До сега от повечето истории в моя скромен блог човек остава с впечатлението,че ходя сам на повечето от всички тези места.Това наистина е така,за съжаление главно в планините,просто защото не се намират мои приятели,които да ми се вържат на акъла или да ми издържат на темпото.В тази история е точно обратното,взех с мен човек който не е особен привърженик на природата(особено планините),в резултат на което се получиха доста комични ситуации,да не говориме за факта,че той сам по себе си е способен да превърне всяка ситуация,независимо каква е тя,в комично приключение…..

Идеята

Та идеята на това нищо особено на пръв поглед пътуване,беше да се позапозная с Източни родопи,Странджа и по-специално да снимам Странджанската зеленика и онзи Дяволски мост над река Арда,чиито снимки непрекъснато заливат фотофорумите.Една година го гледах из интернет този мост докато накрая не ми стана фикс идея да съм там…да не говориме за зелениката.Понеже напоследък все пътувам сам се обадих на един мой приятел от детство – Бат Данчо(„бат” се изписва неслучайно с голяма буква без апостроф)

Това пътуване не направихме с моята кола,понеже тя не е много проходима,а с колата на Бат Данчо една тунингована Лада-Нива.”Какъвто човека такава и колата му”- казват хората.Точно така!Тази кола не е каква да е,a закупена чисто нова от магазина,тя веднага мина тунинг при бай Мишо от село Мрамор,Софийско.В период от 4 месеца колата претърпя тежки модификации, които включваха смяна на елементи по цялото окачване,трансмисии,вътре купето беше обезшумено и въпреки това се натъпка с колони JBL и „яка свирка” както казва Данчо.Джипа беше оборудван също с ксенонови фарове(от тайванските),парктроник(може би единствената Нива в света с такова нещо) и предстоеше да се сложи волан МОМО-една задължителна екстра за такава кола.Като капак на всичко Ладата беше пребоядисана около 4 пъти в различни цветове,понеже Бат Данчо и бай Мишо-майстора нещо не се разбраха за цвета много добре.Също имаше много оптичен тунинг,който малко или много по-късно се поразпадна по време на нашето пътешествие.Всички оригинални руски чарколяци,в това число и гумите се изхвърлиха и се сложиха едни валяци като за магистрален джип,които въпреки размера си не бяха особено добри извън пътя,но позволяваха да „се взимат завоите със 160” както казва Данчо.Една ужасна ситуация, която смятате за невъзможна с тази кола,но аз бях ужасеният свидетел,че и това се случва…

„Резачката“ на Даката в действие..Както ще се убедите и по- късно от тази история,той си има пристрастия към водните препятствия.Забележете също водата която излиза изпод капака на двигателя…

Някакси успях да убедя спътника ми да спим на палатки,много хора които го познават твърдо отказваха да повярват на това,докато не стана факт.Планът беше да се спи буквално на местата,които посещаваме и да се яде в движение.В резултат колата беше доволно натъпкана с багаж,цялата задна седалка и малкия багажник бяха пълни до крайност.
Тръгването от София и пътуването до Смолян не бяха нищо особено,бях минавал много пъти този маршрут и общо взето до Дяволския мост над Арда,който беше първата цел не спряхме никъде.До самият мост се стига по един черен път,който си е баш за джипка-повече от 5 километра офф-роуд.

На моста за моя приятна изненада нямаше никакви хора,понеже беше четвъртък и имаше едно дървено навесче с пейки.Всякакви идеи за обикаляне до Ардино се изпариха на мига,аз се заех да обикалям около моста в разучаване,а бат Данчо си опъна палатката буквално вътре в навесчето.Идеята всъщност я дадох аз,нямаше никой наоколо,палатките ни бяха лабави,а последния път когато спах в моята ме валя доста дъжд.Данчо беше много развълнуван от новата си придобивка,която си купи предишната вечер.След като я опъна я оглеждаше половин час със скръстени ръце и страхотно задоволство.После наду вътре един гумен дюшек,голям колкото матрак за спалня,който едва се побра в палатката.Идеята за дюшека пак му дадох аз,с неговите габарити трудно щеше да намери комфорт на шалте.

