Преди около три години ровейки се по форумите за планинарство попаднах на някакви снимки от Безбожкото било.Бяха зимни снимки на вр.Полежан и панорами на околните върхове,гледах ги с часове и ако трябва да съм честен, дори сега като ги изрових от някъде те все още ме впечатляват.Върхове до където ти стига погледа..

..гледка,която (за съжаление) малко българи биха заявили, че е в родината им, гледайки снимките.А върховете са си там,на 150 километра от дома ми.Въпреки това ми бяха нужни две години за да тръгна изобщо към тях.Първо ми липсваше екипировка,помня че първите си зимни снимки на Витоша ги правих с едни градски обуща,нямах дори ръкавици свястни.Постепенно си накупих разни неща, обувките разбира се,снегоходки,пикел и котки също са много желателни през зимата във високата планина.Екипировката беше причина първата година,после лиспата на другар,която не успях да компенсирам поради липса на смелост да тръгна сам нагоре.После пък времето беше скапано,падна много сняг,стана един лавинарник.Дойде тази зима и финално,както се казва с Евгени се престрашихме да го направиме това.Сега като го четете ще кажете, че какво толкова преход 2-3 часа…толкова пък да му мислят.Така си е ама нали ходиме горе заради снимките,раниците тежат тройно,дори място за котките нямах в моята.Трябваше да го слизаме по тъмно по план,а както и се случи го качвахме в 3 през нощта и се крихме между върховете в очакване на изгрева.В края на краищата и най-приятната разходка по принцип се е превръщала в ад за мен в стремежа да правя снимки.Не ми се мислеше какво може да стане тук…
И така една слънчева утрин се изсипах на паркинга пред хижа Гоце Делчев.Каквото можах събрах в раницата,другото оставих в колата.След малко екшън с лифта (в резултат се сдобих с контузен крак) бях вече горе на х.Безбог.При вида на хижата предпочетох да постоя отпред и там да дочакам Евгени да пристигне.За хижата малко по-късно,а сега е ред да ви разкажа,че аз доста четох из разни пътеводители относно пътя нагоре докато замислях цялата история.Така в незнанието си за реалната ситуация и пренебрегвайки липсата на сняг,след като се събрахме потеглихме през един кофти клек.В интерес на истината при една яка зима – 2 метра сняг и студено време това е пътят.Но сега всичко се превърна в супер ултра мега гадни мъки.Падахме, пропадахме, закачахме се в тоя клек.Реки от пот се лееха от лицата ни,едновременно се смеехме и псувахме.След първият един час се обърнах и погледнах назад към хижата,която имах чувството, че е само на 50 метра зад мен.Освен гадния храсталак, температурата от 15 градуса превръщаше снега в полутечно олово, в което пропадах и което залепваше по снегоходките и ми късаше краката.Още малко си викахме, докато пъшкахме на всеки 2-3 крачки.Взехме, че го издрапахме накрая,гледах гадният участък зад себе си и ликувах, хаха – викам си е са вече става готино и тогава погледнах напред….Тежки облаци идваха от другата страна,аха да им тегля една майна и взе, че запръска сняг в тоя момент.За по малко от 5 минути….

Евгени вече беше на върха и ходеше нервно наляво-надясно из виелицата.“Няма начин!“ мърмореше той и държеше фотоапарата в ръце.Дори една снимка не успях да направя и облаците скриха всичко.Повъртяхме се, помислихме докато виелицата не се усили дотолкова, че да се замислиме върху цената на живота.
Заслизахме надолу,сега по друг път – към Безбожката порта.По принцип на това място няма храсталаци, малко по дълъг е пътя е,но пък по-полегат.На качване не минахме през него заради по-голямата вероятност от попадане под лавина.

