Сувчарско, Бабско и Кадемлийско пръскало

Водопадите с Стара планина бяха една от основните ми цели през тази пролет, но сушата през април успя да ги пресуши набързо, преди да успея да направя всичките преходи които обмислях. Все пак успях с тези три водопада, за които ще ви разкажа сега…

Още в ранна пролет, на Великден реших да се разходя за един ден до Сувчарското пръскало, което се намира над село Христо Даново. Някои от вас може би знаят за това село, което е известно със своите цигани-суахили. С тях имах среща миналата година, докато пътувах с влака към Карлово, на път за Райското пръскало за което може да прочетете тук. Та трябва да ви кажа, не е особено приятно място това иначе хубаво селце, трябваше ми специална тактика за преминаване покрай зоните с концентрация на романеси, а пък колата с голям риск я оставих в центъра на селския мегдан. Обмислях дали няма да е по добре да я кача малко нагоре по черния път към водопада (който е затрупан на едно място) но ме разколебаха разказите на хора посетили този район преди мен. Те споделиха, че суахилите окупирали прохода като бандите орки от онези филми със Саруман, дебнели от високите скали и бутали камъни. Малко и на друг филм ми прилича това – с едни атомни мутанти …аа хълмовете имаха очи или нещо от тоя род беше (хаха „атомни мутанти“ това пък от къде ми дойде на акъла…). Та преминаването през селото и прохода е изпълнено с емоции, сърцето ви бие лудо и се оглеждате панически при най-лекия шум в храстите край пътя.
След около 20 минути ходене се стига до участък в който черният път е затрупан от огромни скални блокове. Ако не беше тази блокада, бих могъл да стигна с джипка почти до самия водопад. Като цяло разходката се оказа много лека, като изключим 300 метра участък преди пръскалото. Там пътеката върви в страни по склона и е малко стресиращо за нетренирани хора, понеже дерето зее под вас.
В този горещ ден, слънцето напичаше безмилостно дори през старата гора в която се намирах. Наложи се да чакам на място близо два часа за да изчезнат лъчите, които огряваха водопада.

След като се помотах добре наоколо общо взето не остана незаснет ъгъл на това пръскало. И тъй като наоколо няма други интересни обекти се отправих обратно към селото. Докато наближавах адреналина отново се покачваше, а молбите ми бяха адресирани до това да си намеря колата с 4 гуми, а по възможност и непокътната.
Всичко завърши добре до тук, но на следващата седмица периодите на засушаване продължаваха. Въпреки всичко по билото на балкана все още имаше доста сняг и реших да се пробвам с пръскалата в Тъжанското ждрело. Обадих се на Бисер да си правим компания и този път оставихме колата в друго село – Тъжа. От тук нагоре може да преминете през територията на парка с МПС съвсем регламентирано, излизайки чак в Северна България. Но пътя е ужасен за лека кола. Още на първите 100 метра се отказах и заразяхме моята каляска в едни храсталаци край селото. От тук започна едно тегаво изкачване, жегата от което не искам да си я спомням.

Тъжанското ждрело през пролетта

Подминахме първата хижа Русалка и скоро стигнахме бариера обозначаваща входа на парка. От една къщурка изскочи горски охранител, който започна да ни разпитва. Обичайното разбира се – той ни разубеждаваше да ходим където и и да е, а ние с неохота се съгласявахме и едва ли не бяхме готови да се върнем обратно. Едва в късен следобед видяхме от далеч първия водопад – Бабско пръскало. Пътуването до тук наподобяваше много на това до Сувчарското за което ви разказах малко по-нагоре. Пътя се вие почти до водопада, но последните 300 метра са в кофти терен. Горския при бариерата се опита да ме увери, че до водопада не можело да се стигне. Е аз стигнах, но се наложи на места да лазя на 4 крака. Биската се отказа при една голяма скала, която се наложи да катеря. Много умно от негова страна, като се замисля особено предвид връщането ми по обратния път.

Бабското пръскало

Водата беше прилично силна, да не кажа твърде, което правеше реката невъзможна за преминаване освен, ако не исках да съм мокър до ушите. А водопада се оказа леко разочарование, тъй като беше скрит дълбоко в една скална ниша и бе трудно да му направя някаква свястна снимка. Долу под пръскалото всичко бе осеяно със съборени дървета на възраст поне 50-100 години, чиито стволове не се прескачат ама никак лесно…

Тук е мястото да ви кажа, че над Бабското пръскало има изградена екопътека с дървени мостчета от която се открива прилична гледка. Но аз я оставих за друг път. Реших че от мостчетата снимките ще станат банални и търсих позиции от долу в дерето, което може би бе грешка. Екопътеката започва от самия път в прохода малко след като минете реката и е обозначена с табели.
По реките спускащи се в каньона на Тъжа може да намерите интересни бързеи, а гората тук е наистина прекрасна. Всъщност от едната страна на пътя се пада границата на резерват Джендема.

Бабска река

Следващия водопад в списъка бе Кадемлийското пръскало намиращо се на час път нагоре в прохода. И сега бяхме поставени пред дилема: светлината беше много добра за снимки, но пък имаше половин час до падането на мрака. Дори да стигнех на бегом до другия водопад, нямаше да имам достатъчно време да го снимам. И го отложихме за другия ден. Бе решено да се преспи на хижа Тиглав, която се намира в средата на прохода, между двата водопада. Точно по залез вече бяхме на хижата, която заварихме заключена…

Пред хижа Триглав

Наблизо имаше две малки вили от които се показаха хора и обясниха, че хижарте са си били камшика на някъде. Имало оставено малко бунгало, което е за аварийни случаи. Било отключено. Огледах се. Наоколо имаше поне 10 бунгала, някои от тях бяха много готини. Едно по едно започнахме да ги проверяваме но всичките се оказаха заключени. Накрая остана само едно…тоест не бунгало ами по-скоро барака която изглеждаше много траперско…

Бараката в която преспахме

Бараката беше 2Х2 метра с провиснал на една страна покрив, остъклена паянтова врата, а през прозореца излизаше крив кюнец от печка. Гледайки тази съборетина отвън открехнах вратата с много лоши очаквания, но останах приятно изненадан от чистотата и порядъка който намерих. Вътре бяха набутани две легла с постлани одеала, и голяма печка с стабилен запас от дърва. Хехей егати якото, много траперско обичам да спя в такива бараки, дано само няма мишки.
Нощта мина прилично, като изключим студа по едно време – нормално когато нямаш спален чувал. Някакъв голям дзвер подплаши конете от съседната вила към 3 часа, но за щастие Биската май не чу това, той си спеше и хъркаше като дъскорезница.
Рано сутринта се понесохме към Кадемлийското пръскало и точно по изгрев бяхме там – най неподходящия момент за този водопад. Слънцето се показа точно зад него и изпепелявайки небето направи снимките ми на едно голямо л**но.

Кадемлийското пръскало, снимано от пътя

Водопадът беше в пълната си сила, водната струя беше наквасила дори пътя минаващ покрай него. Пръските се носеха навсякъде, превръщайки всяка скала в хлъзгавала пързалка. Хъка мъка успях да се кача на огромната канара отпред.

Колкото и да се мъчих не ми харесваше това което виждах на дисплея. Заеби. Дай поне да се разходим като пичове и това да ни е за днес. Така лека-полека се понесохме надолу обратно към селото. Слънцето се качи високо на небето и така прежуляше цял ден, че не извадих повече апарата. Вместо това се забихме в кръчмите по Копривщица, която се оказа уж на път към дома..