Мостът изглеждаше доста по-голям от колкото си го представях.Непрекъснато гледах негови снимки из форумите и си мислех колко много искам и аз да отида там.Ето ме сега,когато бях вече тук,веднага се заех да си търся интересни композиции,като си поставих за задача да направя такава снимка която не бях виждал още от другите.За лош късмет не случих с хубаво време-когато се снима в такава долина винаги е желателно да има облаци или мъгла,а вместо това на небето нямаше нито едно дори малко облаче.Опънах си и аз палатката до данчовата под навеса.

Тъкмо си мислех как хубаво сме се уредили необезпокоявани тук и по едно време дойдоха четирима мургавелковци с въдици.Бат Данчо веднага отреагира „адекватно” като извади една бейзболна бухалка от колата и започна да се разхожда с нея на рамо подобно на пОляк с пушка.Не симпатизирам много на такива тактики,затова си поговорих и посприятелих с новодошлите.Оказа се,че са на гости на някой си Тюнчер от Ардино и са дошли да ловят риба.Страстите се укротиха,след което мургавелковците извадиха една мрежа и почнаха да вадят риба от значително замърсената река Арда.Подобно бракониерство тук май си беше напълно нормално нещо,още повече предвид факта,че се намирахме в забранен за риболов сезон.Напълниха си торбите и си заминаха.Понеже с Бат Данчо си се притеснявахме от тях,да не вземат да се върнат през нощта, той на свой ред ги заговори,като им каза,че чакаме 10тина мутри с G-класи да дойдат да спят и те на палатка с нас и им предаде,ако ги видят някъде из пътя да им кажат да идват по-бързо.Това беше неговата идея за дипломатично респектиране.Аз се заех да снимам,понеже се смрачаваше,а през това време Данчо непрекъснато ядеше нещо и важно наблюдаваше от навесчето като някой пълководец.

Плаж до брега на реката

След като се стъмни съвсем,хапнах нещо и аз и си легнах.Спътникът ми явно беше много развълнуван,непрекъснато ходеше горе на моста,където имаше обхват и говореше по телефона с гаджето или някой приятел.Обясняваше им колко било яко и как палатката била като тризвезден хотел,но трябва да се съглася с него,че мястото беше страхотно и наистина се уредихме с това навесче.Най-накрая и той си легна,но продължи да святка до полунощ с едно фенерче,което аз съжалих,че му дадох.През нощта беше ОК и най-чудното беше лиспата на каквито и да е комари,но бъдете спокойни това беше компенсирано от следващия ден в Странджа…

В реката се носеше една ужасна пяна с която на 60сек.експозиция се получаваха интересни неща

На сутринта още в 5 часа заех позиции за снимки,които се оказаха пълен провал.Както споменах хубави кадри,в такава долина стават само с мъгла или плътна облачност.Контрастта между небето и земята в ниското е огромен и още по изгрев небето ми прегоря(хайде оправдания сега,който неможе да снима…:)).

