Това си беше яко.Едно от най-интересните ми пътувания с фотоапарат за сега.Тези които четат из блога знаят че миналата година направих подобно пътешествие в което се правеха повече лигавщини отколкото снимки.Но напоследък се запалвам все по-сериозно по пейзажната фотография и изглежда занапред приключенията ми ще се въртят главно около нея..

И така..без много да му мисля заминах за Синеморец,разбира се със Самурайката – 6-7 часа не ви мърдат,та си беше дълго заминаване.Отново успях да навия Евгени да се присъедини било то само за 1-2 дни.Черно море е прекрасно по това време на годината,няма ги боклуците по улиците,смръднята,чалгата,няма навалица,всичко е притихнало както преди буря.В Синеморец почти нямаше жива душа,а малкото хора по улиците ме гледаха като марсианец.
В първия ден обикаляхме около скалите на плаж Липите,там опънах и палатката.Какво да ви кажа за скалите – красиво място,ако намериш начин да слезнеш долу.Морето е кристално,водорaслите цветни и интересни.Всичко беше на 6 даже и облаци имаше.

Как се слиза до скалите…не питайте.Мен малко ме е страх от високо,а и имам мания да не си строша фотоапарата.Гената обаче е смел за двама,като се юрне надолу не може да го стигне човек.

В този район има много вулканични скали.По пътеката Бутамята – Силистар може да видите различни табели,които обясняват коя скала каква е.

По едно време докато Гената беше слезнал при едни скали,аз го чаках на ръба и забелязах един гаден кърлеж,който ми лази по корема.Добре че го видях на време.Ужас лелее направо ми призля,аз как ги мразя тея гадове.Тъкмо мислех да се разкатая с макрото и да поснимам,но ми се развали кефа.

И така след като обходихме скалите се върнахме на плажа.Готино плажче с едни макове – идилия.Напалихме си дори и огън.

Размазан от път отново зарязах Евгени да си седи сам пред огъня и си легнах набързо.На сутринта се събудих от ромоленето на дъжд по палатката.Викам си ейй сега няма да има изгрев,но поне ще се наспя и след това се сетих,че колата е на плажа.Разкаля ли здраво излизане няма…Скачай панически!Набързо прибрах основния багаж в колата,но палатката беше вир вода.Как ми хрумна не знам,но за 2 секунди твърдо реших да я зарежа на плажа.Това ми решение после не ми даде мира през целия ден.Евгени си събра неговата де,но той се прибираше този ден в къщи и щеше да си я изсуши.И така изоставихме я на плажа моята палатчица и се понесохме към Странджа.Аама не си мислете че се плаша от дъжд аз.Колкото по-скапано е времето – толкова по хубави снимки стават в гора.

Ден 2 – Странджа
Джунглата
И така към резерват Узунбуджак (кой ги измисля тези имена не знам:) ).С този резерват и още няколко в Странджа има два основни проблема .1. -една стара ограда наречена кльон (не е клюн само да си знаете) и 2.- джунгла.
Оградата си стои там още от времето на Бай Тошо,тя е единствената запазена и забележете – поддържана, в България.Защо се прави ли? – ми защото разни скапани червени чичковци ходят да гърмят в резервата и оградата ги улеснява.Никъде по загражденията не видях да пише „не преминавай“, „гранична зона“ или нещо от сорта.Просто защото по принцип не правите нищо лошо по закон ако я преминете.Оградата е премахната на почти всяка граница на България,дори самата тази е отворена на 20 километра.Но все пак си стои тук и респектира с бодливата си тел.Но повече за оградата после…сега намерихме дупка в нея и преминахме.Пътят който трябваше да води към някаква гранична застава ни заведе до една поляна с царевични кочани,които бяха сложени за примамка на животните.И това е..спира до тук.Няма пътека няма нищо по което да се продължи.Не я разбирам тази логика – да приемем например че вие сте човек с комплекси,в резултат на което ставате ловец.Кефи ви тръпката да преследвате и убивате,да се изживявате като екшън звезда.ОК няма лошо,човек на някъде трябва да го избие.Но да влезнете на 200 метра да паркирате колата,да сложите примамка и к’вото дойде да го застреляте от раз…е това говори че сте много скапан физически и психически.Какъв е кефа от това така и не проумях.

