Чудно наистина, но посещението на тези два водопада се оказа една от най-отлаганите задачи в списъка „Да се посети в скоро време“. Чудно е още повече сега, след като видях колко популярни са били тези места. В моите представи Стара планина винаги е било не особено гостоприемно място с промелниво време и труден терен,очаквах нещо такова, а вместо това горе ме посрещнаха слънце, зверска чалга, яки молни мадами и…фойерверки.

Карловското пръскало по ранни зори

Чудя се как да започна изобщо тази публикация, честно казано напоследък доста обикалям, но все по малко снимки се получават. Обратно на това пък ми се случват невъобразими чудесии и много забавни неща и хъка мъка ще трябва да ви ги представя все пак, било то без особен снимков материал.
И така в едно прекрасно слънчево утро от последните дни на юни аз се озовах на Централна гара в София с ОГРОМЕН багаж. Гледайки раницата се чудех кога е пораснала толкова, че даже вече и закачах разни джунждурии на ремъци по мен. Още по чудно е как след като е толкова претъпкана, съм забравил едни от най-важните неща…но за това после. Тези от вас които следят този блог надали помнят да съм тръгвал от Централна или от която и да е друга гара. Няма страшно то и аз не помня да съм го правил, просто защото сега ми бе за пръв път. Обикновено пътувам с кола, но кризата тресе здраво братя и сестри, тресе ме и мен, но не се отказвам БДЖ този път определено ме спаси. След като си закупих билет за 4.50лв. до гр.Карлово заех гордо място до прозореца във влака. Абе влак е силно казано да ви призная, първоначално гледам едно самотно вагонче на перона и много се чудих, даже попитах два пъти един чичко кондуктор за да съм сигурен дали е това. Той определено ме помисли за малоумен, тъй като все още отказвах да повярвам докато не видях как закачат локомотив към вагончето. Няколко минути след това влакчето тръгна….да обикаля София. Много интересно беше понеже потегли в обратна посока, а и не знаех че има и околовръстно ЖП трасе. Всички останали пътници във вагончето, освен мен бяха служители на БДЖто и слизаха на различни малки гарички, където работят. Едва след половин час път влакчето пое по подбалканската и останах съвсем сам. В последно време доста пътувам с влакове (не за снимки) и въпреки новото трасе по което се движех, пътуването си беше като рутина. Единствения забавен момент бе, когато реших да отида до кенефа и точно тогава започна онзи ТУНЕЛ дето край няма. Колкото тъмно беше вътре в тоя кенеф, два пъти повече смърдеше. На Христо Даново пък се качиха едни братя романеси, които моментално оглавиха класацията ми за тъмни субекти. Имаха невероятни изражения като на зомбита, диви, необуздано говорещи на някакъв цигански диалект приличащ повече на Суахили, те проведоха един истински „дебат“ с кондуктора, относно пътуването гратис. Ситуацията взе да придобива малко уестърн стил, но за щастие чичкото кондуктор си знаеше работата и успя да им продаде някакви билети. От Христо Даново до Карлово картината бе следната – един романеси вперил жаден поглед в раницата ми, друг в чантата ми, трети в айпода ми, а четвърти в мен….аз от своя страна мислех само как да скоча в движение от влака без да потроша техниката или себе си.

