Едно от местата, които са на практика близо до София, но пренебрегвам през последните 3 години е тази част от Стара планина извисяваща се над Враца. Стръмни склонове, отвесни скали и равни приветливи била, да се чудиш, как съм изпускал това до сега.

Не знам защо така става, но на северозапад ходя рядко, обикновено тръгвам по дефилето и спирам след Черепиш. И така този път реших да посетя района над х.Пършевица и билото около Леденика. Още с пристигането ми нещата не вървяха на добре, ураганен вятър, снежна виелица и як студ. От колата си показах носа само за 5 минути за да разбера, че днес няма да е топъл ден. И така зачудих се какво да правя щъках напред назад по пътя над Враца и в края на краищата спрях пред х.Леденика. Отпред нямаше жива душа, нито коли и спокоен се настаних в хижата с идеята да стана рано на сутринта. Една леличка-хижарка ми даде ключ от стая с 4 легла, която минаваше за „хотел“, но по скалата на мизерията и давам 7. Мизерна, ама поне беше топло и струваше 10 кинта. Боднах си плейъра в ушите и се зачетох в нещо за да минава времето. Така убих няколко часа и реших да си лягам рано-рано поне да се наспя, ако не друго. Докато си оправях багажа усетих някакви хора в коридора на хотела, които изглежда бяха дошли след мен. Беше доста шумно, но реших че е нормално все пак беше 8 вечерта. Слязох да взема някои неща от колата, паркирана под терасите на хижата. Докато ровех в багажника дочух някакви момичета да спорят от балкона над мен. Разговорът им бе доста разпален и се чуваха думи от рода на тройки, четворки, номера на стаи от хижата, йебанйе и други екстри. В началото реших че нещо се бъзикат, въпреки че говореха като истински професионалисти или поне запалени любителки 🙂
Преди да си легна понечих да заключа вратата на стаята, но се оказа че ключалката е прецакана. Хм какво да правя сега, задаваше се буря в коридора и аз съм сам тука.. Реших проблема като затиснах вратата с едно от свободните легла. Навих си часовника за 6 сутринта и си легнах. Така започна една дъълга и бурна нощ, в която хижата се превърна в сцена на зверска оргия. Яка работа казвам ви, жените май вярно си бяха професионалистки, как крещяха не е реално. Дори някой се опита да влиза и в моята стая, добре че леглото беше тежко, та го спря и запазих честта си.
Отървах се на косъм приятели и на сутринта се изнизах, като пръдня из гащи, ама без шум.

Новото утро ми донесе нов късмет. Нагазих в снега близо до разрушената станция на лифта, уж да снимам надолу към Враца, но картинката не бе особено добра. По едно време се обръщам назад и гледам едно стадо коне, да се мотае наблизо, а над него като се замотаха едни облаци…кеф. Веднага зарязах първата идея и се прокраднах около конете. Първоначално не ме харесаха много и ме гледаха подозрително, но след 10 минути забравиха за мен и се заеха да си ровят в снега.

Облаците бяха бонус през този ден. От този момент до залеза се смениха почти всички видове облачност, които съм виждал. Небето беше изключително динамично през целия ден, а цветовете му бяха направо откачени на моменти.

Планът за днес беше да се кача някъде над х.Пършевица, къде точно обаче нямах идея, защото този район ми е доста непознат. Всичко което знаех до сега за това място се базираше на една разходка от преди 5 години и една смешна соц карта от ’88 година. Пред хижата за мое учудване имаше огромна навалица и всички бяха тук за да карат ски на пистата. След като паркирах колата, се повъртях наоколо с надеждата да намеря някаква маркировка или поне табела, която указва посока. Въпреки, че прегледах половината дървета в близката горичка, маркировка намерих само за Околчица и Леденика. За късмет обаче забелязах следи от снегоходки, които хващаха нагоре по отсрещния хълм зад мандрата. Нямаше какво да му мисля, тръгнах натам. Следите освен че ми даваха някаква посока, облекчаваха и мъките ми при газенето в неутъпкания сняг.

Колкото повече ходех нагоре повече ми харесваше. За броени минути бях извън гората и пред мен се разкри билото. Следите продължаваха уверено напред, и докато се взирах в тях забелязах два типа снегоходки, като едните бяха много малки, явно на детенце.
Бях гледал разни снимки в нета, на някакви Кобилини стени намиращи се в района. Според ужасната ми карта, трябваше да вървя право на изток и след като излязох горе на билото зарязах следата и поех право към тях. След 30 минутно газене вече бях на ръба на Врачанския балкан…

Беше навяло доста сняг и с тези козирки ходенето близо до ръба си беше рисковано. В обратната посока се виждаше цялата Врачанска планина (на запад), с няколко интересни връхчета, които се открояваха…

В началото си мислех да снимам по залез на Кобилините стени, поне така си въобразявах аз, но вятъра беше решил друго. Усили се доста и в комбинация с ниските температури беше неприятна история, a и на това голо било къде да се скрие човек. Хъка мъка няма как, реших ще направя един опознавателен кръг и ще се върна в хижата, пък ще му мисля там.

Постепенно минах стените по ръба и се озовах при горната станция на влека от х.Пършевица. Намирах се на билото, а долу в ниското видях някаква маркировка от колове, която ми се стори доста съмнителна, тъй като върви в самата долинка. Отсреща склоновете бяха подветрени и с перфектен за лавина наклон, с просто око можех да различа навяванията и снежните козирки които се образуваха.

Билото, което преминах преди да завия на изток и да стигна стените.

Небето стана зеленикаво и от там зелени станаха половината ми снимки. Взех да щракам прекалено много тъпи кадри и реших, че е време да си почина на хижата. Напряко през гората до пистата, бях долу точно за 10 минути. Хижата бе претъпкана от скиори навсякъде хвърчаха дечурлига с шейни, беше направо ужас, такава навалица не очаквах. Наложи се да се скрия в колата от вятъра и там седях поне 2 часа чакайки залеза. Въпреки динамичното небе, изоставих идеята за връщане към билото и отидох на позицията над с. Згориград с идея да снимам поне селцето и да си ходя към София. Изпуснах залеза докато изминавах 300 метра от пътя до ръба на скалите в дълбокия сняг. Успях да се класирам за „синия час“, не че се получи нещо особено, светлините на селцето бяха все още слаби.

Вятърът задуха зверски и се наложи да се държа за храсталаците, за да не политна в пропастта.

Последната снимка беше истинско мъчение за тялото ми. Сгънах краката на статива в ниско положение и клекнал се свих на топка до него държейки с едната ръка ремъка, а с другата ствола на близкия храст. Вятъра ме удряше в гърба и носеше пред обектива снежен прах, който за щастие не оказа влияние върху снимката. Така издържах 15 минути, колкото за 2 снимки и в един момент усетих как тялото ми се преохлажда. Това бе знак да тръгвам обратно към колата, явно днес не беше времето за нощни снимки.