Централен балкан – Карловско и Райско пръскало - Magic Hour Dreamscapes

Начало > Пътеписи, Пътешествия с фотоапарат, снимки от България > Централен балкан – Карловско и Райско пръскало

Централен балкан – Карловско и Райско пръскало

Чудно наистина, но посещението на тези два водопада се оказа една от най-отлаганите задачи в списъка „Да се посети в скоро време“. Чудно е още повече сега, след като видях колко популярни са били тези места. В моите представи Стара планина винаги е било не особено гостоприемно място с промелниво време и труден терен,очаквах нещо такова, а вместо това горе ме посрещнаха слънце, зверска чалга, яки молни мадами и…фойерверки.

карловско пръскало
Карловското пръскало по ранни зори

Чудя се как да започна изобщо тази публикация, честно казано напоследък доста обикалям, но все по малко снимки се получават. Обратно на това пък ми се случват невъобразими чудесии и много забавни неща и хъка мъка ще трябва да ви ги представя все пак, било то без особен снимков материал.
И така в едно прекрасно слънчево утро от последните дни на юни аз се озовах на Централна гара в София с ОГРОМЕН багаж. Гледайки раницата се чудех кога е пораснала толкова, че даже вече и закачах разни джунждурии на ремъци по мен. Още по чудно е как след като е толкова претъпкана, съм забравил едни от най-важните неща…но за това после. Тези от вас които следят този блог надали помнят да съм тръгвал от Централна или от която и да е друга гара. Няма страшно то и аз не помня да съм го правил, просто защото сега ми бе за пръв път. Обикновено пътувам с кола, но кризата тресе здраво братя и сестри, тресе ме и мен, но не се отказвам БДЖ този път определено ме спаси. След като си закупих билет за 4.50лв. до гр.Карлово заех гордо място до прозореца във влака. Абе влак е силно казано да ви призная, първоначално гледам едно самотно вагонче на перона и много се чудих, даже попитах два пъти един чичко кондуктор за да съм сигурен дали е това. Той определено ме помисли за малоумен, тъй като все още отказвах да повярвам докато не видях как закачат локомотив към вагончето. Няколко минути след това влакчето тръгна….да обикаля София. Много интересно беше понеже потегли в обратна посока, а и не знаех че има и околовръстно ЖП трасе. Всички останали пътници във вагончето, освен мен бяха служители на БДЖто и слизаха на различни малки гарички, където работят. Едва след половин час път влакчето пое по подбалканската и останах съвсем сам. В последно време доста пътувам с влакове (не за снимки) и въпреки новото трасе по което се движех, пътуването си беше като рутина. Единствения забавен момент бе, когато реших да отида до кенефа и точно тогава започна онзи ТУНЕЛ дето край няма. Колкото тъмно беше вътре в тоя кенеф, два пъти повече смърдеше. На Христо Даново пък се качиха едни братя романеси, които моментално оглавиха класацията ми за тъмни субекти. Имаха невероятни изражения като на зомбита, диви, необуздано говорещи на някакъв цигански диалект приличащ повече на Суахили, те проведоха един истински „дебат“ с кондуктора, относно пътуването гратис. Ситуацията взе да придобива малко уестърн стил, но за щастие чичкото кондуктор си знаеше работата и успя да им продаде някакви билети. От Христо Даново до Карлово картината бе следната – един романеси вперил жаден поглед в раницата ми, друг в чантата ми, трети в айпода ми, а четвърти в мен….аз от своя страна мислех само как да скоча в движение от влака без да потроша техниката или себе си.

