Рила – Есен край хижа Иван Вазов
Тридневен преход в есенна Рила.
Казват, че хижа Иван Вазов е една от най-труднодостъпните в България. Освен, че до нея няма пътища, тя стои в рилската пустиня – местността Пазардере, в страни от основните туристически пътеки.
В началото на есента, стегнах раницата и за 3 дни обиколих върховете около хижата…
Както обикновено оставих колата на Зелени преслап, за да си спестя парите за паркинг около х.Пионерска. Също така отказах да се възползвам и от лифта, с бодра крачка скоро стигнах до първото от от 7те езера. Горе беше относително спокойно, времето прекрасно и колкото да ми се искаше да се повъртя из района, трябваше да продължавам напред.
В късния следобед вече бях на Отовишкото било, близо до мястото от което може да се видят всичките езера заедно. Хижа Иван Вазов в която смятах да нощувам се намираше някъде под мен, но все още не можех да я видя. В тази местност Рила придобива съвсем друг вид – билата са по широки и заоблени, а между тях се намира обширна площ пронизвана от малки реки. Всичко е толкова огромно и еднакво, че човек лесно може да се изгуби. Първоначално идеята ми бе да снимам залез от билото над езерата и после просто да се пусна до хижата, но в последния момент естествено се разубедих. Думата „ако“ постоянно ме глождеше, ами ако пробвам тази позиция по натам или още по натам…? От високата точка на която се намирах можеше да се види повече от половината Рила. Мальовица и околните върхове надничаха над съседното било и както си ги гледах краката ми сами започнаха да теглят натам. Първоначално мислех просто да походя докато гледката стане по-добра, но в един момент вече не мислех и тичах нагоре по склоновете на вр.Дамга, за да хвана последните цветове на залеза. Тази отбивка ми костваше повече от 7 километра, тъй като сега трябваше да се връщам назад обратно към хижата…
Малко преди да тръгна от София, времето беше дъждовно и студено, но от деня в който се качих в планината, циклонът се измести на изток оставяйки зад себе си празно небе и стабилни условия. От върха на който бях се виждаше долината на Урдините езера, Мальовишкото било, както и последните облаци от циклона на изток. Те бяха там едва доловими на хоризонта, сякаш с присъствието си просто искаха да ме подразнят. В момента когато погледнах към езерата под мен започна да ме гложди желание да сляза и долу в циркуса. Но не носех палатка и чувал, а пътят до хижата щеше да се утрои. Преглътнах тежко и събрах багажа в раницата.
Слънцето се скри, стана много студено, а мен ме чакаше близо час преход до хижата. Докато ходех виждах слабите и светлинки да стоят на хоризонта пред мен, крачех бързо, но те не се приближаваха. В един момент имах усещането, че тази хижа е на колела и се гоним наоколо из равнината – толкова монотонно и дълго беше всичко. Посрещнаха ме много добре, определено препоръчвам мястото, в момента продължават да я ремонтират, а хората там са много печени.
На другата сутрин се качих отново на Отовишки връх, подминах го и застанах на позицията над 7те езера. Този път реших да не се местя от там и да чакам изгрева на това място, което разбира се беше грешка. Студен вятър с невероятна сила се качваше нагоре към билото (странно), клатеше статива и това размазваше снимките ми. Стоях на едно място само 10 минути и така премръзнах, че едва сменях обективите на апарата. Над езерата светлината беше ужасна, а в другите посоки пък нямаше нищо интересно за снимане.
Над Урдините обаче имаше невероятни облаци, отново се изядох от яд, но след като слънцето се показа и ме стопли, ядът бързо премина.
Докато слизах обратно, си представих денят който ме очаква – един цял ден ще стоя на припек в съзерцаване на върховете, без да ходя и да нося тежки раници.
Светлината се оказа много добра дори по обяд, тъй като през октомври слънцето слиза ниско. Това е причината през есента и зимата, снимките които направите по пладне да стават за нещо. Същото важи и за северните ширини.
Цял ден киснах пред хижата, лафих си с хижарите и слушах музика. Цялото Пазардере се изпълваше от звуците на Пинк Флойд идващи от едни малки колонки, качени почти на покрива. Цял ден стоях там и съзерцавах Калините исках да мързелувам, но накрая не издържах, грабнах раницата и айде нагоре. В началото ви споменах, че тази хижа по принцип е трудно достъпна, така си мислех и аз, докато не забелязах в столовата да влиза момиче с молни дрехи и…куфар.