През нощта явно сме имали компания от птица и някакъв лисугер…

Ядосах се на късмета си и рано-рано събудих мрънкащия звяр в съседната палатка.Хапнахме набързо,след което,събрахме багажа и палатките и натъпкахме всичко в колата за броени минути.От тук минахме останалата част на Родопите без никакво спиране.Само оглеждах и си набелязвах места на които да се върна друг път.През цялото време в колата водехме спор колко трябва да е разхода на гориво.Данчо смяташе,че 15-20 на сто извън града е абсолютно нормално за тази кола и както казва той”харчи си Нивичката харчи си тя…”Очевидно за него беше нормално също така тази кола да се кара като Ферари и предавките да се сменят едва когато стрелката на оборотомера премине числото 4000.Според него така се предотвратявало износването на двигателя и неговото запушване.Бях учуден как една Лада,при това такава,върви по този начин,особенно на светофарите в Кърджали,където при всяко тръгване и четирите колела пребуксуваха.
Кърджали не ми хареса особено като град.Но язовира и меандрите на Арда бяха страхотни,определено ще гледам се върна при тях отново.Перперикон го пропуснахме с много добра причина,беше края на Май месец,напичаше здраво и никак не ми се умираше от обезводняване и жега.На това място препоръчвам да се ходи през Октомври или Април.На изхода на града ни спря полиция за проверка и след като установиха,че не сме бегълци от закона,с единия полицай последва дълга беседа относно колата ни,а Данчо беше особено горд с това.
Оттук идеята беше да се навлезне в дебрите на Странджа колкото се може по-бързо.За това се пое право натам,а именно от Хасково директно в източна посока.Тази част на България ми беше абсолютно непозната, и ми беше много интересно,непрекъснато се редуваха бедни села с много интересни имена.

Преминавайки през Харманли си мислех,че това е най-бедния град в страната,но мнението ми бързо се промени в момента на влизане в Тополовград.Определено мога да кажа,че по-западнал град не съм виждал дори в северозападната част на страната.По улиците се разхождаха тъмните фигури на мургавелковци които ни гледаха вторачено и кроеха плановете си срещу нас,а нито единия от двама ни не си и помисли да слезе от колата дори за секунда.Спряхме направо в следващия град – Елхово.Там имаше и основателна причина,а тя беше да си взема печат за книжката със 100-те национални обекта.Елхово е доста малко градче,а печата се намира в Етнографския музей,в центъра на града.

Църквата пред музея имаше една от най-интересните камбанарии,които някога съм виждал

Въпреки,че беше на такова централно място музея,както изглежда не беше особено посещаван.Вратата беше заключена в средата на работното време,а на една табелка залепена до нея имаше телефонен номер и отдолу пишеше „Ако ме няма звънни”.Ами въпросната личност я нямаше и тутакси набрах номера.Прозвъня 5-6 пъти преди отсреща да ми отговори сънен глас.:
– Алллоооо…..
– Ало здравейте.. сори ,че ви безпокоя,ноо намирам се тук пред музея,а няма никой и този номер беше оставен за връзка
– Ъъъъъ хаа ъъъ ммм мц ейй добре уфф ехх…Изчакай ме там е са ше дойда – отговори ми женският глас и затвори.

Хубаво, викам си поне не съм дошъл напразно май.Повъртях се и поснимах църквата пред музея,а през това време Данчо ме убеждаваше„да и тегля аз една майна на тая поспалива овца”Спокойно бе човек,явно няма много клиенти за музея,жената е рекла да си полегне,да се поизпъне малко,няма лошо.Скоро тя се появи от някъде,още сънена.Влезнахме вътре и първото което ни попита беше дали искаме да гледаме музея?!?!Е как бе жена,че аз за какво съм дошъл?Ами повечето идвали замо заради печата.Ясно,ами за печата си е особено вярно, седи и се шири на последната страница в книжката сам под номер 100,ама пък да не разгледаш и музея….Данчо взе ,че си хареса идеята на книжките(която скоро му стана фикс-идея след като разбра за медалите) и даже веднага си купи книжка и заедно с нея една карта на България,на която бяха нарисувани с огромни символи забележителностите.Погледна моята книжка с около 30тина печата и реши до прибирането ни в София да изравни резултата.