За щастие на гарата в Карлово успях да се изнижа като пръдня из гащи и дори техните зорки очи не успяха да ме проследят хах.
Изчаках някакъв автобус, който ми спести 2 километра ходене и ме закара до площад в центъра на града. Естествено можеше да взема и такси но определения бюджет беше 10 лева за отиване-връщане + 3-4 дни в планината. И от тук приятели започна моето каляване като мъж, та евентуално ако реша да премина в Чуждестранния легион. 40 градуса жега и голям несвършващ баир, натоварен като магаре, не смеех да спра за да си поема дъх с надеждата, че колкото повече изкачвам може да се поразхлади. Някакво облекчение усетих едва когато минах водохващането и навлязох в гората. До тук денивелацията която бях преодолял бе около 300 метра, гледах екранчето на GPSa и не можех да повярвам – много коварна е била тая Стара планина с тези ниско разположени изходни пунктове…особено през лятото.
Трасето през резерват Стара река, според мен е едно от най-хубавите в Централен балкан. Пътеката е приятна, има река и току виж може да направиш някоя снимка. Естествено, че аз дори не извадих апарата, този пек беше изпепелил всичко, светлината беше направо ужасна. Постепенно стигнах до спретната къщичка с цветя от пред – хижа Хубавец. Приличаше по-скоро на някоя от тези къщи за гости по Родопите, а вътре учтива баба хижарка ме покани да хапна, но и обясних, че нося всичко нужно на гърба си. Седнах на пейките отпред и със сълзи на очите се чудех вкусен ли ще е боба в тая прекрасна хижа, която беше на светлинни години пред своите смърдящи сестри в Пирин и Рила. Естествено аз си имах паричен лимит и тонове сухари в раницата, така че набързо забравих за тези вълнения и напълних тумбака подобаващо.


Тази овчарска колиба е изгоряла предната седмица. намира се на билото в местността Баш мандра. Попаднах на нейни снимки в интернет още преди да тръгна. Освен за колибата също така прочетох и за мечка стръвница, обикаляща из района, която е избушила няколко телета през този месец. Снимката е направена през втория ден на пътуването ми.

От тук нагоре пътеката навлиза в най-интересната част на резервата, където особено през есента се пренасяш в истинска приказка. Не след дълго стигнах и следващата хижа – Балкански рози, където си напълних вода. За 2-3 часа до тук бях изпил повече от 2 литра. Докато изкачвах стръмната пътека преди х.Левски се чудех къде да прекарам нощта. На поляната отпред сигурно щяха да ме накарат да платя такса за палатката, а и честно казано предпочитах да съм на спокойствие някъде сам в гората. Точно преди хижата съмненията ми се потвърдиха – цялата горичка наоколо бе окупирана от палатки, палеха се огньове, цвърчаха кебабчета. Определено не се очертаваше тиха нощ, затова подминах мястото и тръгнах към Карловското пръскало. Насред гората намерих едно малко място място – някаква дупка, която единствена не беше под наклон и там опънах палатката. Това е огромното предимство на малката бивачната палатка – площта и е под един квадратен метър и може да я забиете на невероятни места. Тъй като водопадът беше огрян от слънцето, го оставих за утрото и реално нямаше какво друго да снимам. Равносметката за този ден бе – нито една снимка, нито едно вадене на апарата от раницата. Беше още следобед, та използвах времето да разгледам хижата, запознах се с едни хора които правеха преход подобен на моя и си полафих с тях. След това комарите взеха нещата в свои ръце и бях принуден да си легна още по светло. Толкоз по добре, защото на другия ден се събудих напълно отпочинал, тъкмо навреме за снимки. Изнизах се от леговището и подхванах водопада…

След като събрах палатката минах покрай хижата и от там подхванах стръмната пътека към билото. Беше 8 сутринта но слънцето така зверски напичаше, че ми идеше да зарежа всичко в този момент, стараех се да мисля за снимките на Райското които щях да правя през следващата нощ. Когато излезнах от гората жегата се увеличи още повече, но поне баира бе поносим. Това бе първото ми качване чак до тук, обикновено спирам на х.Левски и се връщам. Естествено затвърди се подозрението ми за „блаканския релеф“ който очаквах. Десетки била едно след друго се нижат и пътя край няма. Тъкмо минеш едното и друго изкача, след това още едно и още и още…Стигнах петолъчката и гледайки Ботев в главата ми започна да се заражда глупавата идея да тръгна нагоре. Стоях на разклона и усещах как краката ми искат да поемат към върха, но тежката раница напомняше на тялото ми че това ще е едно абсолютно ненужно изпитание. Реших да поседна и да помисля. Загризах едно Баунти и в този момент от някъде се появиха зли крави. Някакво тъпо биче започна да рие и да мучи срещу мен заплашително и в отговор към стадото полетя ято камънаци, които успях да намеря край мен. Едно съм научил за животните и то е – ако тръгне срещу теб единствения ти шанс е да го набиеш. Казват че дори с мечките било така хах, и тогава се сетих за стръвницата която обикаля точно тук. Четох за нея по разни форуми, ден преди да тръгна и да ви призная после цял ден обикалях по оръжейните магазини да си търся муниции. Въпреки че бях подготвен, новините за тая тъпа мечка разклатиха плановете ми да нощувам тук горе на билото. Оставих идеята за върха и поех към х.Рай, реших да го давам по-лежерно, идеята да си чета книжка на сянка под водопада ми допадна повече от това да катеря Ботев с 25 кила върху ми.


