Доста време отмина, за да се пръкне и тази публикация на бял свят, но поради многото текст не исках да пришпорвам нещата за да не стане по тъпа отколкото всъщност е. Тук се получи така, че снимките не са особено качествени, защото бе едно истинско препускане през цялото пътуване и нямах големи възможности да планирам снимачния процес. Чехия и Унгария може да не са най-екзотичните и интересни страни за някой, но интересното тук беше малкият бюджет в който трябваше да се вместя – тръгнах от София на едноседмична обиколка из Европа с кола и в джоба имах точно 175 евро :)….

Естествено, сам нямаше как да направя такова нещо най-малкото заради разходите, трябваше да бъдат поделени минимум на две. След пътуването до Закинтос (където впрочем успях да мина с 240 евро и си прекарах дооста добре) ми останаха тези пари. Всъщност всичко започна точно докато бях в Гърция и си пиех бира с моя френд Сердо. Обсъждахме престоят ни на Занте, който вече бе към своя край и се зароди идеята за още едно пътуване до някъде за да се усвои подобаващо остатъка от кинтите. Той спомена за негов приятел в Будапеща, който смятал да посети през почивните дни в началото на септември. И така идеята за Унгария постепенно се заформи. Прибрахме се в София и всичко си остана така на приказки докато не останаха два дни до уречената дата за тръгване. Една вечер се събрахме на brainstorm, изнамерихме една карта и започнахa едни планове. Картата беше много готина, само не ми харесваше един факт – преди Унгария пътят ни минава единствено през Сърбия, а аз исках да видя и някоя друга по-истинска европейска държава. И не знам кой предложи Прага като крайна точка, но в края на вечерта само за Прага говорехме. Ама не за самия град, а по точно как да стигнем до там с толкова малко пари. Пътуването с ограничен бюджет на някои може да им се струва тъпо, мизерно и ограничено, но истината е че тогава тръпката е в пъти по-голяма. Всеки може да стигне от точка А до Б с няколко хилядарки в джоба и златна кредитна карта, без дори да носи някакъв багаж. Но да пътуваш почти без пари е наистина голяма емоция, било то и неприятна на моменти. И може би идеята просто да се доберем до там ни изкушаваше повече отколкото уникалните забележителности на стара Прага.
След като решението бе взето се заех с разучаването на пътя и всъщност какво точно може да се види по него. Изчетох всичко което ми попадна за Прага и Будапеща и в деня преди тръгването вече имах толкова набелязани места, че не седмица, ами месец нямаше да ми стигне да ги видя. Сердо пък търсеше хотел в Прага и намери…за 15 евро с включена закуска, при това на добро място. Предплатихме още от София две нощувки, това беше условието за да сме на тази промоционална цена. Отваряйки booking.com може да намерите стотици такива оферти, въпроса е само да платите с кредитна карта няколко дни преди това.
Проблемът с храната бе решен по много лесен начин – просто взех от нас всичко което бе добре опаковано и издръжливо на топлина. Всякакви консерви, които ми попаднаха разни сладки боклуци и тн.В последствие се оказа че това не е толкова нужно, защото разликата в цените не е голяма. Аз пък уж бях подготвен за това от Numbeo, който се оказа невероятно точен и добър източник за плануване на пътешествие където и да е било особено по Европа.
Много хора ще се запитат дали с кола не е прекалено луксозно и скъпо да се пътува, ами влакове, евтини самолети или автостоп? Проблемът на всичките тези опции е, че са много ограничени от към количествата багаж за носене (особено самолет) ,а други изискват прекалено много време за реализация например на автостоп. Освен фактът, че отпуските не стигат за този вариант, пътуването на стоп, изисква да купувате храна и в страните където е скъпа, трябва и да плащате за спане по пътя, освен ако не спите по спирките и пейките в разни паркове 🙂 Изникват и доста непредвидени разходи и най-важното ограничени сте върху главния път и нямате опции за разглеждане на забележителностите в близост. Точно заради тези няколко причини, не пътувам на стоп, най-малкото не бих могъл да си взема всичките фотобоклуци с мен, което обезмисля всичко, като се замисля…
И така остана само да се реши проблема с горивото и пътните такси. Ами.. това няма как да се избегне 🙂 но може да си помогнете малко. Първо ако имате кола с голям резервоар го пълните до дупка и после забравяте за педала на газта, натискате толкова че да се движите с добра скорост. Стига да не карате някаква ламя, познавайки колата си може да изцедите максимума от нея. Така моята кола Фолксваген Пасат 2.0 Tdi даде общ разход от 5.8/100 дизел за цялото пътуване. Средната скорост по магистралите беше около 110-120, + климатик в повечето време на макс. Установил съм, че ако вдигна скоростта само с 20км отгоре, разходът скача с близо литър и всъщност не спестявам почти никакво време.