Следващият град беше Болярово,след който пътя започна да навлиза в горите на Странджа.Уникална беше тази отсечка,не видях една кола покрай нас,а пътят беше прав като струна и навсякъде около него обрасло с гъста широколистна гора.За миг си представих колко яко би било да мина от тук с мотора,записах си и това във въображаемия „бележник с задачи за вършене в близко време”.На Стража баир-нещо като възлово разклонение в района се отклонихме буквално към дебрите на малката планина.Пътя стана много тесен,колкото за една кола,а Даката продължаваше да си кара както преди-пълна газ,така докато пред нас на един завой не изкочи един ЗИЛ-Джуган натоварен с дърва.За части от секундата шофьорът отсреща и Бат Данчо отреагираха(слава Богу),като резултата беше „непринуден” офф-роуд встрани от пътя и за двете МПСта.След тази случка вече се движехме по-кротко и безопасно.
През целият път през Странджа,а и после до София на другия ден Данчо само гледаше картата с забележителностите,проверяваше в книжката и ме питаше от къде може да си набави още печати.
Първото нещо което бях планувал беше да видя беше з.м.Парория.Това е защитена местност(нещо като резерват) в която трябваше да намеря едни от най-старите Странджански дъбове.Намира се в сърцето на Странджа,до село Калово.Тук е момента да спомена,че възнамерявах да се опънат палатките някъде из парка,което е забранено със закон по принцип.Поради тази причина много се чудех,дали някой от граничарите(които са бая в околността) няма да ни раздигне.В момента,в който пристигнахме в първия резерват,видях един катун манговци,настанен буквално до табелите”Защитена местност”.След това видях няколко каруци натоварени с дърва идващи от резервата с вековните дъбове и веднага си дадох сметка,че моето нарушение с палатката ще е най-дребното случвало се някога тук.Бях много изненадан и малко гневен от новооткрития факт- манговците са наистина навсякъде.Дори в Странджа където белите хора,обект за кражба са малко и е много изолирана местност,дори тук имаше цели катуни от тях!Стана ми доста кофти и тук трябваше да внимавам и да се оглеждам като заек когато идвам,все пак носех със себе си скъпо оборудване.Общо взето това беше и едно от първите ми впечатления от парка…много кофти.
Село Калово се оказа една уличка с 10тина къщи.Понеже търсехме един черен път през резервата се наложи да питам малкото хора които бяха из селото.Оказа се,че те не живеят тук,всички бяха от Бургас и не можаха да ме упътят.Накрая стигнах до една от последните къщи на единствения постоянен жител-стар прегърбен дядо.Той ни упъти и след малко вече бяхме в резервата.

Определено дърветата си ги биваше,такава стара и изчанчена гора не бях виждал-точно като по описание от книга на Толкин.

Имаше и такива огромни дървета.Тук си направих автопортрет,за да покажа мащаба на тези вековни исполини.

Влизайки навътре,ставаше все по-интересно,но късмета пак ми изигра лоша шега.Изведнъж времето ужасно се скапа само за 10 минути.Изви се страшна буря и последва неочакван офф-роуд в ужасна кал.

Първоначалния план да се излезне през резервата до съседното село-Заберново пропадна.Заради лошата видимост,някъде изпуснахме отклонение и скоро пътя свърши.Данчо се опита да кара направо през гората и в резултат при една от маневрите се удари в едно дърво.Ударът беше лек ,но той много се ядоса и тръгнахме обратно за Калово.Стана ми малко гадно,понеже той чупеше своята кола и се завираше тук(място на което иначе никога не би дошъл) само заради мен.На връщане пред колата изкочи стадо полудиви свине,чудно как циганите не са ги направили на кебапчета и пържоли досега.

От тук се върнахме директно на пътя, бурята утихна и всичко наоколо потъна в пари,като в джунгла.Следващата спирка беше резерват Силкосия и село Кости.След като Данчо разбра за зелениката,и че съм дошъл едва ли не само заради нея,почна да ми се смее”Бате абе ти луд ли си,какво ти става заради тоя треволяк?Абе его къде е морето,да идеме да се изкъпеме там при мацките на плажа бе,заеби ги тея зеленики”Някакси го убедих,но знам,никак не му беше интересно и приятно,особено с натрапчивите комари които излезнаха след бурята.Разбирах го,интересуваше се от други неща и за това реших да зарежеме спането тук и да прекараме нощта на морето.Като чу за това,той страшно се зарадва и доста се мотивира-подкара Нивата с пълна газ към Кости.На отбивката за селото полицаите ни спряха и пак замалко да започнат беседите за джипа…добре,че от някъде дойде друга кола и спряха нея.По пътя за Кости навлезнахме в резерват Силкосия и вече си мислех как няма да видя тази зеленика.Чувствах се много прецакан и в следващия момент прохфърчахме с 100км/ч покрай едно място,на което гората розовееше.”Спирай братле спирай!!!”почнах да крещя и да удрям по таблото,а Данчо така наби спирачките,че колата се носеше 20тина метра с блокирали колела по мокрия асфалт.Веднага грабнах апарата и статива и се бухнах в гъсталака,докато спътника ми се чудеше на щуротията.