По късно разбрах, че най-лесно се идва от язовир Калин който е на два километра по права линия. До там се стига с кола, която оставяте на Винтчето – паркираните там возила, се виждаха дори от самата хижа. До сега винаги съм се качвал от Пионерска, Зелени преслап или Мальовица, даже и пътеката от Рилския манастир съм минавал – хехе ами че аз най гадните варианти съм избирал, а то лесното ей го къде било! Лесно, ама тъпо както се оказа. До Винтчето (изоставена водна кула) стигнах за около 40 минути изкачване – ето колко е труден достъпа до хижата. В обратната посока да не говорим.
Калините са два и са почти идентични като височина – същински близнаци. Качих се на единия и снимах залеза от там.
На другата сутрин, изобщо не си направих труда да ставам рано. Само погледнах през прозореца и при вида на сивото небе, отново си легнах. Може да не съм снимал, но поне се наспах, за разлика от предишната сутрин.
Върнах се към колата по зимната маркировка излизаща на долното от 7те езера. Това и долината на р.Бистрица са единствените варианти които не бях пробвал. Исках да изпробвам нова пътека, но най-големия бонус бе, че не се набих на навалицата около самите езера. В известния циркус имаше хиляди хора, а от другата страна на Харамията не видях жива душа, въпреки че прекарах около езерцето близо час. Спомних си за един познат, който доскоро мислеше че в Рила има само 7 езера….
Categories: Пътеписи, снимки от България върхове, езера, есен, забележителности, залез, Западна България, изгрев, планина, Рила, снимки от България, хижа
Гледката от вр.Дамга към Урдини езера особено следобед е безценна и си заслужава усилието (впрочем от къде ги мериш тези 7 км. – от Раздела до върха и обратно са доста по-малко, пък и раницата можеш да си оставиш някъде по пътя да не ти тежи и после да си я прибереш).
Чак пък нито един свестен кадър на Седемте ли не стана от Отовишкото било?
Всъщност аз по план трябваше да си снимам Седемте езера. Километрите ги навъртях защото минах цялото Отовишко било, качих Дамга и след това се върнах обратно на хижата през цялата долина. Инак по план трябваше просто да се пусна от Отовишки връх. От позицията над 7те не стана нищо, светлината беше ужасна.
Добре си походил, а и снимки има, не е без хич, иначе тази молната мадама,… освен че беше с куфар, ако кажеш че и на токчета е била ще ме разбиеш.
хахах за обувките не помня, но нищо чудно да е била с някои по лъскави. Виждал съм жени с обувки платформи, палта и дамски кожени чанти на Мусала. Нищо вече не ме учудва.
Цк,цк,цк моите приятели от групата бяха ходили зимно до Ехо преди две години и единият ми каза, че през цялото време виждали следи от токчета, не са били от щеки!!! А снимката със слънцето, дето е облизало върховете – чудна 😉
Харесвам я Рила в този сезон. Цветовете са по-необичайни, ръждиво-кафяви била, а не обичайните шарениики. Много хубави снимки си направил!
Много яки снимки – поздравления. Казваш ,че достапът бил лесен, а пробвал ли си през месец Април. Пътя през Винчето, което всъщност е изоставен травопост е отворен само 4 месеца в годината. А пробвал ли си патеките по река Отовица, по река Елешница, през циркуса на градинските езера, по рида Бор от Сапарева Баня(това са класически маршрути има два пъти по толкова и други). Надявам се не съм прозвучал назидателно. Още веднъж поздравления за фотото.
Пробвал съм да. Ще ви учудя но всъщност доста обикалям, поне из Рила. Май, че само този вариант в поста по горе май не бях пробвал. АА и от Зелени преслап директно нагоре по обраслата пътека.
Иначе малко назидателно звучи да хаха…
А и малко преувеличено. Пътят всъщност е отворен близо 6 месеца, зависи от годината. Може би ще ви учудя, но дори го поддържат (през лятото разбира се). Бяха го „позакърпили“ заради каскадата. Реално той е там заради нея, не заради хижата.