Да направя снимки по време на силен снеговалеж в планината е нещо хрумнало ми съвсем скоро. Тъй като Витоша се намира на половин час път от дома ми естествено това бе първото място, което започнах да следя в метеопрогнозите. Всъщност момента дойде спонтанно, когато преглеждах камерите на Алеко и забелязах започващата буря горе…

Ден след бурята гората е царство на студ и тишина

Докато се изкачвах по завоите край Тихия кът започна обикновеното чудене на къде да подхвана. Винаги е така на Витоша, особено когато се качвам с кола и имам толкова много опции нагоре по множеството пътища вдълбани в планината. Реших, че ще започна от първото отркито място – Копитото, пък от там да става каквото ще.
Горе вятъра свиреше свирепо край антените на телевизионната кула, пред която оставих колата. Тежки черни облаци бяха надвиснали над Люлин планина и постепенно идваха към мен, носейки огромно количество сняг. Закрачих безцелно по поляните, когато снежната вихрушка ме погълна…

Отначало захвърчаха малки снежинки, след които дойде гъстата мъгла. Тя покри всичко наоколо, като от време на време се показваха призрачните сенки на дървета пръснати хаотично около мен. Ако не познаваш района си загазил. Единствено посоката на вятъра може да служи за ориентир, всичко останало работи против сетивата.
Тъкмо навлизах в гората, когато заваля с пълна сила, вятърът носеше снега странично и видимостта намаля още повече. Опитвах се да снимам, но след 5 минути заприличах на снежен човек с топка на врата, вместо фотоапарат. Добре че беше студено и снегът не се топеше, та техниката оживя, а дъждобрана на апарата си стои на топло и сухо в къщи, кой да се сети че ще трябва и през зимата?

Направих още няколко кадъра и се отказах. Не че нещо можеше да се види, но до тук снимах на инат за докажа че и снежните човеци мога да снимат. Някак улучих една от пътеките по билото и тръгнах обратно към Копитото за да си взема колата. Стигнах до беседката над шосето, но телевизионната кула която трябваше да е точно над мен липсваше загубена в мъглата.

Ето така изглеждаше беседката над пътя. Отзад едва личи огромния силует на кулата

От тук с колата стигнах до Офелиите. Уви заваля толквоа силно, че бях принуден да се спасявам наобратно, иначе рискувах да остана залостен горе в преспите. Прибрах се в къщи, но на другия ден отново се качих и продължих от последното място до което стигнах по време на бурята. Вече не валеше и всичко наоколо бе затрупано от половин метър пудра. Въпреки снегоходките краката ми потъваха над колената и всяка крачка беше тройно усилие. Поразходих се в района на унищожената гора, където призрачни дървета стърчаха самотно. Все по честа гледка на Витоша през последните години…

Всичко е покрито със сняг и изглежда равно. Истината обаче е, че отдолу се крият големи камъни, които са пръснати навсякъде. Една грешна стъпка и потъваш в дупка или още по-лошо – може да си счупиш крака.

Реших да отида на билото и да снимам залез от там. Още докато се изкачвах с колата обаче забелязах плътната облачност, която покри високите части на планината. Сложих снегоходките пред х. Планинарска песен и закрачих нагоре по пухкавия сняг по предполагаемата пътека. Никой не беше минавал преди мен и доста се поизпотих докато излезна от гората където мъглата ме обгърна веднага.

На горната снимка се вижда пъртината което се виеше след мен. Малко след като подминах последните борчета от гората, изведъж земята се отвори под краката ми и потънах почти до брадата. За щастие минута преди това бях прибрал фотоапарата в раницата и бях закопчал здраво всички ципове на якето. Всяко едно движение свличаше още сняг около мен подобно на плаващи пясъци, а проклетите снегоходки се бяха заклещили в смесицата от сняг и клони на хвойна. С много зор успях да се измъкна напред и лазейки по корем се отдалечих на няколко метра от мястото. Изправих се победоносно и закрачих напред за около 50 метра след което отново пропаднах по същия начин. Излезнах пак, направих две крачки и бух в дупката. Този път се борих поне 5 минути – достатъно за да ми падне мотивацията и да се замисля над опасностите които крият тези дупки. Мъглата наоколо се сгъстяваше непрекъснато и в един момент се оказах съвсем сляп – единствен ориентир бяха следите оставени от мен. Те буквално изчезваха в нищото. Представих си какво е да се окажеш в тази ситуация, но единствения изход да е напред сред дупките – ужас!

Я по-добре да се връщам наобратно, преди да съм потънал пак. На слизане по пътеката започваше да се стъмва и реших, че със снимките съм до тук. Така си мислех докато не се озовах пред тази къщичка. Направо заподскачах от радост когато видях светналите прозорчета и пухкавия сняг отпред.

Беше -14 градуса, но това не ме спря да стоя повече от половин час на едно място и да правя дълги експозиции на хижата. Светлината постепенно намаляваше и в един момент бях принуден просто да я оставя заради мрака. Малко по късно, докато се товарех на колата при мен дойде един чичко, да ме разпитва какво търся там. Оказа се, че това е охранителя на трите хижи, една от които аз бях снимал. Хижите не работят, но човека просто запалил лампите за да провери за спукани тръби. Е този път явно съм имал късмет да бъда на правилното място в точен момент.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