2018 е първата година от последните 4, в която, поради стечение на обстоятелствата, посрещнах есента в България. Преследването на златните цветове ми липсваше много и тази година снимах като в доброто старо време. Почти всеки ден на различна локация, като, разбира се, започнах с Витоша..

Случи се и така, че есента бе доста топла и дълга. Още в началото на октомври направих първото качване, когато склоновете бяха започнали да се прошарват едва-едва. Първите признаци за отиващото си лято естествено винаги са по земята и на откритите поляни. Тревата и цветята изсъхват много по-бързо от дърветата. Типична за витошките поляни е комбинацията от топли оранжеви цветове и силен коктейл от аромати на различни билки..

Малки групички от пожълтели дървета могат да се видят около Копитото. Гората е все още зелена, само брезичките са започнали да се оцветяват.

На Златните мостове е истинска лудница. Гъмжи от народ. Хората се вият на опашка пред опънати сергии и скари с кебапчета. Все едно си на панаир. Дори по камъните на морената е трудно да направя кадър без подскачащи наоколо хора.

Връщам се в планината 5 дни по късно. Гората вече е придобила друг цвят, жълтите цветове настъпват от високото надолу.

Времето е слънчево, а температурата поне 15 градуса. Денят е прекрасен за разходка, но слънчевите снимки бързо ми омръзват и започвам да си мисля за някое по тъмно и закътано местенце, където да поснимам и малко вода. Тъй като не е валяло от два месеца, бързо се отказвам от Боянския водопад, който в момента е една суха скала, и се отправям към Бистрица.

Снимам вече 10 години по Витоша, но на Самоковището така и не успях да направя читав кадър за толкова много време. Това е втория по височина водопад на Витоша, ако може изобщо да го наречем водопад. Водата по-скоро се плъзга по полегатата скала. Бистришка река води началото си от мочурищата под Скопарника и Голям резен, които са усойни места дори през лятото. Може би заради това намерих някаква вода по коритото, достатъчна за да се получат снимките.

Малко по-нагоре гората започва да става иглолистна и ефектът на есента бързо започва да се губи. В средата на октомври денят е къс и залезът е сравнително рано. Опциите ми да снимам на открито извън гората бяха – или поляните около Железница, или язовирите Панчарево и Пасарел. Избирам си втората, като идеята е да направя римейк на една стара и любима снимка от 2011 година, когато тук открих едни от най-красивите цветове в близост до София.

Уви 2018 е била доста суха и положението е доста трагично. Правя няколко кадъра, колкото да затвърдя отдавна научен урок – да подобряваш стари, но добри снимки в повечето случаи е почти невъзможно. Снимката ми от 2011та може да видите тук.