След дъждовната пролет, която снимах в Балкана направих няколко незначителни разходки на Витоша и реших да си дам малко почивка, докато снеговете в високите планини не почнат да се топят. Така унесен в ежедневието почти изпуснах този момент от пролетта, когато изпод преспите на Рила и Пирин се показват хиляди минзухари.

Преди две години снимах пролетта в района на Седемте езера, и сега исках да пробвам нещо ново. От миналата есен Пирин е сериозен обект на плановете ми и без да му мисля много отворих картата и реших набързо. Исках да снимам около езера разбира се, но някак погрешно прецених ситуацията относно снега който е останал. Около 24 май имаше близо 2 метра сняг в пояса над 2000 метра, но пък юни се оказа доста горещ месец и слънцето набързо стопи всичко за няма и две седмици.
С колата се замъкнах до Банско, и взех малко денивелация по асфалтовия път за ски зоната. В местността Тодорова орница оставих возилото и поех по черен път за х. Дамяница. Над нея се намира групата на Василашките езера, за която си мисля от поне 3 години. Самите езера не са с нищо по различни от другите наоколо освен по това, че най-ниското от тях се намира на границата с гората. Надявахсе, че ще мога да направя снимки с на езерото с отражения едновременно на дървета и върхове.
Но нека сега се върнем обратно на пътя са хижата, хора казвам ви това беше най-горещия ден за мен тази година. Въпреки, че вече бях на 1500 метра височина, жегата беше направо убиец, дори прохладата от реката не успяваше да облекчи положението. Благодарение на това, че носех съвсем малко багаж раницата тежеше само 12 килограма 🙂 и успях да се замъкна на хижата в ранния следобед. Знаете от хижите в Пирин не бива да се очаква много и тази беше типичен пример за това. Освен рушащата се основна сграда, има и няколко изгнили бунгала, за които дори не смеех да си помисля. Вътре в столовата 20 тина наквасени чичковци бичеха белот и крещяха като обезумели. Хижарят се оказа точен човек, извини ми се за тълпата и обясни че са заели всичките „хубави“ стаи на хижата. Мъжете били голяма група рибари които празнували новия риболовен сезон на пастървата. След това ме настани в една стая, воняща на умряла котка, където оставих част от багажа и избягах навън за да мога да дишам нормално. За пореден път съжалявах, че не нося палатка, но си спомних за жегата и се опитах да мисля позитивно – какво ли щеше да е ако носех и бивак с мен – общо 20 кила на гърба…

Василашко езеро и Стражите.Реших че няма да го бъде тук и слезнах надолу по течението на реката за да хвана последните остатъци от залеза.

През юни месец в планината освен, че е доста топло, е обичайно следобед да вали при това доста здраво. Някъде нагоре по долината на реката се заформяше стабилна буря и зачаках няколко часа за да размине преди да тръгна. Дъждът и високите температури правят някои реки невъзможни за пресичане особено привечер. Забелязах че реката под хижата е покачила значително нивото си поне 50 сантиметра за последния час, заливайки малкото мостче. Хижарят ме светна за една пряка пътека която изкачва директно покрай реката и поех по нея. В началото пътеката беше добра, а реката относително спокойна. Малко по нагоре обаче водата не течеше..тя директно се стоварваше с трясък върху камъните заливайки малката пътечка.Тръгнах да заобикалям участъка и така се насадих на почти отвесен наклон, който се наложи да катеря. Доста глупава идея да си призная, без осигуровка и тази раница на гърба за малко да се вкарам в голяма беля. Хъка мъка минах го за 30 минути цялото разстояние от хижата до поляната под езерото. Тъкмо си помислих че мъките ми са свършили когато влезнах в един улей – от едната страна стръмни преспи сняг от другата страна – непроходим клек.

За пръв първи нагазих в снега на 2200 метра височина. Малко по нагоре се оказа че преспите са запушили канал по който се оттича вода и пътеката бе залята от един метър вода. Водата стигаше чак до клека и нямаше как трябваше да се върна и да търся път през гората. Хаха, е път не намерих напротив увеличих си мъките, преминавайки 200 метра оставяйки парчета дрехи по храсталаците. Точно в 8.30 (10 минути преди залеза) успях да изкоча от гората и се озовах на полянката до езерото за да открия, че то далеч не е това което си представях. Сняг нямаше, дървета и гора също, а от мократа земя се показваха само безцветни треви останали от миналата година.

На другия ден отидох на добре познатото Муратово езеро. Там винаги се получава някоя друга снимка…

И така през този първи ден направих общо 8 снимки. Събрах набързо багажа тъй като хич не ми се искаше да минавам през клека по тъмно. Е успях да хвана последната светлина, но докато откатервах наобратно стръмните участъци покрай реката всичко беше потънало в мрак. Скоро успях да чуя пиянския вой на рибарите, който успешно надвиваше буйните води на Василашка река – знак че наближавах хижата.
Смазан от умора си легнах и така не помръднах до 9 сутринта. Изобщо не си правих планове за изгрева, това което видях от езерото не ми хареса. Всъщност сега снимките ми допадат, но видиш ли така е като има някакви очаквания. Това трябва да ми е за урок, много по кефско е когато отида някъде просто ей така да поснимам, без да имам конкретна идея в главата.
С 8 кадъра в апарата нямаше как да се прибера и реших да отида до Муратовото езеро, което ми е до болка познато. Всъщност всеки път като идвам в Пирин минавам през това езеро на тръгване, приятелите ми вече ме бъзикат, че трябва да си направя една специална галерия само за него 🙂

Няма спор гьолчето е страхотно. Може да е малко, но в него са едни от най-страхотните отражения на върхове, които съм виждал в България.
Не щеш ли горе открих и малко останали минзухари. Въпреки, че височината на Василашкото от предната вечер е почти същата, тук пролетта беше с 2 седмици по назад. Залез нямаше, но въпреки това се повъртях около минзухарите.

Езерото тъкмо се събуждаше от ледената обвивка.

И така приятели след като се смрачи поех обратно надолу. Хич и не си помислях за втора нощувка в омирисана на котешка пикня стая, и въпреки тъмницата уверено подкарах колата обратно към дома