Пътните такси няма никакъв начин да се избегнат, но в страните където се пътува с винетка, най-добре си купете такава, която е поне за седмица.
И така напълних багажника с храна метнах някоя друга дреха в сака и тръгнах от нас в едно слънчево септемврийско утро. Забрах Сердо от тях и след час вече бях на Калотина. Преминаването в Сърбия и излизането от там бяха единствените моменти които ме тревожеха, но за сега нямах проблем. Пътят до Ниш пък беше единствения гаден участък от оставащите 1500км. Там по завоите на река Нишава разни горди, но глупави българчета се правеха на състезатели и навлизаха срещу мен почти на всеки втори завой. За огромно щастие количеството български водачи драстично намаля, след като се качих на магистралата и вече можеше да се кара спокойно.
Единствения град в Сърбия през който минахме беше Белград, на практика положението там ми се стори по зле и от това в София, само дето те имат небостъргач-панелка а ние само обикновени панелки. Влизането в Унгария беше последното препятствие преди истинската Европа и поради това точно на границата бях много нервен. Някакъв чичко митничар само ме накара да отворя багажника, измънка нещо от типа на – гегеш – мегеш и ми направи жест да си вървя. След като минах границата, трябваше да си купя винетка от стотиците малки будки и магазинчета там. Тея винетки ги продаваха на 100 места, което веднага ме озадачи. Като вечно лъган нашенец, естествено веднага заподозрях измамата, а Сердо е турчин какво да ви кажа, той направо ги хвана от раз. Оказа се, че на повечето места лъжеха яко с цените и ни костваше близо час за да открием правилното място. Не знам как може да продаваш такова нещо като пътна такса, на избрана от теб цена, това дори в България не съм го виждал.
И така вече бях на магистралата и карах към Будапеща. На едно място с масички и беседки спряхме за следобедна закуска с кроасани и разни вафли. Сердо който е голям ценител на разни заведения, кръчми сладкарници и прочие непрекъснато правеше гримаси, понеже беше принуден да яде кифлата от опаковка. Но нямаше как – с 200 евра сме братче – бъзиках го и той само се подсмихваше накриво.
Към 4 следобяд вече бяхме в Будапеща. Градът ми хареса още щом слязохме от магистралата. Да си призная, за пръв път отивах в европейски град през живота си. Страстта ми към приключения винаги ме е водила на „проблемни“ места и това винаги означавало на юг или изток от България. Тази вечер трябваше да се преспи при един френд на Сердо, Cagdas който е негов приятел от Турция. Човекът си бачка и живее тук в Унгария заедно с жена си която също е от Турция. Хората се оказаха доста печени даже вечерта ни заведоха до Парламента за да прасна някой кадър и да начешам крастата за днес. Не си и представях, че това ще стане възможно още на първия ден, трудно се получава когато все още не знаеш къде се намираш.

Това е парламентът на Унгария. За пръв път в живота ми до мен имаше повече от 3 човека със стативи, имайки предвид, че изобщо не ги познавах, a и не бях на фотопленер. Още повече минувачите не се пулеха срещу фотоапарата, а напълно ме игнорираха. Нощната разходка за снимки много ми допадаше, но сякаш бях като в лабиринт, бях се озовал в много голям град по тъмно и изобщо не знаех накъде да хвана. Затова просто походих покрай реката и реших да се прибирам.
На другия ден взех една карта и пътеводител в джоба и тръгнахме уверено пеш през града. По принцип никога не снимам докато има слънце високо в небето, особено по обяд, но сега нямах избор и трябваше просто да праскам като типичен турист. На всичкото отгоре не взех и статива и така бях напълно ограничен.
След близо празно час ходене по улиците се озовах около някакъв зоопарк и от там влезнах в ценралния парк на града – нещо като Борисовата в София. Тук се намира Площада на героите – първата ми цел за деня.