За съжаление почти всички рекички и водопади под масива Ботев бяха пресъхнали напълно.

Без да си давам зор лека полека наближавах х.Рай. По пътя откривах множество места които до сега бях гледал от снимките на приятели. Десетките пръскала и рекички слизащи от масива, и невероятни гледки, които за съжаление сега бяха напълно изпепелени от жегата. Жестоката мараня във въздуха ми пречеше да видя хижата и водопада, както и Райския купен. Всичките рекички бяха пресъхнали почти до крайност, само оголените камъни показваха, че там е текла вода.

Пристигнах на х.Рай по обяд и се тропнах мързеливо на една пейка. Около хижата имаше поне 20 палатки и доста народ, но въпреки това беше поносимо. В този момент изобщо не се замислях коя дата е и че тази вечер е излезлият отново на мода Джулай морнинг. Мислех си, че няма да е толкова зле тази нощ въпреки, че е събота вечер. Седнал до хижата на сянка си четях книжката и чат-пат вдигах глава за да огледам обстановката. На всяко поглеждане забелязвах да идват нови и нови хора, колкото по-късно ставаше те се увеличаваха, палатките станаха 30-40-50! Хижарят излезе и се скара на тези, които бяха опънали пред входа на хижата, те се вдигнаха от там и така започна да се запълва и гората. Започнах да се замислям за успеха на начинанието ми с нощните снимки, а след това и за мястото на което да сложа моята палатка. Към 5 часа пристигнаха 3 големи групи от по 20 човека и след тях по пътеката започнаха да идват хора които носят стекове с бира, кашони с пържоли. Запалиха се огньове, зацвърчаха едни скари. Докато един пич минаваше покрай мен забелязах 5 огромни ракети по един метър да стърчат от раницата му. Явно предстоеше парти, вече бе ясно, ще се махам само чаках знак който да е достатъчен за да ме изкара от удобната ми поза на сянка. И не след дълго знакът дойде – глас на циганка придружен от зверски цимбали и кларнета зазвуча с всичка сила от близката палатка. Едни пичове наскачаха тутакси и започнаха да бичат кючеци. Райското пръскало се пренесе в Багдат, а аз набързо се пренесох към Райския купен.
Огледах мястото около връхчето и си харесах едно заравнено местенце, което приличаше по-скоро на някаква дупка. Хижата се виждаше насреща, въпреки че бе на 500 метра, крясъците и чалгата се чуваха така сякаш бях на метър от тях. Е поне мечката нямаше да се осмели да дойде при тази врява – ето ти един бонус. Опънах палатката и в последната светлина на деня си похапнах добре. След това взех техниката и се пренесох към пръскалото за да намеря подходящ преден план докато е още светло.


Райското пръскало през нощта – галерия

Докато правех снимката под водопада наблюдавах върволица от челници и факли която се насочи към мястото където бе моя лагер отстоящ на близо километър от тук. Светлинките приличаха на малка армия която се изкачваше към върха. Няколко минути по-късно от там започнаха да излитат фойерверки, да гърмят пиратки и заря. Усмихнах се на акъла си – смятах че там ще е спокойно. Малко по късно погледнах телефона си, минаваше полунощ и беше 1ви юли. Чак тогава се сетих за този Джулай морнинг и се усмихнах още повече, като си помислих какво ще е около палатката ми на сутринта по изгрев.
Завъртях 2 часа експозиция на водопада и реших, че е достатъчно. Исках да направя още една снимка на Райските скали и хижата от връхчето насреща и отидох там. Заредих фотоапарата и той започна да снима – 5 минути, 10,15,20 отброявах и се радвах на ситуацията – две снимки за една нощ, супер! Тогава забелязах няколко светлини, които тръгнаха от хижата и се пръснаха наоколо. Започнаха да обикалят в гората и поляните наоколо, сновяха и се гонеха. Чуваха се гласовете на някакви превъзбудени момичета „аа нидей ма нийдей ши та убия бъ!“ „хихих са ща та хвана ааа ела ми ела ми“. Готина игра кой кого хване – кефско, няма лошо, ама се сетих че тези бягащи челници се отпечатват по матрицата на моя фотоапарат, който снима в момента. Спрях машинката и прегледах снимките, от 20тата минута натам всичко беше в бели черти от фенерите. Махнах с ръка и си легнах. Тъкмо заспах и чух гласове на хора пред палатката, развиделяваше се и си показах главата навън. Точно пред входа имаше върволица от хора, които се нижеха към връхчето. Всички ме приветстваха с добро утро и ми се хилеха. Мамицата му на тоя Джулай! Поне да се бях наспал, като няма да снимам 🙁