Набързо се озовахме пред хижата.Времето не се оправи и решихме да опитаме сутринта наново.Обстановката в хижата и оношението вътре са точно както изглежда нейната фасада отвън.Занемарени и злонамерени.В столовата стояха няколко жени с деца и един дядо хижар.Навсякъде имаше табели забраняващи внасянето на храна и напитки отвън.
К’о ше искате бе момчета? – попита хижарят
Ми по един чай дай…
Един чай?? – сопна се дядката – Как един чай само?А друго?
Само чай ли? – намеси се нетърпеливо някаква бабка,която седеше на масата зад нас.Беше направила някаква възмутена гримаса и меркантилните и очички святкаха, изпод една кирлива шапка с козирка.
Ми дай и по един боб айде. – отвърнахме
Личеше си, че пак поръчката не е напълно достатъчна за да спечелим удовлетворение насреща,но дядката мързеливо се размърда.
– Ее бабо дай тука хляба и по един чай! – извика хижарят.
Бабката стана и донесе няколко филии стар вмирисан хляб.През това време с Гената стояхме на една маса и наблюдавахме проготовленията на странния боб, който ни поднесоха.Споглеждахме се умно, май бяхме на ръба да им теглиме една майна,но ни беше ясно, че ще трябва да се премъчиме с престоя тук поне до към 3-4 през нощта.
Изядохме „гозбите“ с леки гримаси,единствено чаят беше добър.Е за един лев следва да е така разбира се.Спомнихме си за безплатния чай на х.Бенковски и нейните стопани….
Докато ни настанят,стоях в столовата и гледах някакъв турски сериал заедно с меркантилната бабка и още 3 жени.Една от тях изглежда беше напред с материала,защото знаеше какво ще се случи на Бехлюр,Бухтир, Миндир и Мустафа в следващите серии.Тя много държеше да разкаже на меркантилната баба, как Бехтир се самоубива в края на сериала, а бабата се държеше за главата и не спираше да вика – Не мой маа,не ща да знам въъйй леле мале! – въпреки това, онази жена упорито продължаваше да я трови с нова информация.
За щастие скоро бях откъснат от тази непредвидена драма, тъй като дядото ни настани в една малка неприветлива стаичка на 3тия етаж.В нея имаше само една мивка и две двуетажни легла,беше колкото студеничко толкова и мръсничко.Отново си спомнихме за х.Бенковски….
Решихме да си лягаме още в 19 часа.Пооправихме багажа и отидох до кенефа на етажа, за да пусна една вода.В коридора беше тъмно,ориентирах се с челника и по миризмата.Излизайки от там пред вратата се сблъсках с ниска чорлава фигура, от която ме гледаха блещукащи очички.В първата секунда буквално ми изкара ангелите,помислих, че е трол или Йети,но след като я осветих с челника взе че се оказа меркантилната баба хижарка.Беше си махнала кирливата капа и едвам я познах.
– Добре ли e стаята? попита тя.
– хммм ами… – замислих се,какво да и кажа. – Бе добре е, ама да е малко по топло,ако може.
– Аа то ше стане топло ше стане – отвърна тя и закуцука по стълбите надолу.
Да бе да, на Петровден със сигурност ще стане. – помислих си…..
Докато заспивах си дадох сметка,че „Сънчо“ от телевизята още не се е появил на екрана.Беше ми малко странно,но пък се събудих в 3 през нощта и не бях сънен.
Напуснахме хижата колкото се може по-бързо,това беше грешка,която осъзнахме 1 час по-късно.

Лесният път за Полежан.Сниман е при подсичането на Безбог,по принцип при повече сняг тук е лавиноопасно.Снимката е правена на слизане през деня.

Докато изкачвах вр.Безбог в тъмнината от време на време поглеждах назад и виждах как хижата свети долу в тъмното.В долините имаше плътна облачност и не се виждаха други светлини.Въпреки това духаше силен южен вятър,който беше изчистил небето и се виждаха много звезди.Беше наистина уникална гледка,драпах нагоре към върха и я гледах докато от хижата не остана малка светла точица.Бяхме горе на Безбог в 4.30 и едва сега се замислихме какво ще правиме цял час до изгрев.Вятърът на билото беше ураганен и в тая тъмница си беше лудост да се качва Полежан.Скрихме се на завет до едни скали на самият връх и зачакахме.
Докато чаках цял час единственото нещо което ми мина през акъла беше,че всички хора, които познавам сега със сигурност спят или поне са на по удобно и топло място.С изключение на Гената рaзбира се,той подскачаше и правеше гимнастика наблизо, с цел да се загрее.Когато започна да се развиделява тръгнахме към Полежан.

вр.Полежан по време на изгрев.Малката точка на междинното връхче е Гената,който реши да снима от там.

Слизането от другата страна на Безбог със снегоходки на краката беше истинско мъчение.Може би трябваше да сложа котки,но разбира се бях ги оставил в колата,нямах място по раницата, на което да ги закача или сложа.Евгени тръгна да качва върха,аз пък си харесах една седловинка и застанах там.Поне не духаше вятър.

След като слънцето изгря,издрапах върха само за да открия че горе е ужасна виелица и невъзможно да се извади фотоапарат.И така слезнахме до долу.На вратата на хижата ни посрещна меркантилният дядо.Като разбра че сме били на Полежан не можа да повярва,а истината е че до там са само час и половина ходене,в случай че не качвате Безбог,а го подсечете.
Този път не се върнах с много снимки,но за сметка на това вече бях минал всички пътечки нагоре и познавах района.
Последва слизане с лифта наобратно.Докато се возех слънцето ме напичаше,птичките пееха и си мислех, как скоро идва пролетта – най-якото време за снимки и пътуване….