Често ми задават въпроса, коя е първата ми по-сериозна снимка или коя от снимките си харесвам най-много. Винаги отговарям, че, на практика, няма снимка от моите,  в която да не виждам място за подобрение –  било то технически или композиционно. Но истина е, че има снимки, които са ми на сърцето, главно заради емоциите, които съм преживял покрай тях. И снимката от Стенето може би заема челно място. Ако ви е интересно какво е да си на такава локация в такова време вижте и видеото, в края на поста 🙂

Невъзможно е да се опише само с един кадър усещането да се докоснеш по този начин до толкова чиста и дива природа. Да се слееш с нея и с условията – борейки се с трудния терен, заливан от поройни дъждове в продължение на целия преход. А близостта на диви животни да е по-осезаема от всякога. И в един момент, след очакване от години, стигаш заветната поляна, която точно като в съня ти – приказка от букова гора с перфектен цветен килим. Снимката направих през 2012 година и до този момент – 5 години по-късно, спомените са по силни, от заснемането на които и да било друг кадър.

Затова тази пролет реших да се върна там. Направих го с приятели и по-скоро заради емоциите, отколкото за да подобря този кадър. А Велико направи и кратък филм, който най-добре говори за уникалната природа в Централен балкан. И да направя подобна снимка отново се оказа адски трудно.  Едва сега, когато се опитах да повторя, установих колко трудно е да направиш такъв кадър. Колко трудно е да хванеш подходящите условия, и да ги изтърпиш, защото всъщност, под подходящи, имам предвид – непрестанен дъжд и мъгла. Дъжд, който превръща земята в гъба напоена с вода, под която се крият капани. Падаш множество пъти, уви, при това ходене имаше и контузен в последствие. Мъглата е абсолютно задължителна, но тя прави видимостта ниска, а тук и без туй липсва маркировка, а пътека почти няма. След 6 часа дъжда успява да победи и най-добрата мембрана, както каза Велико накрая – „сега разбирам какво е да си мокър до кости“. Тогава го каза с насмешка, но паднат ли температурите под 15 градуса хипотермията започва също да се обажда.

След това трябва да отидеш в гората и да намериш правилната композиция. Сред целия хаос от дървета, дори и всичко останало да е перфектно, без добра композиция, снимката общо взето е едно изображение с красиви цветове и хаос. И след като решиш, че вече си премислил всичко, излизаш на поляната и се оказва, че левурдата е прецъфтяла предния ден.  Направо не можах да повярвам, два дни преди това цяла поляна е била обсипана в цветове, а сега беше просто килим от зелени листа, без нито едно цветче.

И така, след това поредно ходене там, тази снимка има все повече чар в очите ми. Без грам съжаление за втория опит, напоследък все повече си припомням, защо ходя да снимам и определено не е заради готовите кадри в портфолиото ми.