За щастие на гарата в Карлово успях да се изнижа като пръдня из гащи и дори техните зорки очи не успяха да ме проследят хах.
Изчаках някакъв автобус, който ми спести 2 километра ходене и ме закара до площад в центъра на града. Естествено можеше да взема и такси но определения бюджет беше 10 лева за отиване-връщане + 3-4 дни в планината. И от тук приятели започна моето каляване като мъж, та евентуално ако реша да премина в Чуждестранния легион. 40 градуса жега и голям несвършващ баир, натоварен като магаре, не смеех да спра за да си поема дъх с надеждата, че колкото повече изкачвам може да се поразхлади. Някакво облекчение усетих едва когато минах водохващането и навлязох в гората. До тук денивелацията която бях преодолял бе около 300 метра, гледах екранчето на GPSa и не можех да повярвам – много коварна е била тая Стара планина с тези ниско разположени изходни пунктове…особено през лятото.
Трасето през резерват Стара река, според мен е едно от най-хубавите в Централен балкан. Пътеката е приятна, има река и току виж може да направиш някоя снимка. Естествено, че аз дори не извадих апарата, този пек беше изпепелил всичко, светлината беше направо ужасна. Постепенно стигнах до спретната къщичка с цветя от пред – хижа Хубавец. Приличаше по-скоро на някоя от тези къщи за гости по Родопите, а вътре учтива баба хижарка ме покани да хапна, но и обясних, че нося всичко нужно на гърба си. Седнах на пейките отпред и със сълзи на очите се чудех вкусен ли ще е боба в тая прекрасна хижа, която беше на светлинни години пред своите смърдящи сестри в Пирин и Рила. Естествено аз си имах паричен лимит и тонове сухари в раницата, така че набързо забравих за тези вълнения и напълних тумбака подобаващо.

Тази овчарска колиба е изгоряла предната седмица. намира се на билото в местността Баш мандра. Попаднах на нейни снимки в интернет още преди да тръгна. Освен за колибата също така прочетох и за мечка стръвница, обикаляща из района, която е избушила няколко телета през този месец. Снимката е направена през втория ден на пътуването ми.

От тук нагоре пътеката навлиза в най-интересната част на резервата, където особено през есента се пренасяш в истинска приказка. Не след дълго стигнах и следващата хижа – Балкански рози, където си напълних вода. За 2-3 часа до тук бях изпил повече от 2 литра. Докато изкачвах стръмната пътека преди х.Левски се чудех къде да прекарам нощта. На поляната отпред сигурно щяха да ме накарат да платя такса за палатката, а и честно казано предпочитах да съм на спокойствие някъде сам в гората. Точно преди хижата съмненията ми се потвърдиха – цялата горичка наоколо бе окупирана от палатки, палеха се огньове, цвърчаха кебабчета. Определено не се очертаваше тиха нощ, затова подминах мястото и тръгнах към Карловското пръскало. Насред гората намерих едно малко място място – някаква дупка, която единствена не беше под наклон и там опънах палатката. Това е огромното предимство на малката бивачната палатка – площта и е под един квадратен метър и може да я забиете на невероятни места. Тъй като водопадът беше огрян от слънцето, го оставих за утрото и реално нямаше какво друго да снимам. Равносметката за този ден бе – нито една снимка, нито едно вадене на апарата от раницата. Беше още следобед, та използвах времето да разгледам хижата, запознах се с едни хора които правеха преход подобен на моя и си полафих с тях. След това комарите взеха нещата в свои ръце и бях принуден да си легна още по светло. Толкоз по добре, защото на другия ден се събудих напълно отпочинал, тъкмо навреме за снимки. Изнизах се от леговището и подхванах водопада…

