Идеята на това ходене бе да направя нови снимки от Пирин и по-точно на Джангала и Валявишките езера, както и по възможност да посетя Тевно езеро. За съжаление на Тевното не успях да отида тъй като още на първия ден плановете бяха осуетени малко след тръгването от Безбог – твърде обичайно за мен. Честно казано вече трябва да очаквам всичко друго да стане, но не и това което съм намислил. И така приятели всичко всичко започна с бурята…

Едно от Валявишките езера и Джангала. Както виждате въпреки бурята и градушките, на повечето снимки небето е напълно ясно. В началото много се ядосвах на късмета си, но сега да си призная харесвам начина по който жълтия връх и синьото небе си паснаха на тази снимка.

Още докато се возех лифта към Безбог наблюдавах облаците, които буквално се появяваха от нищото над главите ни. Черните маси се носеха от вихри над билото, облизвайки върховете Безбог и Полежан. Всеки облак започваше като малко „изпарение“ и за минути се превръщаше в огромна черна гъба. Обратно на това което беше в планината, долу зад мен бе истинско спокойствие. Над долината се стелеше тежка омара, която напомняше за ужасните жеги и липсата на полъх вятър. Возех се аз нагоре и се чудех добре ли е това или не е? Ако няма нито едно облаче в небето, аз ще се разкарвам с цялата техника почти напразно. Противно на това пък никак не ми се искаше да ставам свидетел на това което по-късно щях да видя. Но още в този момент знаех, че рано или късно горе ще ме хване яка буря, и само по този начин ще опозная тази тъмна страна на планината и ще се науча да я уважавам.
Със слизането от лифта чичкото изрева от болки докато ми помагаше със свалянето на раницата от седалката. К’во носите бе луди момчета? Бира – отвърнах – два стека бира и яко кебапчета. Аа е бива бива..поклати глава чичкото докато се триеше в кръста.
Зачудих се дали някога ще пия бира в планината? Че аз в града не го правя та тук хах, няма да е скоро май. С Тишо стояхме в продължение на два часа на една изкъртена пейка с очакване времето да тръгне на някъде. При подобрение отивахме към Валявишките езера, а ако завалеше ще се крием в хижа Безбог. Два часа обсъждахме мухите, мацките и храсталаците около езерото. В един момент слънцето проби и облаците се пръснаха, няма смисъл да чакаме дай нагоре реших твърдо.
20 минути след това се засипа първата градушка. Бурята се формираше над нас и набирайки скорост и мощ се спускаше надолу към Добринище.
Научих че:
1. Може да вали градушка и от небето над теб което е чисто от облаци. Наистина учудващо, но определено е истина. Гледах го с очите си и констатирах болката предизвикана от падането на ледените кристалчета по тиквата ми.
2. Най-лошото място да държиш дъждобрана си е…естествено дъното на раницата. Тъй като гумената дреха се намираше под 20 килограма техника и храна паниката в началото беше ескалираща. Добре, че градушката първо се изсипва и започва да мокри едва 5 минути след това, когато се топят кристалите.
3. След градушка проверете джобовете си – обикновено са пълни с топящи се ледени топчета.
4.Раницата ми може да е гадна, но покривалото за дъжд е просто невероятно. Много е качествено и се вади за 2 секунди.
Валя 10 минути. Спря, тръгнахме 200 метра вървяхме и пак заваля този път за 30 минути.
Не знам от къде идваше тази упоритост у нас. Дали от страх, че ще ни глобят, ако си опънем палатката на пътеката или от надежда, че все някога ще спре и ще стигнем до Валявишките езера. При всяка следваща буря времетраенето и силата се увеличаваха, постепенно стигнахме Банските езера, където дъждът се ля цял час като из ведро. Сгушен на топка седях на един камък, завит с дъждобран и гледах жално раницата, която бях захвърлил на 20 метра от мен. Тя стоеше в другия край на поляната, защитена само от покривалото което си върви с нея и там се намираше цялата ми техника, храна и екипировка.
Докато седях на камъка цял час ми стана ясно, че трябва да мина в режим на оцеляване. В следващата кратка пауза на дъжда опънахме палатката буквално за 3 минути и бурята отново удари с пълна сила. Всичко стана толкова бързо, че раницата ми отново остана навън, вече се съмнявах че покривалото ще издържи на тази стихия….Една мълния удари на стотина метра в някой от върховете над нас. Трясъкът и светлината дойдоха едновременно, а земята и небето се събраха буквално. Наистина по силен дъжд не бях търпял през живота си, наблюдавах как палатката направо се сви под тежестта на водата. Противно на очакванията ми се оказа доста устойчива и покрива не протече, влезна малко вода само от шевовете покрай пода и количеството беше незначително. В края на цялата буря това бе удивително постижение за палатка която струва 50 лева.
Малко преди залез след 5 часа леене, дъждът спря. Излязох от палатката и проверих раницата, която бе изцяло суха, като изключим част от дъното което се бе опряло в мократа земя.