Набързо си харесах няколко храста,които тъкмо бяха разцъфнали.Зелениката всъщност е вид Рододендрон характерен само за Странджа затова е и символ на планината. Цъвти всяка година точно за 24 Май и е вечнозелено растение,твърдо реших да се върна през Януари за да го запечатам на снимка в снега.

Тъкмо беше в пик на цъвтежа,последните части на цветовете се разтваряха сега.

Докато снимах комарите ме хапеха безмилостно, но толкова бях съсредоточен,че чак при колата видях поне 10тина ухапвания които първоначално бях усетил като 1-2.Стигнахме Кости,селото ми се видя хубаво,но не беше момента за снимки.-Давай направо към Велека-извиках аз и Данчо не знам защо прие това буквално.На едно място,при първото подобие на отбивка излезе от пътя и навлезе с джипа директно в реката.Не е малка река Велека и по едно време си викам – край до тука бяхме сега като се намокри делкото в двигателя,ела да видиш….Някакъв овчар наблизо ни гледаше учудено,което мотивира още повече Данчо,който умираше от мерак да премине още няколко пъти през водата.

Семейство коне до брега на реката слушаха разтревожено олелията която се вдигаше и се чудеха,от къде по дяволите са се взели тези селтаци с тази Нива?

Стига толкова простотии,уплаших се аз,да не си останеме там и викам дай направо към Синеморец.Данчо това и чакаше..,гаааз и не след дълго излезнахме на Царево.От там до Ахтопол всичко мина нормално и точно след като стъпихме на тесния път за Синеморец нещо пак прещрака у Даката, сви по един черен път покрай брега и пак се почна с лашкането.Тук дойде идеята да се спи на палатка.Мястото беше много готино,виждаше се морето от високо,пред нас беше отвес и отдолу само скали.

В момента в който си харесвахме място спирахме слизахме от колата и оглеждахме…тогава стотици комари се насочваха към нас и започваха безмилостно да ни хапят.Беж в колата,решавахме да спиме на хотел.След 100 метра обаче изникваше още по-хубаво място и пак слизахме да оглеждаме за палатките,комарите пак идваха.Този сценарий се повтори 4-5 пъти и гадините накрая надделяха над идеята за палатка над морето.

Така по пътя накрая излезнахме долу при устието на Велека.Отсреща през реката се виждаше плажа,в далечината – Синеморец,а Данчо с пълна газ се засили към него….добре че успях да го разубедя навреме,иначе колата заминаваше директно в морето.За да стигнеме Синеморец трябваше да се върнеме обратно по черния път чак до началото и после по асфалта да минеме по моста.Беше 22 май,и в Синеморец не всички хотели работеха.Обиколихме и накрая се озовахме на поляната пред бункера от който се вижда морето.Там на времето имаше една злополучна могила,за която дълго време се говореше по медиите.Точно където беше тя,сега се ширеха няколко хотела и се насочихме право натам.Единият работеше,изглеждаше много добре,цената беше ОК а и не ми пукаше много,исках просто да се изкъпя.Настаниха ни в една стая на последния етаж със страхотен изглед към морето.Зарязах всичко и опънах статива на терасата,беше точно време по залез и каква гледка се откриваше…,не е истина,снимах си без да излизам от квартирата,направо – луд късмет.