Път не намерихме след поляната,наложи се да ходихме в шубраците.Всичко беше мокро на 100%,от всеки храст в който се търках се изливаше по половин литър вода върху мен.Краката ми бяха мокри до джобовете на панталоните.А как се ходи в тази влажна джунгла – потиш се отдолу,отгоре ти се лее вода,супер топло и задушно е…абе ужас.Гората тук не е като в Джендема – подлеса е гъст,съставен от ниски храсти и тръняци,а терена е ужасен.Въпреки че планината в общ план си е ниска,тя се състои от била и дълбоки долове по 100- 200 метра.Редуват се долове и била долове и била..така до безкрай.Почвата е хлъзгава и за да слезнеш в някой дол остава да се пързаляш само по гъз.Нямаш никакъв обзор,няма гледки,няма изразено било,гората е еднаква навсякъде – тук без GPS си е тегава работа.Така или иначе нищо интересно не намерихме и се върнахме при колата.

Това е хубавата страна на Странджа – подлес от зеленика с високи букове или дъбове над нея.За съжаление повечето от тази гора е изсечено.Има я само на няколко места по резерватите.

Пътищата
Евгени се отказа,беше мокър до кости пък и Странджа му е ясна на него вече.И така оставих го в Бродилово,където беше неговата кола,а аз рабира се се върнах.Оградата и джунглата така ме мотивираха,че не мислех за нищо друго.От Бродилово до Малко Търново минава път който прекосява цялята планина в най-дивата и част.На картата (която е по-точно картинка) е даден като асфалтов път.Настилката се оказа,че е от набити камъни които създават едни ужасни вибрации в окачването.Ако дойдете с лека кола тук забравете да останете със здрави амортисьори.Въпреки това е проходимо,няма кал и няма коловози – на пръв поглед си е равен хубав път докато не стъпите на него.Самурайката друса бая,но поне не и се разбива окачването от такива неща.

Точно за такава снимка миналата година навъртях 1000 километра,но без успех.След още 1500,които навъртях сега,успях да си я направя.

И така обикаляйки нагоре надолу,някои участъци ги преминах по 3-4 пъти,навъртайки 130 километра по камъняците.Газта ми свърши,добре че имах бензин – най-близката бензиностанция беше на 40 километра по камъняка – дивотия страшна.

Бялата зеленика
След Бродилово един горски ме спря.Опита се да ме подложи на някакъв разпит и като разбра ,че снимам зелениката уж тайно ми подшушна,че знаел къде има бяла такава.Нечувано и невиждано чудо било това.За разлика от миналата година,сега открих места на които има буквално плантации от зелениката.Забелязах и че на места тя е с кремав цвят,но чак пък бяла до този момент не бях виждал.Въпреки че беше строго охранявана от него тайна,горския направо изгаряше от желание да ми я покаже.Даже ми показа снимка на джиесема си да ме увери.И така качих го в колата и ме заведе до едно място в гората (ее сега вие пък, няма да ви кажа къде беше,не казвам такива неща,пък и онзи мишок държеше да отблежи че я охранявал с оръжие :)).И така в един храсталак ми показа наистина бяла зеленика.Постарах да я снимам добре,въпреки,че беше поувяхнала вече и беше на много кофти място.През това време горския доволно обикаляше около мен – горд от този значим момент – заснемането на тайната зеленика,(за която само той знае) с най-големия фотоапарат,който беше виждал някога.

2 дни след това,докато си скитах из една горичка,открих цяла плантация от бялата зеленика.Но за сега предлагам да не му казваме на горския,нека си се кефи човека.

Кльонът
Тръгнах с колата по камъняка към Малко Търново.Идеята ми беше да намеря място през което да влезна зад кльона,надявах се това да стане дори с колата.Така стигнах до първият портал – заключено.Остави това ми оградата беше наскоро възстановявана,няма дупка през която ръката да си промушиш.Порталите се редуват през километър – два.Отидох на следващия,на по-следващият – същото положение.Всичките врати бяха отваряни само преди няколко часа,личеше си от следите в калта.Направо обезумях исках само да влезна,не ми пукаше за снимките вече.Най-накрая след 3-4 портала намерих едно място,което някак бяха пропуснали да закрият с нова мрежа.Докато се суетях наоколо през портала мина един лъскав нов пикап с някакъв дядка вътре.Личеше си че е червена бабичка тоя,едва ходеше,но беше облечен като Чък Норис.В пикапа караше някакви бидони и след като заключи портала изчезна с мръсна газ.Скрих колата в една горичка и извивайки се като питон минах през дупката.Тръгнах по някакъв път,който свърши след 500 метра на подобна изчистена и разорана поляна.Цялото място беше постлано със зърна от царевица и веднага се усетих какво е носил оня армаган в бидоните.Разбира се пътя свършваше тук,но намерих една просека в гората и тръгнах на юг към Резовска река.Личеше си че това по което ходя,някога е било път,а сега гората си взимаше своето,навсякъде имаше паднали дървета,а земята беше покрита с дебел килим от листа.Гората беше много млада,забравете за вековни дървета,но все пак имаше зеленика на места.