Станах хапнах, и бегом към водопада, преди да е изгряло слънцето.

Не след дълго слънцето напече и прибрах апарата. Събрах си партакешите в раницата и айде към Калофер. Докато слизах надолу разбрах защо толквоа много хора посещават това място. Освен че е популярно място, пътеката до него е като магистрала! Естествено че коментарите по форумите са „ужас пътя е изпитание“ или пък „мястото е рай ама пътя ад“, но уверявам ви това си е добре утъпкана магистрала. Слизах надолу а жегата се увеличаваше. В местността Паниците се строполих прегрял под едно дърво и стоях там близо час с надеждата, че слънчевия удар този път ще ми се размине. Но нямаше как по хладно няма да стане а и имам влак да гоня. Айде пак надолу, жегата бе толкова силна, че дори овчарските кучета наоколо не си правеха труда дори да ме залаят. Излезнах на асфалтово шосе и от там дай трамбоване чак до Калофер. Чудех се от къде идва повече топлина – слънцето, от мен или от асфалта под краката ми. В Калофер пристигнах някъде по обяд. Седнах на сянка под едно голямо дърво на площада и си погледнах разписанието на влака. Олеле очакваха ме 4 часа чакане, за влак от Бургас, пълен с джулайци. И точно в този момент дойдоха те – моето спасение за деня – Петя и Волен, които срещнах още горе на Райското. Обикаляха по музеите хората. На къде си? Ми към София. Ми айде с нас. И така приятели уредих се с превоз, Господ здраве да им дава на тези хорица, бях примрял в тая жега.
Приключенията ми от балкана продължиха на другия ден в София, когато попаднах на един кърлеж забит в гърба ми. Гадината се беше впила здраво и реших да не рискувам много, а да ида на лекар за да ми я извадят и бият тетанус. Беше много забавно, защото личния лекар и сестрата отказаха да пипат кърлежа и прехвърлиха топката чрез издаване на направление. Така се озовах в ИСУЛ където ми казаха да си навра направлението еди къде си. Кърлежи не вадели. Всъщност вадят но след като си извадиш ти портфейла.
И така приятели няколко дни след това отново бях в Балкана, но този път ходех в обратна посока, към х.Ехо….

  1. 28 юли, 2012 в 13:01 | #1

    Чудно ми е как си оцелял, след всичко казано до тук :))). Време е да издадеш роман на планинска тематика ;))). Нощната на райското повдига, браво!!!

  2. 30 юли, 2012 в 10:31 | #2

    Хахах явно кърлежите там от миналия месец, още не са избягали 🙂
    Направил си прехода, който аз исках да направя тогава, само дето го бях планирал в един ден от Карлово до Рай. Така или иначе не стана де….
    Снимките от Карловското ме кефят много – сигурно, защото аз ги пропуснах 🙂

  3. tom
    30 юли, 2012 в 13:29 | #3

    Я кажи за амунициите за мечка – какво си напазарува, че се мятам из Родопите, а там мечки-бол ?

    С докторите и кърлежите по принцип е такъв филма – след като успях да си сваля един, реших да ходя да ми бият ваксина… Отидох в Пирогов, нагледах се на всякакви кървави и потрошени типове дето като мен чакаха и не им обръщаха внимание, реших че на мен съвсем няма да ми обърнат след 2 часа си заминах.

    Отивам в болницата дето ми е личния лекар, но него го нямало. На рецепцията ми казаха, че да, могат да ми бият ваксина, но да ходя да си я купя. Купих я и седнах да чакам пред който кабинет ми казаха и където няколко деца чакаха… Та почаках, почаках, успях да мерна лекаря който каза че ваксина по никакъв начин няма да ми сложи и да се оправям сам. Та след половин загубен ден просто метнах ваксината в кошчето и си заминах.