Тези двамата снимаха залеза,без да осъзнават,че са на точното място в точният момент за мен

Поглед към Ахтопол

Едва след като слънцето съвсем се скри влезнах в банята,а Данчо през цялото това време дразнеше всички свои познати по телефона,описвайки им къде е и какво става с него.След като изядохме остатъците от храната която си носехме още от София,проведохме един изключително смислен спор,а именно: кой салам е по-добър – Бургас или Сервилат?След което,смазан от лашкането в джипката,си легнах и заспах на момента.

На сутринта към 5 часа се събудих от страховит шум.Вятърът навън се беше усилил и виеше зловещо с всичка сила по чупките и комините на покрива.Станах и огледах през прозореца,наистина беше зловещо,а уж го даваха хубаво времето днес.Легнах си отново и започна една душевна борба.Ясно ми беше,че сега мястото ми е долу на плажа с фотоапарата и статива в ръка,но много ме мързеше.Така се борих със себе си към половин час и накрая реших,че вятъра е прекалено силен и може да ме духне на някъде или да ми събори статива и апарата да даде фира.По сигурно си беше в леглото.Към 8 часа се събудихме и слезнахме долу за закуска.Докато си хапвах,собственика на хотела видимо заинтригуван от мен дойде и ме подложи дълбок разпит.Първо се започна с изпит по география на черноморието и след като го издържах с отличен,започна да ме разпитва за цяла България и завърши с въпроси за това от къде съм и къде точно живея.Тъкмо започнах да се плаша и той сподели,че бил впечатлен от колата която беше омазана до неузнаваемост в кал и претъпкана с багаж,както и начина по който Данчо снощи му бил описал пътуването ни, а и по-стари наши приключения.Забравих да спомена,но предишната вечер Даката се сприятеляваше с него,за да му позволи да прибере колата в двора на хотела.Още повече го впечатли факта,че преди именно с мотор съм разучавал тези места и сега за пръв път правя това с кола.
Данчо от предишния ден ми надуваше главата за плаж и реших днес да идеме на Силистар.Сбогувахме се с нашият нов приятел-шефа на хотела,който ни обеща специални промоции ако се отбием отново.Преди да тръгнем обаче, исках да снимам устието на Велека и поех пеша първо към самотното дърво над реката.

Данчо понеже не е по ходенето пеша остана да ме чака горе на баира до бункера.Тъкмо стигнах дървото и долу от ниското дочух силно ръмжене на двигател…оо нее, започна се отново,рекох си.Гледам Даката се засилил яко и се бухна в блатото преди плажа.

Със страхотна мръсна газ успя да излезне от калта и аха да затъне в пясъка,спря на едно място излезе и започна да гледа победоносно.Набързо направих една-две снимки и тръгнах натам,в момента в който Нивата заръмжа отново и мина на газ обратно през блатото.Горе на мястото където го бях оставил да чака стояха едни германци викаха „Гоо ръша гоо ….ръша ааагггрр майне швайнеее..(и нещо друго на много труден немски)…ааа ръша паварр!!!”Викаха и махаха с ръце,все едно бяха на футболен мач,а Данчо победоносно се появи с джипа и им махаше от прозореца.Ехеее, смейте се вие,ама след като се укротиха страстите се оказа,че има малки щети по колата – единият от халогенните фарове се беше откъртил.

Определено така изглежда смешно и недовършено…

Понеже те бяха два такива и изглеждаше несиметрично и смешно,Данчо реши да мине още веднъж оттам,та да откърти и втория.Този път бях близо до блатото и успях да заснема каскадата,даже чух и шум от строшената пластмаса на фара.Носех си и видеокамера в това пътуване,не ме питайте каква дилема беше,непрекъснато се чудех дали с камерата ли да снимам простотиите или с фотоапарата.

…и отново имаме баланс и симетрия

След като убедих каскадьора да не влиза на пясъка с колата,тръгнахме пеша по плажа до самото устие.Видях едни птици да плуват в реката и понеже от доста време мечтая да снимам точно такива,заредих дългия обектив на фотоапарата.Доста бях чел как се снимат пернати,веднага предупредих приятелят ми да пази тишина и да седи от другата страна на плажа докато аз се промъквам.Започнах да лазя като пехотинец по пясъка,като по този начин си напълних всички дрехи,телесни цепки и дупки с пясък,но пък успях да се приближа предоволно.Тактиката си работеше,птиците си плуваха безгрижно а аз бях точно при ръба на плажа с водата.

