Ахтопол и солниците край Бургас - Magic Hour Dreamscapes


Ахтопол и солниците край Бургас

Мрачно време край Ахтопол в края на септември.

За първи път след това горещо лято хванах циклон и за първи път откакто снимам изобщо, хванах големи вълни в Черно море. Ахтопол беше напълно пуст, хотелите празни, дори рибарите се бяха скрили и лодките им бяха на брега. Само група сърфисти – и те като мен, хора на които не им сече много главата, бяха дошли да се борят с вълните, всеки по-своя собствен начин.

Ahtopol beacon

Приключението започна на Централна гара, където хванах влак до Бургас за 9.50 лв. И добре че го има този влак и тази цена, защото този път бюджета се състоеше от 60 лева за всички разходи – път и спане в хотел. Хотела си го запазих от София за 10 лева на вечер. България може би е единствената страна в Европа, където може да спите в свестен хотел край море за 5 евро. Естествено можеше и да спя в палатка, но в при този вятър щеше да е неприятно изживяване. В голямата раница натъпках двата фотоапарата с обективите, статив и храна за 4 дни. В резултат всичкото това натежа ужасно много, изглежда моята орисия с килограмите никога няма да ме напусне – 21 толкова измерих на излизане от вкъщи.
Пристигнах в Бургас по обяд и точно когато стъпих на автогарата една леличка задраска разписанието на автобуса до Ахтопол. Остана само един рейс в 5 часа и аз имах предостатъчно време да се разходя. Първоначално мислех да мина цялата морска алея до солниците, но раницата бързо ме разубеди и тутакси реших, че ще е най-добре добре просто да почета книжка. Седях на една пейка в парка и гледах хората – някои забързани на някъде, други просто убиваха времето като мен. Често когато съм на някое ново място, нов град, винаги се опитвам да си представя какво ли ще е ако живея тук? Така потънал в мисли не усетих как стана 5 – хайде бегом към автогарата. Автобуса се оказа едно ново бусче в което бяхме аз и още 3 човека. В този момент изобщо не бих могъл да си представя екшъна който щеше да бъде на връщане, но за него по късно.
В Бургас беше ветровито и слънчево, но колкото по на юг отивах облаците се сгъстяваха и слизайки в Ахтопол се озовах под една адска облачна покривка. Сложи му солидна порция вятър и ситен дъжд и получаваш един невероятен коктейл за мрачни снимки. Още от София тръгнах с едно мрачно чувство и определено си бях намерил времето и мястото. Малкото градче беше напълно опустяло, всичко бе затворено, по улиците нямаше жива душа. Колкото повече се доближавах до морето вятъра се усилваше, накрая стигнах до фара, където един самотен сърфист се бореше с вълните.

Ahtopol

Снимката направих на последната светлина, след което се отправих към хотелчето. Не знам дали от носенето на тежката раница или от студ, който не бях срещал цели 4 месеца, бях размазан. Легнах си в 8 и сутринта още преди изгрев бях кукряк 🙂
Запретнах крачолите и хайде в морето.Температурата на въздуха беше 10 градуса, но водата бе топла като чай в сравнение с околната температура. Този ден не посмях да се доближа до фара заради двуметровите вълни които прехвърляха вълнолома.

Ахтопол

Облаците буквално се влачеха по морската повърхност, слънцето така и не изгря, всичко беше сиво и мрачно. Сърфистите дойдоха малко след мен, оказа се че се познавам с тях от преди и разменихме малко приказки. По думите им и снимките които видях се оказа че тези вълни са направо смешни. Видях едно фото на което фара буквално е погълнат от вълна и то не от гребен, ами просто сякаш морето си беше покачило нивото с 5 метра…. Ще се идва пак тук то е ясно. Трябва ми такава вълна и такава снимка..

Ahtopol port

Запътих се към Синеморец по пътеката вървяща близо до брега. Вятърът духаше толкова силно, че на моменти ме понасяше в страни.
Надявах се да снимам пясъчната коса на река Велека по залез, но облаците отново опряха в морето. Никакъв шанс за слънчева светлина. Учудващо, но косата този път бе затворила устието напълно, изглежда малкото вода която е останала в реката се процежда през пясъка.

Синеморец

Направих тази снимка и обърнах посоката обратно към Ахтопол – чакаха ме 6 километра ходене. На връщане времето отиваше все по на зле а на мен все повече ми харесваше това. Започна да вали като в северните части на Шотландия – пароструйка от ситен дъждец носен от ураганен вятър.
На другата сутрин вълните се бяха кротнали относително и с малко тактика успях да се кача върху скалите до фара. Последва невероятен едночасов изгрев, за какъвто дори не бях мечтал. Имах толкова много време, че не остана нито една композиция която да не съм изпробвал.

