Доста се чудех дали да публикувам статия в блога по тази тема. Да си призная даже обмислях да се скатая, както често правя, когато спечеля някакъв конкурс. От една страна това е за да не се налага да черпя :). От друга е, защото аз просто не обичам да се хваля. От първото така и не успях да се измъкна, въпреки че един месец си траех, накрая снимката излезе по медиите. Но по важното е, че спечелвайки някаква награда от най-големия конкурс в света, се замислих дълбоко за истинския смисъл от участието в такива конкурси. И ето какви изводи си направих…

Сега ще ви призная и друга истина, която до момент не исках да призная на себе си. Аз за първи път участвах в по-сериозен конкурс преди две години. Занимавам се с фотография от близо 10. В продължение на 7 и повече години снимах и не е като да нямаше какво да пратя, но не го правех поради две причини. Едната е, че наистина не вярвах много в шансовете ми да спечеля, и втората бе, че ме мързеше. Не ме мързи да се вдигна в 2 през нощта и да карам 200км до изгрева, но ме мързеше да отделя половин час, за да селектирам снимка и да я пратя. Специално за конкурса на Сони, го отлагах две години точно поради тази причина. И не само това. Изобщо не се интересувах от такива събития, научавах за проведени конкурси, чак при обявяване на имената на победителите. За конкурса на Сони научих едва преди 3 години. Попитаха ме, ти защо не пускаш снимки там? Просто не ме интересуваше. Истината е, че аз снимах и все още снимам (за щастие) за собствения кеф от това да съм сред природата. Не гоня признание от никого, въпреки че си изкарвам хляба от това да снимам и трябва да имам някакво име. Истината приятели е, че ми става тъжно, когато видя хора, които снимат едва ли не за да се докажат на себе си или търсят награди за работата си. И съм се опитвал да им кажа, че това е грешна посока. Сякаш има голямо значение, че са ви дали медал от някъде за някаква снимка. Това няма да ви направи по-добри фотографи. Това, което ви прави добри е вашата работа, събрана в едно прилично портфолио, стъпило на стабилна основа с много опит. А това, което ви прави фотографи е изграждането на собствен стил. Защото именно това, а не медалите са причината хората да харесват снимките ви. Истината е, че повечето конкурси награждават много аматьори, които имат само по една-две истински снимки и реално с тях участват.

И сега да се върнем на мен. Един ден осъзнах, че като фотограф, който си изкарва прехраната от това трябва да имам стабилно име за да се продавам. И с мъка осъзнах, че за много хора признанията от конкурси в биографията са важен фактор, въпреки че е грешно. И така пуснах снимки в един голям конкурс, от който спечелих първия си медал. Това ми донесе ми истинска еуфория. Но главно заради това, че не бях печелил каквото и да е от годините, в които се състезавах в истински състезания – в спорта. И понеже гледам на фотографията като на изкуство, а не на спорт, еуфорията ми бързо мина. Последваха 2-3 конкурса, от които все измъквам по нещичко, и да си призная накрая безразлично започнах да мятам медалите в едно чекмедже. Така стигнах до Сони и в момента, в който разбрах, че съм спечелил се зарадвах, да, но скоро осъзнах, че някак не се радвам достатъчно на това. И се запитах всъщност дали го заслужавам щом не ми пука толкова много? И така доста мислих докато не осъзнах следното. Оказва се, че всъщност истинската еуфория идва в пътя до спечелването на един конкурс, а именно в самия кадър. И не в гледането на поредни спечелени проценти и етапи както е в 35фото, а в самото снимане. Защото истината е, че участвайки всички ние си даваме най-добрите снимки, подбрани според регламента. И общо взето, това са все снимки правени по-трудно и са свързани с някакви емоции.

И сега да се върнем на конкурсите. Истината е, че те се печелят със снимане и участване с подходящата снимка. Конкурсите са нещо много относително. Да бъдем честни – снимката по-горе не е най-добрата ми снимка за 2016 определено, това е моето мнение. А да съм най-добър фотограф е абсурдно. Няма такъв термин като най-добър фотограф, има водещи и популярни фотографи. Това е. Това е най-добрата снимка (според журито на Световната фотографска организация) за дадената селекция. Така че, ако разчитам на това да ме издигне пред очите на някой, по-добре да ида и да се гръмна 🙂 Тази снимка просто ще ме направи по-популярен, това е. Разбира се, това не е малко.
Така, че участвайте по конкурси просто за да покажете работата си.

Упражнения по бавни експозиции от същия ден.

И сега да отидем на снимката. Всъщност, това ми носи най-голяма радост – кадърът е правен по време на най-любимия ми сезон, на любимо място, на уъркшоп от мастъркласа, който водех по това време. Тоест това е един прекрасен момент, споделен с приятели. Истината е, че много от тях имат (надявам се) много подобни снимки на моята. Панорамата я направих като демонстрация, като последното нещо дошло ми на ум е, че ще я качвам дори по форуми, какво остава за конкурси. Две седмици, след като се прибрахме обработих снимката, заедно с тях по време на упражнение и я захвърлих някъде в архивите без да е довършена. Два месеца по-късно тръгнах да качвам снимки за конкурса и тогава съвсем случайно попаднах на тази. Тя беше последна в селекцията ми от 3 кадъра и честно казано я качих колкото да запълня бройката, мързеше ме да търся друга. Истината е, че снимката бе отчасти недовършена при обработката и когато разбрах, че е спечелила, думите, които излязоха от устата ми бяха „Ооо, не!“ и „Защо?“ Направо ме хвана срам от това, че съм пратил кадър, в който виждам недостатъци, било и то леки. И така разбрах още нещо. За да спечелите конкурс, явно не е нужно всичко да е перфектно.

И така, в крайна сметка какво печеля. Ами всъщност нека не си кривя душата. Наградите в някои конкурси са много добри, а аз съм човек, който е със скромни финансови възможности и на практика това е важно за мен. Може да звучи грозно, но всъщност наградите са доста основателна причина да се участва.
И сигурно ще прозвучи банално, но наистина се радвам, че това стана със снимка от България. Останалите кадри, които бях качил, бяха от Доломитите, но да видя Стара река по тези галерии, в които има снимки от къде ли не, наистина ме изпълва с радост.

И така хора, снимайте за кефа, а не за спорта 🙂
Благодаря на журито на конкурса, на всички, които ме подкрепят през годините – семейството и приятелите ми и на всички вас, които четете този блог.