм тъпа работа си викам и тогава загледах скалата която на места буквално бе разтапяна от адската жега. Еебаси тука обичат да падат мълнии! Има едно нещо от което изпитвам панически страх в планината, и това далеч не са лавините. Страхът от гръмотевици ме преследва още от малък, а до сега ми се е случвало на няколко пъти да ме хваща лоша буря нависоко, да гледам как огнените езици се забиват в земята на 100 метра от мен. Ужас! Започнах да се оглеждам, наоколо всичко беше покрито от гъсти облаци, но не валеше, изглеждаше спокойно. С огромно усилие против волята ми продължих по ръба, но само мислех за металния статив в ръката си, приличах на гръмоотвод. Минаха 10 минути така и тъкмо си мислех айде следващото връхче, то няма да вали, когато чух отдалечен тътен от гръмотевица. Беше на десетки километри ама идеята да се въртя горе никак не ми хареса и се спуснах от билото до лятната пътека. След малко заваля и трябваше да вадя дъждобрана, реших че е време да се връщам на Ехо. Почти бях стигнал хижа Козята стена, а не ми се минаваше по металния парапет в бурята. И така закрачих през една поляна когато някаква гръмотевица удари билото над мен. Тичкайте краченца, с няколко скока бях вече в гората на резервата където с радост приех подслона на едно паднало дърво. Валя повече от час и докато слънцето не се показа не си направих труда да се измъкна от гората. Час и половина по-късно отново бях на Ехо. Реших да поснимам малко цветенца пред хижата, а през това време над мен се събираше поредната зверска буря.

Скоро небето ще се стовари върху планината с цялата си мощ

От небето се изсипа потоп какъвто не бях виждал до сега – смесица от градушка и дъжд. Валеше толкова силно, че наоколо всичко побеля от ледените топчета. Стоях на сухо в хижата и си представях картинката, ако бях продължил към Козята стена. Сега щях да се връщам и това нещо щеше да се сипе с цялата си сила отгоре ми. След още час леденият потоп спря и се показах навън. Всичко беше покрито от ледени топчета а термометъра показваше 1 градус. Датата беше 4ти юни, ето как стават лошите случки през лятото в планината.

Градушката продължава да вилнее над Козята стена

Бурята продължаваше към Беклемето. Дъгата се показа пред черните градоносни облаци.

До залеза оставаше малко повече от час, но късмета ми не проработи. Небето отново се запуши. Нищо де днес толкова много снимки направих, че ми идеше просто да си легна. Бях капнал от това тичане по върховете с техниката на гърба.

Хижата

Ще звуча като някоя развалена латерна ако продължа да ви разказвам как се променяше времето през тези 4 дни които бях горе. Истината е, че всяка една секунда светлината бе различна затова стига толкова. Нека все пак ви кажа за моето убежище, а именно хижата в която бях отседнал. Много от вас сигурно са чували за гостоприемството на старопланинските хижи, всъщност казвал съм го толкова пъти, че вече е изтъркана тази фраза. Но просто ми се иска всичките хижи в страната да са така, иска ми се хижите в Рила и Пирин да са в същото състояние със такива стопани.Защо не и на Витоша? Хижа Ехо е сравнително нова хижа и се изгражда непрекъснато. Дори по време на престоя ми хижарят непрекъснато майстореше нещо и мъкнеше материали с конете. В началото естествено ме гледаха като извънземен понеже се изтрелвах навън в най-лошите моменти от метеообстановката, нормалните хора по това време се крият на сухо. Но на 3тия ден свикнаха, даже хижарката чат пат ме викаше – Ела навън дойде мъглата, или Ела мъглата се вдигна. Хаха няма майтап бабата се научи да разпознава кога светлината е добра.

Най-краткия път до тук е през село Рибарица, от където тръгвате по разбито шосе и може да стигнете с колата до бариерата на парка. Хижарят има ключ и с джипка продължава нагоре до местност Остриките това е пътят по който аз трамбовах по плавния наклон докато идвах. Там го чакат конете, които товари и юрка нагоре по една супер гадна пътека излизаща на билото, гадна особено ако раницата ви тежи 30. Не им завиждам на тези коне…

Хижата освен, че е Ехо е и много еко. Захранва се с ток от соларни панели. Тъй като е на билото тук няма достатъчно вода, която да задвижи ВЕЦ. Освен това има и супер модерна компостна тоалетна. По време на престоя ми нямаше никакви посетители и много се радвах на това, спокойствието беше невероятно и успях да си почина добре. През лятото обаче не е така. Навалицата била страшна, ставали и побоища, чупело се в столовата и стаите, кофти…. В хижата освен конете, се подвизава и един пухкав котарак, който обикаля наоколо като горски цар. Срещнах го дори горе на вр.Кавладан, докато чаках залеза.

Параклис Света Троица

Наблизо се намира и високопланинския параклис Света Троица, който е построен от предишния хижар на Ехо. Малката каменна сграда се намира точно под връх Юмрука, на самото било на планината. Гледката от там е впечатляваща особено когато облаците превалят билото и ускоряват на ръба…

От едната страна се вижда рида на Козята стена, а от другата се издига билото с вр.Вежен.

Докато обикалям, наоколо често чувам вик на сърна идващ от резерват Царичина който се намира в краката ми. Хижарката сподели, че докато съм се пилял на някъде е видяла и голям рогат елен да наблюдава от една височинка близо до хижата. Уви все ги изпускам тези моменти.

Върхове

Резерват Царичина и вр.Вежен

По принцип ме мързи да катеря върхове, особено когато съм тръгнал на снимки. Просто теглото ме изморява достатъчно. Но този път най-хубавите гледки бяха от самите върхове. Да съм се качил на Юмрука поне 7-8 пъти. На Кавладан може би над 15…

Хижата и Кавладан скрит в облаци

А мъглите продължаваха да идват и да си отиват. Сякаш това нещо нямаше да има край никога. Картите на фотоапарата и времето ми обаче бяха на изчерпване…

По принцип не обичам да се снимам на фона на пейзажите, но този път не се сдържах. Идеше ми да литна от високата скала….

И така след тези прекрасни гледки оставих хижата и нейните стопани горе сред мъглите. Разделихме се като приятели, честно казано на моменти им завиждам, че си живеят най-спокойно там, но пък от друга страна има още толкова места, които трябва да се видят.