Както всяка година от последните 4, дойде ли есента, аз се отправям на пътешествие в Родопите. Въпреки че всяка година времето е различно, до сега все съм успявал да направя интересни снимки. Всяка година родопското пътешествие е едно от здравите изпълнения, пълно с приключения и емоции. Всяка година откривам нови и нови неща, връщам се на любимите стари места спя сред дивото, ала така и не стигнах до Меден бук….

Сега ако се чудите т’ва от де се взе, ами истината е че вече 4та година си чертая маршрута така, че да стигна в това село, но все се случва нещо и трябва да се прибера аварийно в София. На няколко пъти джипа ме предаваше, а сега се предадох аз в хватката на гадния грип. Като стана дума за джипа, не знам дали съм ви споделял но той си стоеше заключен в един гараж от предното родопско приключение ЦЪК.Стоеше си една година затворен и чакаше няколко ремонта, които все отлагах заради липса на пари. Жал ми беше за колата а и много ми липсваше, как съм маал пеша без нея не е истина. И така няколко дни преди да тръгна тя все още изглеждаше така…

Кофти гледка, още по кофти е, че това трябваше да си го правя аз

Трябва да призная, че бях съсредоточил всичките си усилия в тоя пътуване, така бях изпипал всичко не е истина, абе до най-малката подробност. На всичкото отгоре си намерих компания, Илиян ми се нави на акъла, той напоследък все се поддава на моите простотии.
Тъй като не знаех кога и как да тръгна, аз просто налучках някаква дата и започнах да товаря багажа достатъчен за една седмица абсолютно автономно пътуване. Имах всичката храна без хляба. Изобщо трябваше да зареждам само гориво и да купувам дребни неща. В резултат багажа беше огромно количество при това този път бяхме двама, колата се напълни буквално до тавана.
Още на тръгане от София бях много скептичен за „красивата есен“ която търсехме. И с право, още на първото белязано място – Тъмрашката река всички листа бяха окапали. Докато се въртях в отчаянието да хвана интересна композиция покрай един бързей се подхлъзнах надолу по скалите и паднах в някакъв вир дълбок до кръста ми. Ботушите ми се напълниха мигновено с вода и ме приковаха към и без туй хлъзгавото дъно. Добре, че беше Илиян да ме извади иначе си отплавах заедно с фотоапарата надолу.

Тъпа снимка, ама заради нея паднах в реката, така че ще я гледате.

Към Тъмрашката река бяха отправени няколко солидни майни и след това вече бяхме на Асеновата крепост просто ей така да се запълни графика. Наоколо гъмжеше от народ и с нетърпение исках да се махна и да навлезна в истинските Родопи, където хората са по на рядко от животните.

Ясно ми беше, че няма да станат есенни снимки и викам да да снимаме нощни поне. Така ми хрумна идеята за параклиса край Борово. След един час шофиране по дивашките завойчета към Кръстова гора започнах да се унасям в дрямка, която продължи чак докато не видях на параклиса. Сякаш ми удариха шамар така се разсъних при гледката на малката църква от която излизаше концентриран лъч и отиваше нагоре в небето. Готина идея ма те снимките ми отидоха на кино с тоя лъч. Когато наближих забелязах лампата която пръскаше светлина наоколо и беше на път да ме откаже, направо ми идеше да си легна. Ама хайде да се пробваме, извадих статива и като се почнаха едни клинове едно чудо. После ми отне половин ден в къщи да се боря със снимката докато заприлича на нещо….

Всъщност тук е едно от оправданията ми защо забавих поста толкова много. Ами просто от този кадър така ми писна, че захвърлих папката нейде из архивите и текста си стои вече седмици без снимки.

Имам още поне 50 снимки с тоя параклис, но не мерси, повече не смятам да се занимавам. Тази нощ беше най-топлата от цялото пътуване, беше над 10 градуса със сигурност. Въпреки това болките в гърлото ми, които бяха започнали да се появяват още на тръгване от София се засилваха. Сутринта се събудих отпаднал и почти без глас. Така ме боляха сливиците, че направо не можех да преглътна, егати и късмета за втори път тая година болен на палатка. С мъка изядох нещо за закуска събрахме багажа и на този етап реших да продължавам игнорирайки тъпата настинка. От тук нещата тръгнаха типично по родопски, а именно – черни пътища, диви животни скачащи около колата, яки гледки, големи разстояния и едно изключение – почти нищо за снимане. Тази есен определено е най-скапаната на която попадам тук. След като прекосихме резерват Кормисош се озовахме при Загражден – селото с Чуковия мост. Бях смаян при разликата с миналата година – тогава всичко беше така изпъстрено, а сега…кафяви клонки и треви. Грозния пейзаж и този грип, дето все повече ме налягаше започнаха да ми влияят зле и хич не ми беше до пътуване. В Ардино по традиция спряхме за кафе, където рефрешнах батериите на апарата и напазарувах от местната аптека. Натъпках се с лекарства и реших да упорствам до край още една нощ пък ще му мисля. Закарахме се до завоя на Арда – изтъркано от снимане място над което вече склона се рони от пълчищата фотографи, които са се отбелязали, в това число и аз естествено. Е няма начин класиката си е класика и е сигурна, нямах сили да обикалям и да търся нови места затова направо се занесохме натам. При все, че ми беше лошо, цяла нощ не спах заради една тъпа снимка с въртяни звезди над язовира, която така и не се получи. На сутринта обаче праснах ей това изгревче.