След като прибрах багажа направих няколко снимки без да се отдалечавам от лагера. В небето можеше да се видят най-причудливите облаци, които ще намерите в енциклопедиите, атмосферата бе толкова нестабилна, че през цялото време гърмеше и облачните маси буквално се движеха подобно на вълни в морето.
След кратка вечеря си легнахме и спахме не повече от час, когато бурята удари отново…Този път ефекта бе усилен с мрак пронизван от светкавиците и ужасна градушка. В тъмницата само събрах техниката и я напъхах в непромокаемата торба всичко това под дрехите ми в чувала с надеждата, че ще остане суха.
На другата сутрин ни посрещна приветливо синьо небе, без нито едно облаче. Палатката отново бе удържала на новата 3 часова буря, но раницата която бях оставил в предверието се бе напоила през дъното.В резултат резервните ми дрехи бяха мокри, но за щастие слънцето печеше здраво и проснах прането по клека наоколо. След час всичко бе сухо и опаковано, и ние и техниката бяхме абсолютно сухи невредими и с усмивки на уста атакувахме Джангалската порта.
Още преди обяд стигнахме Валявишките езера и първото нещо което направих бе да опъна палатката, в случай че вчерашния сценарий се повтори. Този път научих доста неща и взех всички мерки да си осигуря подслон. Останалата част от деня мина в излежаване и обикаляне в търсене на добри позиции..

По залез естествено нямаше нито едно облаче. В лутане около езерото се оказах в тази позиция, която в последствие се оказа не особено удачна, понеже бях много близо до върха и трудно обхващах всичко в един кадър.

Слънцето бързо се скри някъде в посока Вихрен и от залеза остана една малка оранжева ивичка на хоризонта. Свидетелство, че долу в долината е страхотна жега.

Хапнахме набързо и си легнахме, тази нощ положението бе невероятно спокойно и спах мързеливо късно след като слънцето изгря.
Любимия ми момент при този тип преходи е, че в средата им човек седи и мързелува по цял ден на някоя поляна. Зор е да се качиш и да слезеш от планината, но чакането на добра светлина сред тази невероятна красота около теб е истинско вълшебство. През целия ден не видяхме никакви хора, тъй като около тези езера по принцип минават само по-сериозните туристи. Основния път за Тевно езеро оставаше от другата страна на Джангала при Самодивските езера. Самите те пък бяха евентуалната цел за тази вечер, но се отказахме от тях. Единодушно решихме, че ще е по добре да си пробваме късмета още един път на същото място пък и от другата си страна Джангала не е толкова впечатляващ.
Докато си четях книга от някъде се появи група диви кози. Скочих набързо и започнах като луд да сменям обективи. Козите колкото и да бяха любопитни не ми позволиха да се приближа достатъчно за моя скромен обектив. Снимките които виждате са с доста кроп.

Всъщност козите бяха две – майка и едно малко.

Тази вечер отидох на най-отдалечения от върха край на езерото. Отново небето бе чисто, но в обратната посока забелязах тези лоши-лоши облаци да се приближават към нас.

А слънцето се показа съвсем за кратко и отново огря Дженгала подобаващо. В този момент малко съжалявах, че цял ден съм се излежавал под върха гледайки нагоре без да се кача на него. А имах възможност и време, но пустия мързел какво да го правиш…

През нощта ни удари поредната буря. Този път не обръщах никакво внимание, сякаш бе нещо съвсем нормално. В началото се събудих и придърпах фотоапарата в спалния чувал, след което заспах като бебе. Вече нямаше много смисъл да се плаша, то така или иначе нямаше къде да се скрия на по-сигурно.
На другата сутрин просто събрахме всичко и минахме портата на обратно. Идеята да снимаме на Тевното езеро бе изоставена за сега, тъй като имаше храна само за една вечер и не си заслужаваше цялото бъхтене до там. На следващата седмица отново се върнах този път най-накрая след 3 години кандърми и напразни опити успях да стигна и до Тевно, но за него ще пиша отделно 🙂

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