Някога това е било път….

Така стигнах до място до което едва се слиза пеша,но сякаш беше разкопано с багер.Изглежда тук си има здрави глигани,съдейки по огромните коренища които бяха извадени от земята.И така повървях още малко в джунглата,стигнах на близо километър от границата,но времето напредна,а непрестанно си мислех за палатката,която сутринта зарязах на плажа.Викам си дай да не закъснявам,и се върнах обратно преди някой смотан старец да ме е гръмнал по погрешка.
Преминах целия път до Малко Търново,като непрекъснато спирах да разучавам и да си набелязвам места за по нататъшни посещения.Непрекъснато си мислех за моята палатка,не че е много ценна – взех си я за 30 кинта преди няколко години и дори дъното пробих наскоро.Но има някаква сантиментална стойност за мен,горката палатчица – мислех си,как я зарязах там на плажа.Притеснявах се повече да не я е издухал вятъра,отколкото да не се я гепили.Чух се с Евгени по телефона и първото нещо което той ме попита беше – Абе ти палатката още ли не си я прибрал – хилейки се…ее Гена направо ми бръкна в раната,още по-мъчно ми стана за нея хаха…
Заредих с гориво и се се понесох по пътя за Царево.“Понесох“ май е неправилната дума в този случай – говори за нещо плавно и спокойно….далече от истината.Вместо това се подскачах като ненормален по милиардите кратери на пътя в продължение на 60 километра.Такова чудо не съм виждал нямаше един метър гладка повърхност,това ми се стори по-дълго от пътя до София.Най-накрая обезсилен от адските вибрации се добрах до Липите.Палатката си беше там..ох как ми олекна,така се зарадвах като я видях.Беше си суха и само се метнах вътре.По принцип бях целият мокър – нормално след като цял ден газих във вода.Панталоните ми до коленете,бяха в състояние да изстискаш вода от тях.Но най-голямата изненада беше,когато си свалих обувките.Чорапите ми бяха напълно сухи,седях си се чудех на това как е възможно…явно все пак горетекса си беше свършил работата.Хапнах малко на последната останала светлина и заспах като пън.

Силистар
Часовника ми звънна в 4.00,трябваше колкото се може по бързо да ида до Силистар и да заема позиция за изгрев.Метнах се в колата и бях на другия плаж точно на разсъмване.Тази сутрин нямах късмет – нито едно облаче на небето и цветовете бяха съвсем бледи.Имаше една малка цветна ивица само около хоризонта.

Въпреки,че нямаше много цветове забелязах как снимката се насища много повече,ако оставя фотоапарата на много дълги експозиции.

Чудех се какво да правя,отидох на скалите и тогава слънцето започна да се показва.Небето веднага започна ужасно да прегаря затова сметнах че просто трябва да го елиминирам.Сложих дългия обектив и щракнах една две снимки импровизирайки…

Малко след този кадър,слънцето буквално изпепели всичко що има цвят…

Тръгнах към реката,където видях едни интересни изпарения да се носят над водата.

Това беше за тази сутрин.От известно време насам се понаучих да разпознавам гадната светлина и вадя фотоапарата само когато картината ми изглежда добра.Това означава че правя снимки почти само по изгрев и залез или пък когато условията са по-специфични.Вече не се мъча да правя по 100 прегорели снимки от един изгрев,просто знам кога трябва да спра.
Отидох до Резово и започнах да обхождам ивицата от самото устие на реката.Ходейки на север забелязах едно място с уникални скали и веднага си представих снимките които искам да направя тук.Само да имах късмет с малко облаци на небето и щеше да се получи работата.Измислих си и план как да дойда на сутринта и да се разположа бързо.
Върнах се при палатката(която пак бях зарязал – да ме убие човек),прибрах си я и отидох в Синеморец.Обходих цялата ивица от устието до плаж Липите.Открих къде са прословутите скали „Корабите“ и онзи каменен човек,но след онези скали които намерих сутринта всичко това ми бледнееше.След това успях да намеря и едно много спретнато хотелче(за 12 кинта!!!),което беше на страхотно място.Там успях да си почина чак до вечерта,когато излезнах да снимам залеза над устието на Велека.
Нямах късмет и с този залез.Отново небето беше плоско и скучно,като обърната тепсия.

Отгоре на скалите има едно малко бункерче,което миналата година снимах в съвсем друга светлина.Сега не изглеждаше така добре,но се сетих че може да снимам през прозорчетата.

Толкова от тази вечер,в останалото време си правих експерименти с новото ми дистанционно на фотоапарата.След като се прибрах в хотелчето веднага си легнах и не можах да заспя поне 2 часа.В палатката още на 5тата минута съм като пън.Изглежда леглото вече не ми понася толкова добре….