След като направих куп тъпи снимки на паметника от всички възможни страни отскочихме и до замъка Вайдахуняд (или просто Хуйняд както го нарекохме ние). Наблизо има и няколко малки езерца с патки и куп шантави неща като коли и малки бараки във водата. Много гот доста бутафорно през деня, но ако е тъмно би изглеждало яко. Всъщност мога да кажа същото за повечето места в София. За протокола само ще отбележа, че до това езерце видяхме първите и единствени българи през целия престой в Унгария.

Инвестицията в книжки пътеводители си струваше и благодарение на моите наистина уникални способности да измислям маршрути от тук насетне постоянно бяхме сред забележителности. Естествено когато аз измислям пътя той е дооста дълъг, до тук близо 8 км, а оставаше още бая!
След което Сердо започна да мрънка гладен съм та гладен съм, но отказа да яде от моите кифли в целофан. И започнахме търсене на ресторант по улица Andrassy тръгваща от площада към центъра на града. Тази улица представлява нещо средно между Оборище и Витошка в София, яката гъзария братче. Започва с 300 метров участък само посолства на различни държави, нашенското също си беше там. И естествено си имаше заведения и то какви – една манджа 40-50 кинта хахах.Аа зарежи атя работа, определено не беше най-доброто място да се почустваш гладен, затова продължихме напред. Сердо не спираше да мрънка и се наложи да подминем Къщата на терора – някакъв музей на комунизма за който бях чувал още от преди.

Базиликата Сент Ищван

Вече в центъра на града намерихме закусвалня с нормални цени и ударихме по един гирос. И отново тръгнахме по Andrassy, като пейзажът постепенно от посолства се смени в стари красиви сгради. Всяка от тях бе изградена в квадратна форма с празно пространство в средата оформящо двор. Всичките дворове бяха достъпни за външни хора и вътре беше невероятно чисто и спретнато. Нагоре в отделните апартаменти се достига по тераси намиращи се над двора подобно на хотел. Разгледах няколко сгради в центъра и всичките бяха изградени в този тип. Много гот наистина. А от вън на улицата яката гъзария, версачета бенетони свят да ти се завие. Гледам аз и се чудя, тея или още не са открили моловете или вече им е минала модата тук.
Нещо започна на шопинг туризъм да ми прилича и набързо смених тактиката. Дай да идеме в някоя стабилна църква, до сега не бях влизал в големи католически катедрали. А тук такива да искаш, избрахме си разбира се една от най-големите.

Вътре за първи път ме хвана яд че не си нося статива. За разлика от България, тук никой не ме преследваше заради фотоапарата, нещо което не очаквах. Пуцах на iso 800, тухлата добре се справи, нямаше много шум за чистене после.

Били са необходими 50 години за да построят това чудо. Поглед към хълмистата Буда.

Базиликата е доста висока – 96 метра и реших да се възползвам от туристическата атракция – поглед от покрива. Направихме някаква врътка със Сердо за да ги преметнеме с билетите, българска някаква врътчица елементарна беше, не помня точно каква, но минахме с един билет. От горе се виждаше цялата Будапеща, въпреки ужасната мараня. Скръцнах със зъби при мисълта за нощна гледка от тук, но го преглътнах няма как, времето ме притискаше. От тук се виждаше Парламента и реших че вече трябва да се ходи към него за да не пропусна времето на посещение.
На връщане реших да пробвам стълбите вместо скучния асансьор, направо свят ми се зави докато стигна до долу….

И така газ към Парламента, а там леличката на входа ни каза, че няма нужда да плащаме за понеже България била в ЕС. И за момента се почувствах европеец..поне за 3 минути, докато не видях вътрешността на сградата, тогава си спомних за нашия парламент и нещата които се намират вътре….
Жената екскурзовод се опитваше да говори на английски, но този акцент олеле забрави…, беше направо ужасен и почти нищо не разбирах. А и не я слушах особено, всичко четях от пътеводителя и бях зает да праскам снимки в тъмницата от ръка….

Много бяха строги унгарците вътре, пазят го като очите си и има защо. Реално аз видях само няколко коридора и 4 зали. Предполагам това се равнява на 0.001% от цялото това чудо и пак бях впечатлен, залите за близо 700 ако не се лъжа. Сърцето на огромната сграда е мястото в което е изложена кралската корона на Унгария или по скоро неин дубликат. На върха на короната има кръст, който е килнат на една страна.

