Най-красивия сезон на Витоша е есента. Близо до София тази малка планина е истинско съкровище, където за минути човек може да се освободи от градската среда напълно. Тази година по традиция се разходих отново по витошките пътеки в търсене на някакви есенни мотиви…

За разлика от миналата година, сега есента започна по различен начин. В началото на октомври имаше силно застудяване, което покри повечето планини над 1000 метра височина. Това се случи още докато дърветата бяха зелени и попречи на тяхната трансформация в красивите есенни цветове. Листата на повече растения се спаружиха премръзнали в гадния кафяво-зелен цвят. Студеното време пък ускори преминаването на есента по оцелелите места в гората където за 2-3 дни листата буквално окапаха. За щастие още преди това да стане, в един топъл следобяд успях да се кача горе в планината…

Започнах от Копитото, където се намира една от най-хубавите букови гори в планината. Бях по-умърлушен дори от премръзналите листа по земята, но това не беше заради гората около мен. Всъщност в този момент осъзнах, че ще се повтори ситуацията от 2011та, когато обикалях като побеснял с колата навъртайки 3000 километра в преследване с есента. Мисълта за всичките усилия, които ще хвърля може би на вятъра не ме напускаше..

Близо до Копитото има оголено място от където билото започва да се издига към Камен дел. Това е едно от малкото места на тази височина които са огледни и се вижда голяма част от планината. Пред погледа ми се разкриха склоновете на планината – част от тях прегорели в кафяво и част все още зелени.

Закрачих към Златните мостове – мястото с най-живописна есен в цялата планина. Надявах се поне там да открия нещо интересно и не сбърках..

Доста си поиграх с дявола по тези камъняци, безспорно това е най опасното място в тази планина, поне за мен. Имаше два момента в които едва не паднах в дупките между тях. На места е дълбоко по 4-5 метра – човек може да се погуби като нищо.

От тук нагоре започва боровата гора и ефекта на есента съвсем се губи. Реших да дочакам свечеряване около камъняците и докато се мотаех то взе, че се стъмни и се прибрах в къщи. Останах с впечатлението за топло и приятно време горе в планината, а това нямаше нищо общо с това което намерих тук 5 дни по-късно. Качвайки се отново нагоре още над София навлязох в гъста мъгла. Малко по-нависоко започнах да виждам и сняг около пътя. Цяла нощ бе валяло и беше страшен студ, всичко бе пропито от влага, а дърветата се превиваха под тежестта на снега върху все още неокапалите листа. В началото настроението мис е скапа повече и от времето, и след това направих снимката, която е в началото на текста. Тогава гледайки я на дисплея реших, че всъщност може би имам късмет, всяка есен снимам цветовете в гората, но тази явно ще е по-различна. Такова нещо до сега не бях хващал.

Въртях се из пътеките наоколо докато краката ми подгизнаха тотално. Снегът се топеше много бързо и след няма и час картината се промени.

По принцип за този ден се бях решил на ходене към Копренските водопади, но сега с този сняг бях сигурен, че всичко ще е съсипано горе. Чух се по телефона с един агент от северозапада и това тотално ме отказа. Смених дрехите със сухи и си продължих с Витошката одисея.

Има една част на планината в която все още не бях стъпвал. Това са южните склонове към Боснек и Чуйпетлово. Всъщност ходил съм там за последно преди 10 години, но до сега винаги тази част оставаше на заден план. И понеже това са южните склонове, където слънцето огрява повече се надявах там снеговете да са пощадили гората. По пътя реших да се отбия към х.Селимица, там в ниското около реката цветовете бяха в своя максимум..

Малко преди хижата заваля силен дъжд. Беше вече обяд и до този момент времето ме беше пощадило. Отгоре ми се изсипа стабилна порция суграшица и се отказах набързо да катеря високите части на планината. Така и не спря да вали до мръкване. Под непрестанния ръмеж се замъкнах до Боснек, където оставих колата и се затътрих нагоре към Живата вода – малко карстово изворче, към което сочеха всички табели в околността. Предполагаемо вървях по екопътека, но всъщност беше обикновен разбит черен път в горското стопанство Студена. Още щом закрачих в гората близо до мен се чу вик на елен. Отговориха му още няколко от други посоки. Мрачните облаци съвсем затулиха небето и от тях се посипа неприятен ситен дъждец. Цялата тази картина ме накара да се чувствам сякаш съм някъде в горите на Амазонка, само дето беше прекалило прегаряйки всичките растения още през август. След час монотонно трамбоване се озовах при карстовото изворче до което има заслон. Самият извор представлява хибрид между крокодил и дива свиня от устата на който чат-пат тече вода. Извира спонтанно и дебита се мени непрекъснато като на моменти направо пресъхваше.

В реката нямаше никаква вода и след като си починах на сушина в заслончето, поех на обратно към колата. По пътя съвсем се стъмни и стана толкова мрачно, колкото може да бъде една дъждовна есен. С това снимките на Витоша приключиха, надали нещо е останало след този сняг, та реших да насоча вниманието си към други места.