Бях зле ама твърдо реших да стигна до Луково и Медния бук тая година, като по пътя да си снимам по програма. В Кърджали попълних запасите от лекарства и се отправихме към Моняк на който не се бях качвал никога. До горе стигнахме в джипа, и може би заради това се отказахме от нощувката тук. Впечатлен от обзорната позиция се замислях дали да не останем да нощуваме тук, но реших че пролетта би било по удачно, по скоро исках да пробвам в ловното стопанство на което бях нощувал преди два месеца с каяка. И така закарахме се до там точно по залез за да снимаме край брега на ужасно замърсения язовир Студен кладенец. Беше абсурдно да гледам еленчетата, които се препъваха в боклуците край брега отивайки да пият от лайняната вода на Кърджали.

Силуетът на Моняк изпъква над залязващото слънце.

Този път изобщо не възнамерявах да снимам животните и може би заради това те ни допуснаха толкова близо до себе си. През цялото време бяха около нас в гората. Буквално на няколко метра от лагера се настани едно рогато еленче и стоеше в тъмнината необезпокоявано. Очите му светеха и се извръщаше с досада когато го заслепявах с челника. По едно време докато вечеряхме, дойде при нас, някой даде идеята да се снимаме с него и да се тагнеме тримата във фейса. Не стана понеже беше тъмно иначе еленчето явно беше навитак.
Предния път когато спах тук, беше невероятно спокойствие. Но сега беше ловен сезон и бях притеснен, дали няма да се окажем в центъра на бойно поле. Още на влизане в ловното стопанство попитах пазача дали ще има ловци в района тази вечер. Той едва ли не, се закле че няма никой в резервата и ми каза да си лягаме където ни хареса. Малко след като си легнах започнах да се унасям, когато чух първите изстрели. В просъница скочих стреснато сякаш някой гърмеше до мен. Показах си носа извън палатката и в тъмнината видях фарове които кръстосваха отсрещния хълм намиращ се оттатък през реката. В този момент започна канонада, която не стихна в следващите два часа. После стреляха през определен интервал от време, тъкмо се унеса в сън и дай пак. Еленчето продължаваше да спи близо до лагера необезпокоявано, сякаш се надяваше да не го застрелят когато ние сме наоколо..
Тъкмо изстрелите секнаха и заспах, когато ужасно гадене ме изкара от съня ми. В страха си да не повърна в палатката излетях бос навън и за малко да се препъна в елена, който беше легнал зад моята и пред палатката на Илиян. Беше буквално на един метър от мен и направо ми изкара ангелите. С челника си осветих още 4-5 животни които се раздигнаха с досада и се преместиха в горния край на поляната. Може би от изумлението при вида на животните гаденето ми попремина. Натъпках се с лекарства и легнах обратно. Все още бях решен да стигна до тъпото Луково….

На другия ден Илиян сподели, че някой се е опитал да влиза в палатката му…и определено не е бил човек. Едната от рейките му беше счупена, но ние решихме че това е просто дефект. Всъщност единственото ни притеснение от животните бе да би да се препънат или да не им се оплетат рогата във въжетата за опъване на палатките.

На сутринта вече ми беше много зле. С мъка събирах палатката и спалния чувал, като всяко едно действие което иначе извършвам за секунди сега отнемаше минути… челото ми направо гореше от високата температура. С утрото беше паднала гъста мъгла и знаех, че това е първия и единствен шанс за читави снимки, който ще имаме. Всичко наоколо беше променено, може би дори в гората щяха да станат интересни неща. Но слънцето щеше да изгрее след 20 минути, ако успеехме да излезем над облаците щеше да стане още по-интересно. Понеже едва си влачех краката се натоварихме на джипа. Влезнахме право в резервата в началото по черни пътища след което започнах да се качвам право нагоре по някакви ужасни камъняци. Претоварения Самурай ръмжеше сърдито подскачайки по каменистия терен докато в един момент не ни изведе над мъглата. Озовахме се върху един хълм от който се виждаше море от облаци над язовира чак до Моняк. Колата подскачаше по камъняка а аз продължавах да натискам газта докато не стигнах най-обзорната точка. От тук беше въпрос само да намеря най-приличната композиция около мен в рамките на 5 минути….

Това дърво свърши чудесна работа. Мъглата постоянно се движеше като променяше пейзажа в ниското.

След като слънцето напече решихме да си обираме крушите преди някой да се е разпискал задето карам с колата право през резервата. Вече се колебаех дали да продължавам към проклетото село до Ивайловград, страх ме беше да не взема да си навлека някоя пневмония с това спане на палатка. Илиян който тревожно ме гледаше от страни ме убеди да си тръгваме. Явно съм изглеждал не много добре и с право. Така или иначе и природата тази година не беше благосклонна към нас. На връщане към София карах колата като в транс. Направо ми се виеше свят, когато погледнах километража край Асеновград и се сетих, че имам още 150км.
И така прибрахме се благополучно това е най-важното, тази година с най-малко снимки от последните 4 в които ходя по Родопите. Като се замисля разболях се още на тръгване, и оздравях един ден след като се бях прибрал. Тоест грипа ме държа плътно цялата седмица, която бях определил за пътуването. Е на т’ва ако не му кажете карък не знам на кое. И за всичко бях помислил тоя път. И пак не стигнах до Луково нито до Меден бук…

PS. Имам и един залез на Асеновата крепост…. стои си необработен, но с тая фотоапатия дето ме е обхванала надали ще го видим скоро…