Пролетта настъпваше бавно. Залостен вкъщи наблюдавах снега по двора в началото на април и се чудех дали за добро или лошо е толкова студено. Поне да не ме е яд, че изпускам пролетта.

Най-накрая успях да скъсам синджира, натоварих базуката в колата и се отправих за пореден път към Родопите. Любимата ми планина. Сега се надявах да я погледна през по-различен ъгъл, по-скоро като фотограф на животни отколкото на пейзаж. Маджарово отлежаваше в мислите ми от години, бил съм многократно на това място и винаги съм искал да вкуся от усещането да стоиш прикрито някъде дебнейки лешояди и чакали.

 

 

Пътувам през нощта и под светлините на слаба луна и светлинното замърсяване от Кърджали опъвам палатката си на Моняк.

Тук напрежението е обратнопропорционално на това долу в града. Хората са затворени по домовете си и животните започват да щъкат все по-необезпокоявано из горите. На сутринта 4 белоглави лешояда летят на метри от мен.

 

 

 

 

Някаква малка птица от сорта на голям пъдпъдък излетя буквално измежду краката ми. Беше се спотаила зад една скала и едва не я настъпих. Така ме стресна, че в ужаса си дори не успях да я видя по-добре, камо ли да я снимам.

На другия ден по тъмно влизам в укритието над Маджарово. Мършата е поставена още по здрач и затаявам дъх зад прозорчето. Още при първите слънчеви лъчи кацат първите разузнавачи. Един белоглав лешояд и врана.

 

 

Скоро идва и по-дребният египетски лешояд. За разлика от другите не е толкова величествен, прилича малко на рошава, злобна чайка с остра жълта муцуна. Да гледаш как разкъсват трупа на овцата е потресаваща гледка. Различните птици са комбина – едни разкъсват трупа, други се хранят с по меките тъкани, трети оглозгват кокалите.

 

 

Утрото настъпва много бързо, с него настъпват и лешоядите. Идват все повече и повече, в един момент се чудя в коя посока да завъртя обектива. Най-интересни са борбите за надмощие над плячката. Птиците са толкова много и се задържат дълго, та в един момент осъзнавам, че съм с 2000 кадъра в картата памет. Явно трябва да знаеш кога да удариш спирачката.

 

 

 

Укритието е много удобно, дори има къде да се излегнеш. Аз, който съм свикнал с дребната си палатка-укритие и бегхайда, имам странно усещане за прекален комфорт. Чак ме развращава и си отвличам вниманието от сцената с птиците.

 

 

Лешоядите винаги са интересни, но гвоздеят на програмата с птиците е скалният орел, а пък лично за мен да излезе някой бозайник – лисица, чакал или вълк е абсолютен завършек. Враните имат за цел да ме държат буден. Навъртат се наоколо, докато няма други птици.

 

 

По обяд една малка лисица се звъртя, но явно усети човешкото присъствие и успя да офейка преди дори да съм помислил за снимка. Бозайниците са доста по-мнителни, имат и добро обоняние и трябва да се внимава много особено в началото, когато се появят.

 

 

Чакам два часа без нищо, когато се появява една черна каня, за да ме изкара от състоянието на полусън. Канята не се задържа за дълго, грабва някакво парче от плячката, след което офейква нанякъде.

 

 

 

С напредването на деня, усещам как сенките пред укритието стават все по дълги и слънцето се извърта към посоката на залеза. Усещам, че светлината става все по-добра. Навън няма нито една животинка, птиците са сити и са се покрили по гнездата си. Тъкмо в момента в който вече съм отписал оставащата част на деня и се унасям в дрямка лисицата се появява отново. Затявам дъх и не мърдам. Едва отмествам фотоапарата и го насочвам към нея. Хитрушаната се прокрадва около останките от трупа, оглежда много внимателно около себе си, но явно отново има нещо съмнително. Точно в момента преди да офейка някаква пеперуда и привлича вниманието и тогава решавам, че е дошъл момента –  изстрелвам 10 кадъра за секунда към нея, след което разбира се ѝ виждам опашката в близките храсти.

 

 

От такъв момент адреналинът така се вдига и те държи нащрек, въпреки ясната идея, че скоро няма да се появи отново.

Естествено съм решил да стоя тук до последно. Казано иначе, докато падне мрак. Влизаш и излизаш по тъмно. Причините са две: първо не искам да компрометирам укритието и второ най-добрата светлина естествено е по изгрев и залез. Не смея да си мечтая за някоя птица огряна от лъчите на последното слънце за деня. Този ден обаче ми върви, както никога до сега. Царят на родопските небеса прелита пред укритието точно по залез слънце и каца на скалите пред мен.

 

 

Скалният орел плаши дори лешоядите. Не се притеснява и от звука на фотоапаратите. Започва гордо да обикаля наоколо и омита каквото е останало от трупа.

 

 

След като е приключил с вечерята, сякаш за да ми направи една последна услуга, каца на скалата точно под последните лъчи на слънцето.

 

 

Излита преди да успея да реагирам. Също толкова бързо както отлита орела, си заминава и този прекрасен ден в който видях и снимах повече животни околкото съм снимал за последните няколко месеца. Напускам укритието по тъмно и проверявам мършата. От нея са останали само костите, оглозгани почти на 100%.

Вечерта палатката ми се намира на един от меандрите на Арда, а чакалите вият на не повече от няколкостотин метра. Кой знае, другия път може да имам късмет и с тях 🙂