След като събрах палатката минах покрай хижата и от там подхванах стръмната пътека към билото. Беше 8 сутринта но слънцето така зверски напичаше, че ми идеше да зарежа всичко в този момент, стараех се да мисля за снимките на Райското които щях да правя през следващата нощ. Когато излезнах от гората жегата се увеличи още повече, но поне баира бе поносим. Това бе първото ми качване чак до тук, обикновено спирам на х.Левски и се връщам. Естествено затвърди се подозрението ми за „блаканския релеф“ който очаквах. Десетки била едно след друго се нижат и пътя край няма. Тъкмо минеш едното и друго изкача, след това още едно и още и още…Стигнах петолъчката и гледайки Ботев в главата ми започна да се заражда глупавата идея да тръгна нагоре. Стоях на разклона и усещах как краката ми искат да поемат към върха, но тежката раница напомняше на тялото ми че това ще е едно абсолютно ненужно изпитание. Реших да поседна и да помисля. Загризах едно Баунти и в този момент от някъде се появиха зли крави. Някакво тъпо биче започна да рие и да мучи срещу мен заплашително и в отговор към стадото полетя ято камънаци, които успях да намеря край мен. Едно съм научил за животните и то е – ако тръгне срещу теб единствения ти шанс е да го набиеш. Казват че дори с мечките било така хах, и тогава се сетих за стръвницата която обикаля точно тук. Четох за нея по разни форуми, ден преди да тръгна и да ви призная после цял ден обикалях по оръжейните магазини да си търся муниции. Въпреки че бях подготвен, новините за тая тъпа мечка разклатиха плановете ми да нощувам тук горе на билото. Оставих идеята за върха и поех към х.Рай, реших да го давам по-лежерно, идеята да си чета книжка на сянка под водопада ми допадна повече от това да катеря Ботев с 25 кила върху ми.

За съжаление почти всички рекички и водопади под масива Ботев бяха пресъхнали напълно.

Без да си давам зор лека полека наближавах х.Рай. По пътя откривах множество места които до сега бях гледал от снимките на приятели. Десетките пръскала и рекички слизащи от масива, и невероятни гледки, които за съжаление сега бяха напълно изпепелени от жегата. Жестоката мараня във въздуха ми пречеше да видя хижата и водопада, както и Райския купен. Всичките рекички бяха пресъхнали почти до крайност, само оголените камъни показваха, че там е текла вода.

Пристигнах на х.Рай по обяд и се тропнах мързеливо на една пейка. Около хижата имаше поне 20 палатки и доста народ, но въпреки това беше поносимо. В този момент изобщо не се замислях коя дата е и че тази вечер е излезлият отново на мода Джулай морнинг. Мислех си, че няма да е толкова зле тази нощ въпреки, че е събота вечер. Седнал до хижата на сянка си четях книжката и чат-пат вдигах глава за да огледам обстановката. На всяко поглеждане забелязвах да идват нови и нови хора, колкото по-късно ставаше те се увеличаваха, палатките станаха 30-40-50! Хижарят излезе и се скара на тези, които бяха опънали пред входа на хижата, те се вдигнаха от там и така започна да се запълва и гората. Започнах да се замислям за успеха на начинанието ми с нощните снимки, а след това и за мястото на което да сложа моята палатка. Към 5 часа пристигнаха 3 големи групи от по 20 човека и след тях по пътеката започнаха да идват хора които носят стекове с бира, кашони с пържоли. Запалиха се огньове, зацвърчаха едни скари. Докато един пич минаваше покрай мен забелязах 5 огромни ракети по един метър да стърчат от раницата му. Явно предстоеше парти, вече бе ясно, ще се махам само чаках знак който да е достатъчен за да ме изкара от удобната ми поза на сянка. И не след дълго знакът дойде – глас на циганка придружен от зверски цимбали и кларнета зазвуча с всичка сила от близката палатка. Едни пичове наскачаха тутакси и започнаха да бичат кючеци. Райското пръскало се пренесе в Багдат, а аз набързо се пренесох към Райския купен.
Огледах мястото около връхчето и си харесах едно заравнено местенце, което приличаше по-скоро на някаква дупка. Хижата се виждаше насреща, въпреки че бе на 500 метра, крясъците и чалгата се чуваха така сякаш бях на метър от тях. Е поне мечката нямаше да се осмели да дойде при тази врява – ето ти един бонус. Опънах палатката и в последната светлина на деня си похапнах добре. След това взех техниката и се пренесох към пръскалото за да намеря подходящ преден план докато е още светло.

