В разгара на отпуските воден от голям мерак се замъкнах за три дни в Пирин.След рилското ми приключение имах добър тренинг и не ми трябваше много да му мисля.Пристигнах на х.Вихрен някъде по обяд и там естествено се беше заформил един малък ад.Колони от хора вървяха към върха подобно на армия в редица, други бяха превзели поляните наоколо, трети се биеха за паркоместа…абе ужас братче.Предвидливо бях приготвил всичко в раницата и се изнизах за секунди от този екшън, поемайки към Муратово езеро.

За втора поредна вечер наблюдавам как слънцето огрява Бъндеришки чукар

Минути, след като потеглих от хижата хората намаляха драстично.Изглежда основният поток ходи нагоре към карстовото било, което сега е много модерно.На Седемте езера им поразмина модата, а и повчето хора са били вече там, затуй това лято навалицата е под Вихрен.Повечето хора сигурно не знаят какви красоти има в другата посока, подобно на един мой френд, който си мислеше, че в Рила има само седем езера.Още помня изражението му когато разбра, че Страшното не е част от тях и е в друга част на планината.
Мислех си това и се подсмихвах под мустак, защото цялата тази вълна в обратната посока, на практика е в моя полза.Без да срещна жива душа стигнах Муратовото езеро – първата ми фотосесийка трябваше да е тук.Набързо обиколих езерото, пейзажите от там са много известни и нямаше какво да му гледам толкова, нищо че за пръв път бях тук.
Наблизо имаше цяло стадо крави с всичките му екстри – кресливи овчари, злобни псета и ревящи биволи тежащи половин тон.Кофти ми стана когато установих, че всичко около езерото е омазано от животните.Замърсявайки водата и изяждайки всички цветя наоколо, те прецакваха стабилно пейзажа, освен това представляваха опасност за мен и моята палатчица висока 50 сантиметра.

Отражението на вр.Тодорка, абе страхотна класика си е това…

Отне ми половин час да открия закътано място, за щастие малките размери винаги имат и предимство – опънах палатката в цепнатината между 3 големи скали.Докато забивах колчетата, чух кикот и разпалени приказки наблизо.На езерото се бяха качили двама гейове, за първи път виждах такова чудо в планината.Направо си умрях от смях, наблюдавайки ги как си правят фотосесия на брега, имаха големи фотоапарати и още по-голямо самочувствие.Посъветвах ги да си се прибират преди да се е стъмнило и те набързо потеглиха, така останах отново сам около езерцето.Заех се със снимките….

Небето над мен беше без нито едно облаче.Ее бива ли такова нещо, молех се на Господ поне едно облаче да ми изпрати от някъде.Хоп и готово….

Слънцето се скри невероятно бързо, предполагам е имало облачност от другата страна на билото и оцветяването на връхчетата изчезна.Натъпках багажа в палатката и хапнах на брега на езерото.Нещо не ми се спеше и си пуснах малко блек метълче на плейъра.Легнах си и тъкмо позадрямах, когато дочух кравите да мучат от другия край на езерото – изглежда стадото се придвижваше насам.В този момент паниката ме обзе и не успях да заспя докъм 2 часа.Не знам и колко съм спал изобщо, но сутринта се измъкнах зверски схванат от палатката.

Изчаках слънцето да изсуши нещата ми, събрах багажа в раницата и айде наобратно към поляната над х.Вихрен.Обаче вместо да продължа към хижата, аз свих надясно и се включих в пътеката за Бъндеришките езера.Първо се качих на най-долното – Рибно езеро. По пътеката се разминавах с доста хора, 90% от тях не бяха от България.Типична картина е това през август в Рила и Пирин – чужденци от всякакви възрасти кръстосват пътеките натоварени с тежки раници.

До рибното езеро пътеката е приятна без голям наклон.Стигнах до там като на шега и си заплюх едно месетнце за преспиване.Викам си дай да видя какво е положението нагоре.Този път бях забравил GPSa у дома и воден от една ужасна карта (тези от картография трябва да напишат „картинка на Пирин“ вместо думата „карта“) тръгнах да катеря следващото езеро по някаква козя пътека. Зверският наклон и това гюле (раницата) ми взеха силиците, пристигнах пъшкайки на брега на Дългото езеро, най-високото от Бъндеришките езера.Както и предполагах заради височината беше по – пусто и сурово, наоколо имаше предимно скали, а околните върхове губеха височината си.Заслизах наобратно, но в един момент си погледнах часовника – 12 на обяд.Хммм какво да правя сега, имам поне 6 часа дупка.Нещо не се чувствах добре за да обикалям наоколо, реших да полегна в един клек.Добре, че си носех книга за четене, ходенето сам в планина може да се окаже доста скучно понякога.

От мястото на което се бях излегнал виждах Вихрен така.

За 5 часа изядох книгата с кориците и се затътрих обратно надолу, към Бъндеришкото езеро.Тялото ми продължаваше все така да се схваща, чудех се какво става дали раницата не ми е прецакала гърба вече.На брега на езерото имаше няколко палатки, всички те бяха големи като гарсониера – поне 5 пъти колкото моето биви. Започнах да си мечтая за деня, когато аз ще ходя като турист с една сапунерчица, без тези железа в раницата и ще мога да си позволя лукса на просторна палатка.

В езерото гъмжеше от тези цветя, не ги познавам, нещо подобно на лилия може би…За следващата снимка двамата с фотоапарата щяхме добре да си поплуваме, застанал на една скала се хлъзнах и успях да запазя равновесие на косъм.

Нищо де, чат-пат не е зле да се рискува.След този кадър реших да оставя езерото и отидох до едно заблатено място надолу по рекичката.Бях си го харесал не случайно – само там растителността не беше увяхнала или изядена от кравите.

Този път имах повече ксъмет с цветовете.Слънцето се задържа дълго над хоризонта и си направих няколко експеримента с филтри.Следващата снимка ясно показва онзи затоплящ ефект на поляризатора.

Навъртях го така, че да не засяга небето, а да дава ефект в предния план.Поиграх си още малко и то взе че се стъмни.Хапнах набързо и се шмугнах в палатката.Изглежда съм заспал бързо, но към 11 часа се събудих от силна треска, всеки един мускул по мен се тресеше като обезумял. В началото направо се ошашавих, но набързо се натъпках с лекарства и навлякох всичките си налични дрехи.Чувалът ми по принцип е летен, но вече бях сигурен, причината е друга – пипнал съм някакъв грип.Подозренията ми се затвърдиха на сутринта, станах с ужасни болки в кръста и главата, направо не можех да гледам.Леле викам си, отидоха снимките на кино, че и сега трябва да се замъкна до вкъщи някак.Натъпках се с всичката налична храна от раницата и погълнах аспирини, нурофени…каквото ми попадна.20 минути по-късно определено ми просветна, благодарих на Бога и айде надолу.Интересното е, че през този ден не ме тресе повече, прибрах си се спокойно, но на другия вдигнах 39 градуса и ме държа така поне два дни.