Въпреки това обектива ми идваше къс и зачаках….тъкмо да се приближат и зад мене се разнесе лудешки смях и вик”Ееее кааде си беее…баровец! Хахахаа”.Данчо се беше свързал с неговият приятел Митака по телефона…Птиците излетяха веднага разбира се, и аз започнах да снимам панически към тях.Както се казва,при начинаещия късмет винаги има и успях да направя няколко снимки,докато отлитаха.

Отидох разгневен при виновника,докато той още говореше по телефона съвсем безгрижно.
– Абе човек ти луд ли си?Нали те помолих да си тих??
– Ее верно бе бате извинявай,ма Митака ми звънна,какво да го правя?
Не исках да се ядосвам,свикнал съм с това,а и едната ми снимка беше що годе сполучлива като за пръв път.Щракнах устието и викам-айде на плаж,то така не може да се снима повече.Не ме разбирайте погрешно,напълно знам какво е да си с Данчо, познавам го по-добре от всеки друг и въпреки това го взех с мен.Знаех че ще има такива моменти,но пък с него ми е много забавно и признайте,ако не го бях взел с мен,тази история щеше да е доста скучна

Устието на велека – Панорама

На Силистар нямаше почти никакви хора.Водата беше студена,за да се виси постоянно в нея и се поразходих наоколо да поснимам.Даката се кротна,беше му малко гузно задето подплаши птиците.

Пролет си беше и все още бурното море заливаше скалите близо до плажа.

Силистар е най-хубавият плаж на южното черноморие.Преди много малко хора знаеха за него,беше едно непокътнато кътче между гората и морето,територия обитавана единствено от комарите.Сега нещата не стояха така,с всяко мое посещение тук,забелязвах нововъведения.

Панорама

Един поглед от скалите над плажа

След като ми падна батерията на фотоапарата отидох при Данчо и решихме да си тръгваме.На връщане през Ахтопол спряхме на една автомивка да измият Нивата.Едва когато слезнах от колата забелязах,че автомивката не е каква да е….на мястото където миеха колите имаше огромен постер на едра цицореста селска мома,по оскъдни дрехи,на токчета,която беше заела супер нагъзена и неудобна поза за миене на кола.Също така си беше изчекнала устата по онзи модерния начин,наблюдаван при 15годишните в сайтовете за запознанства.Гледах го този постер и се чудех какво трябва да значи това,след което самата героиня от плаката се появи по някакъв странен панталон, приличащ на пижама,а нагоре само по сутиен.Данчо седеше и се пулеше докато момичето започна да мие джипа и да разпитва какви сме ,от къде сме и къде сме били.След като изпръска калта от колата се зае да я мие с шампоан в някакви странни стриптийз пози,които бяха явно доста тренирани,а също така през това време съвсем „невинно” се мокреше до кости.Ние се чудехме що за автомивка е туй,естествено веднага попитах и тя ми каза,че по морето мивките така били вече и имало тенденция тези методи да се разпространят във всички сфери по обслужване на туристите.Данчо само се пляскаше по челото и викаше „лелеей батенцеее”,докато аз повтарях – „Снимай я,снимай я бе братле,да я покажеме на снимка,че няма да ни повярват”.След което той реши да се пренася да живее на морето.Според мен идеята не е лоша,но трябваше да се поработи малко по въпроса с момичетата,лично на мен тази която миеше колата не ми допадаше особено.С Даката работата беше друга явно,защото той се разправя известно време с нея,давайки и бакшиш който тя упорито отказваше да приеме.
След като колата беше измита забелязахме малко щети по оптичния тунинг.Горите на Странджа си бяха взели своето,а именно: освен строшените халогени които висяха по много смешен начин,боята на места беше поодрана стабилно и веждите по ръбовете на калниците бяха откъртени.Последното беше станало не от удар в някое дърво,ами от гумите които са опирали в тях когато Нивата е зависвала на 3 колела – нещо което доста често се случваше.

