Реших да направя нова рубрика в блога, а именно истории около по-сполучливите ми снимки. Ясно е, като няма да се пише за всяко ходене, поне да драсна няколко реда за тези, които съм запомнил. И така започвам с този кадър, който на моменти граничеше със самоубийство….

Светлини над мъглата – на ръба на Кобилини стени, Врачански балкан. Вертикална панорама от 4 кадъра, f/3.2, iso3200, 30sec, статив, без филтри.

Понякога се случва така, че снимките ми се получават без каквото и да е планиране или първоначална идея. Просто отивам някъде със съвсем друга идея и се оказвам на правилното място в точния момент. По същия начин се получи и тогава – зимата на 2018, когато с Велико тренирахме за Полярния кръг. Тогава все още не знаехме, че пътуването ни ще пропадне за една година напред и усилено се готвехме до последния момент. Заради крактите и безснежни зими, които имаме в България е трудно човек да попада често в правилните условия и да добие добър опит в зимното бивакуване за един сезон. Затова тогава бяхме решили: всеки път в който има прозорец със снеговалеж и буря, отиваме на палатка с целия багаж, който ще носим и в Норвегия. Идеята за Кобилини стени дойде много на място, тъй като това е локация, която по релеф много наподобява местата на които щяхме да се озовем по време на експедицията. При подходящата комбинация от вятър, сняг и намалена видимост си го представях досущ като в Доверфейл, където трябваше да е началото на експедицията ни. Седмица преди да се качим във Врачански балкан бях изпитал вече проблемите с бензиновия котлон и още куп неща по екипировката ми и честно казано бях доста притеснен, че отивам неподготвен. Интересуваше ме само едно – да си опъна палатката грамотно и да изкараме горе два-три дни, без да се чупи нищо и да не се налага да слизам аварийно от там. Мястото на което опънахме палатката е на час пеш от колата, затова не се притеснявах особено, стига да не загубя правилната посока, щях да си обера крушите набързо от тук в случай на нужда.

Въпреки, че тръгнахме в снежна виелица липсата на сняг по билото затрудни опъването на палатката. Големите котви за сняг и дебелите колчета не са пригодени за замръзналата гола почва. Комично, но пристигайки на белязаната локация, започнахме да търсим петно от сняг върху което да се спи. След като се настанихме в една седловинка времето се скапа, като по поръчка и се наложи още по светло в ранния следобед да се скрием в палатката. До този момент не бях помислил дори да си извадя фотоапарата от раницата…
Последва палене на котлон и топене на сняг, готвене, топене на сняг, чай, топене на сняг. Два часа по късно изнемощял от студа и въглеродния диоксид отделян от котлона, задрамях в спалния чувал. Мисля, че това беше основната причина и да се събудя посред нощ в 12 часа наспал се и отпочинал. Платът на палатката бе притихнал и не се чуваше дори помен от бурята, която вилнееше в последния ми спомен докато се унасях. Който е ходил зимата на бивак знае колко скапан е момента, в който напускаш топлия чувал и обуваш замръзналите обувки на краката си. Затова винаги си имам едни 10 минути в които се убеждавам, че трябва да отида до тоалетна или да снимам например. Едва след като дръпнах ципа и се показах навън се сетих, че нося фотоапарат с мен…

Въпреки, че се намирахме в ниша заобиколена от малки връхчета видях кристално чистото небе обсипанано с невъобразимо количестно звезди. Всичко около нас беше покрито с нова 30см покривка и сякаш се бях телепортирал на ново място, нищо общо с предния ден. Знаех, че сега ми е шансът и се сетих за една локация на скалите, за която имам идеи от поне 5 години. Събудих моя все още хъркащ спътник в палатката и го изкарах едва ли не насила навън….

След 20 минути вече бяхме на път. Първо в паниката започнахме да обикаляме околните връхчета, за да хванем поне един сигурен кадър докато не се е заоблачило наново. В момента в който превалих билото и се озовах на ръба на стените просто знаех, че сега ми е момента…Скоро бяхме и на локацията. Естествено първото нещо, което ни дойде на ум е някой да се качи на скалата. Започнаха едни кандърми и всеки един от нас гордо изявяваше желание да се трепе по необезопасения склон за едната снимка. Велико спечели спора и се зае да драпа по пръхкавия сняг без котки, пикел или каквото и да е.

Заради надостатъчния зрителен ъгъл дори на 16мм в тази ситуация, реших да направя вертикална панорама. Когато правиш това и снимаш човек в кадър, който дори и да стои напълно мирен, трябва все пак да диша…а ти трябва да се увериш, че имаш поне 3-4 повторения. При експозиция от 30 секунди + въртенето горе, не се усетих как съм прекарал около час на ръба, а Велико съответно на скалата.

И така, това е моментът, в който просто дори гледайки кадрите от панорамата на екранчето на фотоапарата, знаеш че имаш як кадър. Повъртяхме се още около час, за да ни се съберат сумарно повече от 4 часа навън в снимки. Скоро не ми се беше случвало такова нещо, да се наснимам така, че да ми писне.

На другия ден изоствихме идеята за преход. Заради липсата на сняг от предния ден не бяхме взели шейните, а носехме багажа в раници и хич не ми се биеше пъртина с 25кг на гърба.
И така за тази зима това беше най-сполучливата ми снимка. Впоследствие се отложи пътуването ни в Норвегия с една година, но както виждате нищо не е напразно в тази игра. Дори да се върна без кадри, пак ми остават доза опит и тренинг.