Райското пръскало през нощта – галерия

Докато правех снимката под водопада наблюдавах върволица от челници и факли която се насочи към мястото където бе моя лагер отстоящ на близо километър от тук. Светлинките приличаха на малка армия която се изкачваше към върха. Няколко минути по-късно от там започнаха да излитат фойерверки, да гърмят пиратки и заря. Усмихнах се на акъла си – смятах че там ще е спокойно. Малко по късно погледнах телефона си, минаваше полунощ и беше 1ви юли. Чак тогава се сетих за този Джулай морнинг и се усмихнах още повече, като си помислих какво ще е около палатката ми на сутринта по изгрев.
Завъртях 2 часа експозиция на водопада и реших, че е достатъчно. Исках да направя още една снимка на Райските скали и хижата от връхчето насреща и отидох там. Заредих фотоапарата и той започна да снима – 5 минути, 10,15,20 отброявах и се радвах на ситуацията – две снимки за една нощ, супер! Тогава забелязах няколко светлини, които тръгнаха от хижата и се пръснаха наоколо. Започнаха да обикалят в гората и поляните наоколо, сновяха и се гонеха. Чуваха се гласовете на някакви превъзбудени момичета „аа нидей ма нийдей ши та убия бъ!“ „хихих са ща та хвана ааа ела ми ела ми“. Готина игра кой кого хване – кефско, няма лошо, ама се сетих че тези бягащи челници се отпечатват по матрицата на моя фотоапарат, който снима в момента. Спрях машинката и прегледах снимките, от 20тата минута натам всичко беше в бели черти от фенерите. Махнах с ръка и си легнах. Тъкмо заспах и чух гласове на хора пред палатката, развиделяваше се и си показах главата навън. Точно пред входа имаше върволица от хора, които се нижеха към връхчето. Всички ме приветстваха с добро утро и ми се хилеха. Мамицата му на тоя Джулай! Поне да се бях наспал, като няма да снимам 🙁

Станах хапнах, и бегом към водопада, преди да е изгряло слънцето.

Не след дълго слънцето напече и прибрах апарата. Събрах си партакешите в раницата и айде към Калофер. Докато слизах надолу разбрах защо толквоа много хора посещават това място. Освен че е популярно място, пътеката до него е като магистрала! Естествено че коментарите по форумите са „ужас пътя е изпитание“ или пък „мястото е рай ама пътя ад“, но уверявам ви това си е добре утъпкана магистрала. Слизах надолу а жегата се увеличаваше. В местността Паниците се строполих прегрял под едно дърво и стоях там близо час с надеждата, че слънчевия удар този път ще ми се размине. Но нямаше как по хладно няма да стане а и имам влак да гоня. Айде пак надолу, жегата бе толкова силна, че дори овчарските кучета наоколо не си правеха труда дори да ме залаят. Излезнах на асфалтово шосе и от там дай трамбоване чак до Калофер. Чудех се от къде идва повече топлина – слънцето, от мен или от асфалта под краката ми. В Калофер пристигнах някъде по обяд. Седнах на сянка под едно голямо дърво на площада и си погледнах разписанието на влака. Олеле очакваха ме 4 часа чакане, за влак от Бургас, пълен с джулайци. И точно в този момент дойдоха те – моето спасение за деня – Петя и Волен, които срещнах още горе на Райското. Обикаляха по музеите хората. На къде си? Ми към София. Ми айде с нас. И така приятели уредих се с превоз, Господ здраве да им дава на тези хорица, бях примрял в тая жега.
Приключенията ми от балкана продължиха на другия ден в София, когато попаднах на един кърлеж забит в гърба ми. Гадината се беше впила здраво и реших да не рискувам много, а да ида на лекар за да ми я извадят и бият тетанус. Беше много забавно, защото личния лекар и сестрата отказаха да пипат кърлежа и прехвърлиха топката чрез издаване на направление. Така се озовах в ИСУЛ където ми казаха да си навра направлението еди къде си. Кърлежи не вадели. Всъщност вадят но след като си извадиш ти портфейла.
И така приятели няколко дни след това отново бях в Балкана, но този път ходех в обратна посока, към х.Ехо….