На връщане към София се отбихме в Созопол.

Островите Свети Иван и Свети Петър

Бях същисан колко е хубаво сега през Май месец,когато няма никой по улиците.Нямаше ги сергиите по старите улички,нямаше ги туристите,нямаше я гадната миризма носеща се от морето.Всичко беше спретнато и чисто готово за опустошение през новия сезон.Снимките нещо не ми спореха,батерията съвсем падна и след малка разходка из старият град поехме за София.

Човекът до мен явно си беше поставил за цел нов рекорд по време Созопол – София.До Бургас стигнахме за броени минути,а самият град го минахме също за не повече от 10.Данчо караше като издивял,на много места из града бяха разкопали едната лента от булевардите за ремонт,след което бяха хвърлили малко чакъл отгоре.Понеже мястото беше много неравно и коли не се движеха по него,той го използваше за скоростна лента по която летяхме с 100км/ч и изпреварвахме цялата колона.Нивата буквално хвърчеше,а отзад се вдигаше страхотен прахоляк, гледайки през задното стъкло имах чуствтото,че половината Бургас потъва в пепелината.
Стъпвайки на магистралата Даката залепи педала на газта за пода на колата.Джипът успяваше да поддържа около 140-150км/ч,а аз невярвайки на очите си потвърдих това и с двата GPSa които носехме с нас.Залезът ни свари докато минавахме Сливен,където аз за последно извадих фотоапарата.

След което отново на магистралата и гаааазз!По едно време на някъде около правата отсечка при Пазарджик започна да мирише на изгоряло в колата,аз се поуплаших бая,а Данчо просто намали на 120 за около 10 минути,миризмата изчезна и след това пак пълна газ.По нанадолнището на „Траянови врата” колата разви 160,а през цялото време от Бургас насам аз се убеждавах за какво му е силната уредба вътре,то не се чуваше нищо братче,само страшната виелица от вятъра който свиреше в цепките и дупките на руската машина и двигателят работещ в свръх обороти.През цялото време изпреварвахме разни коли хората от които ни гледаха доста странно,докато Данчо се кефеше и викаше „ааа батее бързата Нива им разказа играта на тея тъпаци,минах ги като спрели!”

Пристигнахме в София половин час преди полунощ,цялото разстояние от Созопол през Бургас беше изминато за по малко от 4 часа,с две малки почивки от 5-10 минути..!!???Хората разправят,че тези руски джипки били скапани,но двигателят на тази кола работеше през повече от половината път на максимално натоварване,а за здравината на окачването да не говориме като се има впредвид,че Данчо,виждайки дупки или неравности,даваше пълна газ,понеже „така се прелитали”.Разбира се,трябва да се отбележи факта,че колата беше нова и много от частите по ходовата част бяха сменени,но като цяло се представи доста добре.

Така завърши и това приключение.За мен останаха спомените от прекрасната Странджа и морето,които за първи път виждах през Май месец и мога да ви уверя,че тогава там е най-красиво.Тук е и мястото да благодаря на Данчо,задето ми се водеше по акъла,участваше с мен в това начинание и се подложи на комарите и останалите неприятности,чупейки своята кола заради мен,вместо да си седи и да си лежи на плажа гледайки мацките.
В заключение трябва да кажа,че Странджа някак ме завладя.Няма друго място в България което да е по-неприветливо и да ме кара така да искам отново да го посетя.Там намерих точно това което търся,а именно:дива и все още запазена природа,необичаен климат и флора,много резервати и защитени местности, малки изоставени селца,също така е близко до морето,но навалицата е сведена до минимум.За съжаление много от хубавите места там попадат зад кльона,който всъщност е параван за извършваната ловна дейност в парка и неговите резервати.