Това е така не само върху първообраза който виждахме тук, но и върху неговите изображения по паметници и картини из цялата страна. На въпроса ми защо кръстът върху короната е наклонен леличката се изчерви и започна да извежда какви ли не теории, но така и не стана ясно. Предполагало се, че е направена нарочно така или пък просто някой я е изпуснал и е паднала върху кръстчето.

Заведоха ни в една заседателна зала, която е копие на оригиналната. Парламентът бил изграден от две огледални части и си имал две такива зали. Представям си го това у нас -не една, а две зали пълни с тиквеници хех…Унгарците си използвали само едната зала, а другата била за парлама на туристите.

И така след това един чичко охранител буквално ме изтика навън, като не ми позволи да снимам след групата, много съм се бил мотаел, зъл човек. Излизам навън и гледам слънцето слиза ниско вече, а над реката за се заформили едни облаци – приказка. Брей и сега какво да правя? Няма време за губене реших да снимам от насрещния бряг понеже, гледката определено бе по-добра. Освен това там е по-високо и има хубави позиции. И така тръгнах аз по един от мостовете, ама сметките ми излязоха криви, тоз Дунав да не е Владайската, че да го минеш ей така. Намирах се на средата на моста и залеза вече започна. Гледката все пак ми се стори приятна и буквално на пътя на минувачите хвърлих раницата на тротоара и започнах да вадя техника, да сменям обективи и филтри. Очаквах, че ще ме напсуват здраво, понеже стабилно запречих пътя, но хората изглежда доста ми влизаха в положението и спираха за да не ми пречат. Някои от тях дори ми се извиняваха, че трябва да преминат…

След като спасих положението с тези снимки, спрях с бързането. Преминах в хълмистата част на града отатък реката, наречена Буда – няма нищо общо с будизма, почти сигурен съм в това. Равните части на града в които се мотах през целия ден се казват Пеща и от там идва и името на града – БудаПеща. Та сега започнаха едни баири, докато не се качихме на Рибарските кули. Изглеждат доста ретро, но всъщност са построени наскоро в последните няколко години.

Мястото около кулите бе превърнато в панаир и това ми попречи да направя свястна снимка на църквата Матяш. Имаше някакъв бирфест наоколо и това много ме ядоса. Викам дай да се махаме и набързо слезнахме обратно при реката. Уж тръгнахме да се прибираме, но по пътя преминахме по един от мостовете и се озовахме на някакъв остров, който беше по средата на реката – представляваше градски парк. Викам дай да го врътнем целия по дължина и да се качиме на следващия мост. Пфф в средата си острова се превърна в истинска гора, и не стига че беше мега тъмно и пълно с поркани типове, но се оказа бая голямо място. Отне ни над половин час да го прекосиме целия и накрая краката ми започнаха да сдават багажа. По мои сметки до тук се събираха между 25 и 30 километра трамбоване по тротоарите. Гадно е да мааш по равно цял ден, в планината винаги ми се е струвало по лесно.

Най-накрая преминахме тази джунгла и бяхме отново на брега на реката. Тук Сердо предложи проба на унгарски гулаш в някое заведение. И се пльоснахме изморени в първото срещнато. Ресторантчето беше на супер място, седяхме на улицата, срещу нас бе реката,а на другия бряг Парламентът. Цените бяха нормални освен гулаш ядох и едно сурово кюфте – татарски бифтек, падам си по такива неща по принцип. Въпреки, че бе 10 вечерта и страшна тъмница отново по улиците гъмжеше от хора. След като хапнахме, ни очакваха още към 5 километра ходене, до квартирата. Накрая краката ме боляха по доста странен начин, стъпалата ми бяха ОК, но над коляното усещах някаква много гадна болка. Към края се събраха към 30 километра ходене, Будапеща е голям град!
Тук бяхме точно от 24 часа, а на сутринта заминавахме за Прага, тъй като резервацията ни беше за другия ден. Бях смазан приятели, но така е за един ден трудно се обикаля всичко. Цяло чудо е, че успях и да направя някакви снимки, и дори да хвана залез над Дунав, още повече бях и без статива. А приключенията ни тепърва започваха, определено в Прага беше дори по-забавно….
Към втората част

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