    А миналата година в Странджа ме налази друг кърлеж. Бургаската окръжна болница беше съвсем запразнила за майските празници и препращаше към някаква частна болница. Там дежурната мома ме гледаше и не можеше да разбере какво искам от нея, след като вече съм си извадил кърлежа, та трябваше да и обяснявам, че ваксина някаква трябва да ми сложи, без малко да се наложи аз да и казвам каква точно ваксина се слага.

    Само в Костенската болница се държаха адекватно (хем беше събота вечер, та само спешните дежурни бяха там) – намазаха го, извадиха го (обясниха как е правилно и как грешно) и биха инжекция – и това само за 5-10 мин…

  4. Иван Миладинов
    30 юли, 2012 в 16:59 | #4

    За мечките, хм… какво да ти кажа. Казват че много ефективни били мечите спрейове, гледах и доста видео за това. Наистина си заслужава, но струва 100 лева, проверих ги. Като размери има два, казват че били големи, но на мен ми се видя нормално, малкият прилича на спрей- флакон за боядисване. Честно казано изглежда стабилен спрея но ако се наложи да го употребявам срещи мечок определено ще имам едно на ум че няма да проработи.
    За мен ай-сигурно е да си носиш огнестрелно оръжие, но хич не е добре да се изпозлва нали се сещаш…. То е особено ефикасно срещу романесите и други недружелюбни субекти, които ме плашат доста повече от мечките. Аз често нося и 30 сантиметрово мачете -кукри, продават се и по големи с които буквално може да посечеш някой негодник. За мечки не го препоръчвам това де…най добре спрея, щадящо е за животното.

  5. Ирина
    30 юли, 2012 в 21:46 | #5

    :))) Ееее…много забавно пишеш…Много добри са станали снимките от водопадчетата! Аз пък на Джулая бях на връх Сютка, Родопите. И Джулая беше една мъглявина, кофти такава, не ставаше за снимки и то една гора. После яко напече и пак не ставаше за снимки. tom, ако го прочетеш, няма мечки по Родопите, четири дена обикалях , никаква следа и хората питах, предполагат, че са зачезнали към Гърция, не са виждали и те тази година.

  6. Иван Миладинов
    30 юли, 2012 в 23:17 | #6

    А то изгрева и на Райското беше същия. В тея жеги какво може да искаш. А от тея мечки не се притеснявайте бе, аз познавам хора специоално в Родопите дето обикалят като луди. Спят по горите и никога не са виждали мечка. Само тая в балкана дето сега бродела са я видели на няколко пъти и туристи и овчарите била много нахална и ядяла месо. Но съвсем скоро ще и видят сметката сигурен съм.

  7. 30 юли, 2012 в 23:48 | #7

    Отново ме захили яко 😀 Тъпото на тези разкази е, че са забавни за разказващия в последствие. Докато се случват всичките глупости е малко трудно да останеш философски настроен.

    Иначе на Джулай бях на морето и буквално чух изгрева – все едно си на стадион и вкарват гол, големи овации бяха 😀 Самият изгрев беше доволно тъп.

  8. Христо Марински
    31 юли, 2012 в 11:23 | #8

    Браво за снимките и за приятния разказ. Били сме по едно и също време на х.Рай. Само, че аз бях с група на екскурзия и „преспах“ в хижата. Вечерта в хижата нямаше ток, защото се беше повредил ВЕЦ-а захранващ хижата и обстановката беше „романтична“. Хората от околните палатки обаче разполагаха с достатъчно силна музика с ориенталски произход и стенанията на фолкдивите си ги чул и ти. Към 01:00 в нашето спално в хижата пък се чу падането първо на очилата на Ванката, а след това и на самия Ванка от леглото на втория етаж. След като в тъмното се издаде, че е той с думите „Добре съм!“ и част от будните започнаха да се смеят се чу и звуковият ефект от бобената чорба, която вечерта беше консумирал. Добре, че бях далече от него и прозорците бяха широко отворени иначе обгазяването беше сигурно! След старта на „духовата музика“ от страна на Ванката дори и тези, които се правеха, че спят се заливаха от смях. И така може би около 10-15 мин. цялото ни спално се смееше. На „другата сутрин“ станахме в 05:30 и към 06:00 тръгнахме да покоряваме връх Ботев.
    От времето и аз не съм доволен. Заради жаркото слънце повечето снимки, които правих не ми харесаха, но какво да се прави. Друг път ще ходя и без група, защото когато човек е с голяма група трябва да се съобразява с нея и водача, а това до голяма степен пречи на снимките!

