Приключенията ми на Витоша продължават. Този път се разходих отново по билото чак до връх Ушите, където ме настигнаха залеза и ураганен вятър. Разбира се колекцията ми със снимки на хижи и светнали прозорчета се увеличава стабилно, тази седмица с х. Планинарска песен.

Резерват Торфено бранище през зимата.

Преходът ми разбира се започна класически. С колата до групата хижички в местността Боерица. Избирам това място за да оставя возилото не случайно. От тук най-бързо и лесно се излиза до билото, а също така имам бърз достъп както до хижите в южната част над Перник, така и до тези на север с гледка към София, просто от тук пеша мога да се препозиционирам доста бързо. Този път ме домързя да стана в 4 за да снимам изгрев, а и той беше гаден хихи, видях го на камерката и не ме е яд…Та този път се качих горе малко преди обяд. Добре нахранен и наспал се, реших да походя добре, пък като свечери ще му мисля от къде да снимам. Изобщо исках просто да се шматкам насам-натам. Хванах една от любимите ми пътеки, от този сорт пътечки на Витоша по които рядко минават хора.

Тя започва от Боерица и върти около билото почти водоравно до х.Бор. При любимата ми беседка с изглед към Люлин планина спрях за да изям няколко кремвирша и за пръв път усетих бръснещия леден вятър който до сега само слушах да вие и върховете на боровата гора. Гадна работа, представих си какво ще е на билото, но реших да се пробвам. Когато има вятър има и хубави облаци, а това значи и добра светлина за снимки. Ща не ща зима е ще се примиря със студа. Минах транзит покрай хижата и след половин час излезнах от гората преди Камен дел, сложих снегоходките и цепих директно към върха. Вятъра веднага ме шибна, сякаш някой пусна огромен климатик. От студа лицето ми се скова, преди да успея да извадя маската навреме. Горе от върха се вижда цяла София. Петък късен следобед. Всеки се изнизва от работа по-рано, бърза…Бях на 1500 метра над града и чувах колите пришпорвани от водачите си, изнервени клаксони долитаха в паузите между поривите на вятъра.. Дори кучетата в Бояна и Киноцентъра се чуваха сякаш са някъде около мен. Странно от къде идва тази акустика, а пред теб бездна. Не си правех труда да снимам, над града е такъв смог, всичко долу е потънало в кал и прахоляк от зимата. Улиците, парковете сградите – всичко е кафяво и безлично.
В другата посока слънцето започна да слиза надолу скрито зад облаците, познах за това по меките отенъци в небето. Трябваше да бързам към съседния връх за да не изтърва момента…

Гледка към високата част на билото – Черни връх и Резньовете.

Да снимаш през зимата е 5 пъти по гадно отколкото когато е топло. С тези дебели ръкавици натискането на всяко едно копче е тегава история, а да жонглирам с топки е по лесно отколкото да сменя филтъра. Докато гледаш през апарата този вятър направо те сковава, носа ти тече чак не се диша, а след 15 минути вече тялото ти е ледена буца понеже стоиш на едно място. Гадна история, но пък снимките си заслужават..

Резервата по време на залез. Излежда топло, но повярвайте ми измамно е…

През целия ден времето бе променливо, но привечер се заоблачи доста. Да ви кажа честно бях го отписал, и тези цветове направо ме шашнаха. Червеното бе толкова силно, та апарата също се шашна и дори при неутрални настройки на цветовете е загубил детайл в облаците. В последствие видях бая зор при обработката опитвайки се да възстановя максимално от изгубените области в снимката.
След като направих поне 20 еднакви снимки, свтлината внезапно изчезна и започнах да събирам партакешите в раницата. В този момент вече ми беше много студено, бях стоял близо час в района на върха, без да мърдам особено. Тръгнах наобратно към пътеката която е между този връх от който снимах и Камен дел и тогава видях, че в София е станало вечер.

Всъщност снимката изглежда светла, понеже експозицията е 30 секунди, но беше толкова тъмно, че този бор в предния план почти не го виждах. Композицията не ме изкефи, но ми стана много студено и теглих една майна на снимките. И както традицията повелчва очакваше ме нощен преход. Този път само един час, колкото да заобиколя Черната скала. Разбира се със снегоходките можех да цепя направо, но има няколко уловки. Първата е, че това освен резерват е и вододайна зона и с този челник може да възбудя любопитството на охраната с която вече съм имал работа. А няма луна да се прокрадна, както правих по време на пожарите в Бистришко бранище. Тогава от полицията се криех… Второ – тоя вятър направо ме съсипа, докато стоях горе, просто исках веднага да се скрия в гората. И наистина веднага щом влезнах между боровете нямаше и помен от него. Гората около тази пътека е невероятно гъста и както се оказа страшничка през нощта. Вече съм му свикнал на нощното ходене, било то и сам и след час бях при колата.
Така свърши този ден, но седмица по-късно отновя бях тук, хехе че къде другаде да ида. Пъпа ми е хвърлен около тея хижи. По изгрев вече дебнех на обичайната позиция, която предполагам вече и на вас е втръснала…

Да ама късмета отново ми изневери. И това на което се надявах да видя и снимам отново остана само в главата ми. По мои сметки това е 5то идване тук в 6 сутринта и все безуспешно до сега. Охраната на хижите с основание ме гледа подозрително всяка сутрин, когато се изтъпанчвам и започва моето ритуално обуване и опаковане на паркинга. Кофти е, че денят се увеличава с наближаване на пролетта и вече вместо в 4 сутринта трябва да се вдигам в 3 и половина…

Силен вятър и ниски облаци ме посрещнаха на билото, а картината се сменяше на всеки 5 минути. Да седя ли, да си ходя ли? Тъкмо прибера апарата в раницата тръгна надолу, когато мъглата се разсее. Извадя техниката, докато се наглася и то пак се затули.. хехе абе няма лесно.
След като направих няколкос нимки колко да не е без хич с един френд се завъртяхме едно хубаво по пътеките цял ден. Ей така лафче, нагоре надолу обиколихме половината хижи в района. Вечерта отново заработих върху моята нова тема – сгушени къщички в снега.

И така предполагам, че следват още такива по Витоша. Какво да се прави, тая зима май ще си я изкарам там…

Още пътеписи от Витошката серия:
Залез от Черни връх
Снежна буря