Ждрелото на река Тъжа е един от най-леснодостъпните подходи в Централен балкан, особено приятен маршрут през пролетта. Пешеходния преход е продължителен, но за сметка на това е лек и щади краката. Самите водопади са почти до пътя (преминаващ през Русалийски проход), а множеството хижи в околността ви осигуряват удобен подслон. Е понякога не особено удобен, защо ще разберете малко по-надолу…

Случи се така, че направих снимките в този пост на два пъти в интервал точно една година. През миналата 2013 се качих с неясна идея и в неподходящо време, което естествено ме остави с две-три що-годе свестни снимки в картата на фотоапарата. Освен това сглупих да се кача от селото пеша до горе и претоварен с всичката тази техника успях да стигна едва в късния следобед. Границата на Националния парк се намира малко преди Бабското пръскало, където има пропускателен пункт за МПС. Докато ни проверяваше горския усети идеите които се въртят в главата ми и ни изнесе продължителна лекция за опасностите в този район, за това че се намираме в резерват и затова, че не трябва ама не трябва да ходим на Петкановите пръскала защото щял да ни види отдалеч.. Интересно как отгатна, че на там искам да ходя като не съм му казвал.

Част от водопадите от другата страна на дерето. Мисля, че това са Петкановите пръскала. Не съм много сигурен де..

Първоначално се заех с Бабското пръскало, така да се каже по идиотския начин. Катерех се без пътека буквално на четири крака по огрoмните камъни и стръмните склонове в гората. Бисер, който беше с мен се отказа само при вида на цялата тази лудост, а аз упорито успях да стигна хей тази позиция, от която слязох леко принуден от гравитацията 🙂

Напоследък ми вървеше по особен начин с подслона в планината. Не мога да кажа, че нямах късмет, напротив аз все успявах да намеря къде да се свра, но все беше малко инцидентно положението. След връхлетялата ме в Рила буря преди седмица сега отново се наложи да спя в барака пълна с мишоци. Този път поне имах легло 🙂

Слънцето залязва, скоро ще е тъмно, а хижа Триглав е здраво заключена…

…няма място за паника, наблизо е хей таз барачка. Сега като си спомням май е по-добре, че съм преспал вътре отколкото в хижата.

На другата сутрин рано отидох на Кадемлийското пръскало, но светлината беше толкова ужасна, че се отказах набързо от снимките. Слънцето напече здраво и се прибрах в София, за да изчакам една година и отново да тръгна нагоре към Тъжа….

Този път си бях уредил доста по-добре нещата, въоръжен с джипа и техника до зъби се отправих нагоре в едни от най-бруталните дъждове за цялата и без туй дъждовна пролет. Още при вида на облаците се отказахме от палатките и се запътихме директно към хижата. Хижарят се изненада да ни види, но като че ли се зарадва – освен турските сериали по телевизията друго развлечение нямаше. Така се вживяваше докато ги гледаше..

Горе на Русалийския проход нявсякъде са пръснати такива псотройки. Хижи или горски домове, кой знае…

Мъгли бяха затиснали здраво планината. Абсурд беше да правя първоначално замисления преход до Мазалат, а и нямаше смисъл просто се спуснахме в гората където беше повече от приказно. Мъглата ту се сгъстяваше, ту малко отпускаше прегръдката си, но така и не се вдигна чак до вечерта. Цял ден бе невероятна тишина, ала следобяд загърмя брутално и над нас се изсипа безмилостна градушка, покривайки всичко наоколо с 5см слой от ледени топчета.

Не ми вървеше с Кадемлийското пръскало и това си е. Предишния път не можех да го видя заради слънцето, сега пък облаците го бяха погълнали. Затова пък поснимах отново около реката под Бабското пръскало

Денят приключи с втори подобаващ потоп. По късно научих, че долу в Карлово и Калофер е било страшно. Горе в планината валеше силничко, но някак вече съм свикнал с това и не ми правеше особено впечатление. Обхват няма наоколо с километри, но хижата има wifi. Странно е да имаш достъп до интернет от такова място, но донякъде и хубаво.

На другия ден отново се качихме на екопътеката при Бабското пръскало, имаше невероятна видимост и се виждаше през цялата Тракия чак до Родопите. Сякаш, ако се протегна ще мога да ги докосна, невероятна гледка благодарение на валежите. Въздухът бе толкова чист, че 100км ти се струват като 10.

И така за една година период не успях да стигна до тези Петканови водопади, но и да ви кажа не съм се напъвал много. Напоследък крайната цел има все по-малко значение, важното е просто да ги има приключението и пътя. И все пак за финал ето една снимка на Кадемлийското пръскало, което така упорито ми се изплъзва..