  9. tom
    31 юли, 2012 в 12:03 | #9

    Ее, от къде мислите ми хрумна за мечки:
    http://offnews.offroad-bulgaria.com/index.php/85407/stravnitsa-izyade-dve-ovtse-v-smolyansko

    Миналата година на палатка до Рожен полиция ни каза – внимавайте с мечките, вдигайте шум (музика или машинен/индустриален шум ги дразнят), щото ги има и са точно в района. И съответно само аз останах на палатка (с малко подготовка срещу мечката), другите се изпокриха по колите.

    А предния ден на Чаирите хижаря каза – абе можете да си опънете палатка до езерото, ама внимавайте да не е на мечата пътека.. Редовно си обикаляла там и даже пътека си е утъпкала. Бая грамадно му беше кучето и съответно спахме в двора.

    @Ванката: Ще ми е забавно да се видим да взема идеи за оборудване, а ако може и да се присъединя на някой есенен поход.

  10. tom
    31 юли, 2012 в 12:25 | #10

    Охоо, оказва се че има още пресни случаи:
    Бачково: http://www.novini.bg/news/77526-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA.html
    Забърдо: http://republika.bg/index.php?id=46423
    Богутево: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1457649
    споменатите в последния линк случаи:
    Гьоврен: http://www.smolyannews.com/news/obshtestvo/mechka-razkasa-zhivotni-kray-s-gyovren
    Босилково: http://www.rodopchani.eu/Stravnitsa-razkasa-4-ovtse-v-Bosilkovo
    Буката: http://www.focus-news.net/?id=n1665403

    Дали няма причина да се притеснявам?

  11. Ирина
    31 юли, 2012 в 12:35 | #11

    Оооо, появила се е най-после…Ние носим няколко пиратки, за всеки случай да я сплашим. Това със спрея, много тежък за носене, пък и тя ако се доближи толкова близо, вече е напечено положението. Виждали сме из Рила, бягат като ни видят. Ванката както разбирам все сам скита, за фотографията си е супер, но иначе си е добре да има някоя жива душа на около. Тез сръндаци като залаят по Стара планина и едни едри глиганчета като запрепускат :)))

  12. Иван Миладинов
    31 юли, 2012 в 13:19 | #12

    Уоу признавам че бая са зачестили случаите в Родопите. Явно меците са се навъдили повече там. Все пак силно се надявам едно и също животно да е виновно за повечето оплаквания. Четох за мечката в балкана че е била виждана на няколко пъти в района на х.Рай както по поляните над Калофер. от един овчар узнах че е избушила няколко животни от различни стада и за това сега горе има доста кучета и овчари които да вардят. По принцип мечките и вълците особено се крият в много затънтени гори и е много рядко да ги видиш. Особено вълци през лятото..Но глиганите са непукисти, имал съм среща с тях на Копитото на Витоша – цяло стадо си ходеше по шосето без да му пука, а там гъмжеше от народ. В Странджа също са ми изкачали глигани. Единствения път обаче когато съм се плашил, беше в Стенето тази пролет. Просто там наистина се чувствах на „чужда територия“
    Иначе за хижа Рай няма какво да коментираме, то е ясно хаха, аз определено избягвам навалицата по хижите, предпочитам да зъзна от студ дори зимата, ама да не съм в претъпкана стая.

  13. Ирина
    31 юли, 2012 в 14:11 | #13

    :))) Гьоврен…ами ние точно там си бяхме опънали палатката! Аз мисля, че през ноща няма да вземе да напада хора по палатките. Чела съм, че е кофти ако им застанеш на пътя, те си минавали точно по определен маршрут. По туристическите пътеки едва ли ще нападат, ама ние все се врем из горите, без пътеки. В една гора около Ягодина ми беше едно такова притеснено. Като гледам налитат на овце, може би да носим по кило овнешко в раниците 🙂 Да, четох ти преживяването в Стенето, зловещо си е по тъмно сам.

  1. 0 trackbacks