Резово
На сутринта часовника звънна отново в 4.00.Мислех си как края на Май-Юни е най проклетото време за тази работа.Изстрелях се към Резово където бяха скалите,добре че бях си направил сметката от рано,докато се разположа беше вече започнало да се зазорява.В този сезон рано сутрин дори морето е заспало,а от граничарите и жителите на селото не видях и следа.
Изгрева се оказа ОК не беше мечта,но като си спомня другите които снимах предишните дни,този определено си беше красив.

Удивително е как бързо се сменя светлината и цветовете по изгрев и залез.

5 минути по-късно лилавите цветове се смениха с по-топли,мястото придоби съвсем друг вид

Понеже е пролет водата е още студена.Поради това тя е много чиста и прозрачна,а по принцип Черно море си е по-мътно.Бялата ивица на границата с водата е от изсъхнали водорасли,които под повърхността са в ярко червено-розови нюанси.Наоколо обикаляха малки медузки,а цялото дъно беше изпъстрено с различни цветове.

Сложих поляризатора,за да мога да предам поне част от магията,която беше във водата.След тези снимки твърдо реших един ден да си купя подводен бокс за фотоапарата.За съжаление се оказа,че на моята тухла четворка трудно пасват всякакви боксове,може би ще трябва да си взема и 5д маркII след време хехе. 🙂

Трудно е да се повярва нали? – от едно място с размери 20 на 20 метра,колко различни снимки направих само за половин час…

Странджа опит 2
След като слънцето напече се отправих наново към Странджа.Не се отказвам лесно аз,колкото по трудно е едно нещо повече се мотивирам.
Така първо отидох до зм.Марина река.При миналогодишното ми идване насам направих грешката да се набия в резерват Силкосия.Теренът там е ужасен и въпреки че е резерват с история,зелениката която намерих в него си беше направо пършива.В сравнение с Марина река,която си беше направо плантация за Рододендрон Силкосия бледнееше.

Освен че теренът беше лесен,имаше пътеки,табелки и дори място с дъска и чинове в гората.Отново се убеждавам че разузнаването на района е един от ключовете към успеха.И така обиколих голяма част от резерватчето,не направих почти никакви снимки защото слънцето блестеше ужасно дори дълбоко в гората.

Когато не мога да снимам в общ план, обикновено правя по едно развъртане наоколо с макрообектива.

След Марина река отидох към зм.Парория.Още едно място,което миналата година ме победи в опитите ми да го прекося.Хехе този път си имах моя собствена кола и цял ден за губене.Снимките ми бяха осуетени от един доста агресивен глиган,който се опита да изкорени няколко храста в непосредствена близост до мен.Тутакси реших да продължа по-натам с колата.На няколко места пред мен изкочиха сърни,но 200мм не ви стигат за да снимате такива неща.Въпреки това разузнах почти целият район и вече имам идея какво ще снимам догодина живот и здраве,когато се върна отново тук.
След като обиколих още малко се свечери и отидох в Ахтопол,където е най-фотогеничния фар в България.Гледал съм стотици снимки от там,коя от коя по хубава.След като пристигнах на мястото веднага чатнах,че няма смисъл да снимам фара от 100 различни точки.С малкото вълнение,което беше в морето и безцветното небе нямах много варианти.Отидох на самият ръб пред фара и щракнах това:

Това беше най-неудобната снимка която съм правил някога.Застанал в супер нагъзена поза едва балансирах върху две скали и надничах във визьора търсейки подходящ момент с вълната.Направих 3-4 снимки преди краката и гърба ми да здадат багажа.След като прегледах снимката на дисплея останах доволен и потърсих други интересни места наоколо,но в крайна сметка реших да дойда пак по изгрев.
Това така и не стана,защото на следващата сутрин се поуспах,чак до 5 без нещо.Нямаше какво да го мисля,изтичах до онези скали „корабите“ и успях да направя няколко снимки,преди слънцето да изгрее напълно.

И така след 5 дни скитане реших,че е време да се прибирам.
По принцип съм на мнение,че все още съм малко начинещ морските пейзажи.Море до сега не бях снимал по този начин и си мислех,че няма да направя кой знае какво.Оказа се доста по-лесно отколкото съм си мислел.За разлика от планините хоризонта е прав,няма дървета и върхове и винаги знаеш от къде ще се покаже слънцето.Друго преимущество се оказа и водата,с която може да играеш допълнително на бавни експозиции,ако ти липсва друго интересно нещо за снимане.
Толкова за морето,време е да хващаме баирите по балкана….