Ахтополски фар

Накрая станах нахален и се доближих прекалено до морето което ме заля буквално до кръста.Успях да спася фотоапарата единствено защото вдигнах статива нагоре с ръце. Последното нещо което ми трябваше е да остана без техника, затова набързо си събрах такъмите и отидох в хотела да се суша.

Черно море

Слънцето успя да пробие през облаците а аз се намирах точно срещу фара. Късмет..

Буря в Черно море

До тук си изкарвах супер, въпреки че бях сам, не се оплаквах да ми е скучно. Но приключенията тепърва започваха, а именно – прибирането у дома…
В 1 часа бях на автогарата където се появи бус Форд ’74та целия прогнил и натъпкан с хора от Резово и Синеморец. Беше толкова пълен, че не се виждаше нищо вътре в стъклата имаше само черни сенки. В този момент се зачудих дали ще има място за мен, но чичкото водач си знаеше работата. Натъпка вътре освен мен още 5 човека!…. Сред които и една 200 килограмова леля, която се возеше подпряна на раницата с градинетните ми филтри. Последния факт ме изнервяше до предел, и добре че лелката слезе още на Варвара иначе щях да си събирам техниката парче по парче. Приключението продължи чак до Бургас уплътнено с още няколко човека до краен предел. Буса който беше една невероятно прогнила бангия на 30 години, поддържаше скорост от 100км/ч и изпреварваше на най-невероятни места по пътя – адреналина беше наистина невероятен.
Смазан – напълно буквално, се озовах в Бургас, и тъй като влака ми тръгваше чак след 8 часа дупка, нарамих тежката раница и се отправих по крайбрежната алея към солниците.

Бургаски солници

Не си давах хич зор, и след 3 часа бях на позиция сред червените води на Атанасовското езеро. Тъй като отидох доста навътре, точно където събират солта се реших че не е добра идея да снова наоколо и се скрих зад една голяма купчина сол. Там хапнах и дочаках залеза – залез който беше откровено тъп, но все пак по добре от предишното ми постижение тук.
Дори сега през септември, когато беше 12 градуса иимаше вятър комарите не жалеха. Въпреки това сега беше хладно и бях доста облечен, така че това ми спести повечето ухапвания.

Влакче на солта

След като слънцето се скри моментално се отправих обратно към града тъй като не ми се искаше да замръквам около езерото с всичкия багаж на гърба. Чакаха ме 6-7 километра до гарата, които взех точно за час, явно бая съм понатиснал газта. По пътя нямах никакви проблеми въпреки, че срещнах една група шаноманиаци.
Ии приключенията продължаваха…първо си купих билет който забравих на касата, и се сетих за него когато се качвах във влака.Абе какво ми става не знам…на отиване пък си зарязах минералната вода на касата в София. За щастие не го бяха свилимоето билетче и моментния ужас се изпари набързо, за да отстъпи място на изумлението от влака в който щях да се возя. Композиция от стари вагони с дървени рамки на прозорците, наредени зад стар дизелов локомотив. Това беше нощния влак София-Бургас. Първоначално мислех че локомотива е просто за маневри, но ми обясниха че този щял да тегли до Стара Загора, понеже нямали елекртичка. Все пак решиха да изчакат още 50 минути (влакът закъсняваше вече с повече от час) и да закачат локомотива на току що пристигналият от София бърз влак. Машината беше прехвърлена и директно без да я гасят тръгна на обратно…
Вътре във влака беше ад, а аз бях истински късметлия – нямах запазено място но налучках такова което не беше запазено от друг. Още от Бургас хората се возеха прави в коридора и това продължи цяла нощ….
Вагоните които бяха на поне 50 години издаваха такива зловещи звуци, че трудно успях да заспя, изглежда БДЖ по този начин оправдава ниските цени на билетите
Накрая след 10 часа бях в София – недоспал, но щастлив че в картата на апарата ми е пълно със снимки.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂

  1. pepi
    22 октомври, 2012 в 13:48 | #1

    Прекрасни снимки!

  2. 23 октомври, 2012 в 09:26 | #2

    един български разказ с хубави снимки, тайно в себе си се надявах да видя и снимки от дървения влак, хотела за 5 евро и сърфистите на фара, както и претъпканата маршрутка 🙂

  1. 0 trackbacks