Най-накрая догоних есента. Предполагам получи се защото просто не ми пукаше за нея вече и реших ей така да се пробвам, пък каквото стане. Пак си бяхме обичайната формация -двамата с Ицака, а джипът натряскан с багаж до козирката.

Първата вечер отидохме на Дяволския мост защото не се сетих къде другаде може да сме, а и ми е познато място. Писнало ми е от този мост, съвсем сериозно, винаги е едно и също тук, никакви интересни неща не се случват, а и само през зимата не съм бил. Отново както всеки път си опънах палатката под навеса, просто хапнах и си легнах. Ицо обаче остана верен на себе си и отиде под моста да пуца някакви нощни кадри, не че е лошо, ама аз нямах достатъчно батерии за това. И така започна една дъълга и много, ама бая студена нощ. Не знам колко градуса е било в началото, но на зазоряване беше към -5. В един момент усетих как цялата ми топлина сякаш се изпарява през чувала и започнах да навличам всичките дрехи които се въргаляха около мен в палатката. Определено ми трябва по-сериозен чувал, за да изкарам през зимата навън по този начин.

Абе мани и на сутринта нагазих така премръзнал да снимам в реката само по едни гумени ботуши. Дори не разбрах как са ми измръзнали краката, в един момент просто усетих, че ми липсват от коленете надолу. Ай стига толкоз прибрах си панически такъмите и реших, че е време за хапване и топъл чай.

След моста тръгнахме на запад, но това беше навременно коригирано с обратен завой при вида на грозните прегорели дървета. Дай да караме на изток, без определена цел, само да е изток – казах на Ицо. Той само кимна и запраших към Джебел…
Оо да, Джебел – мястото, където бабите ходят обути с шалвари, мацките с къси поли, а овцете с дънки. Но преди да ви разкажа за това уникално явление, трябва да спомена, че едва 15 километра след Ардино ние попаднахме на едно възвишение от което се откри страхотна гледка към едно селце. Тук ще сме следващата нощ, няма какво да се мисли. Разбира се мен винаги ме гложди и трябва да се уверя че това е най-добрата позиция, затова подкарах колата напред и подминах мястото.

Така неусетно след няколко селца стигнахме Джебел. В града цареше хаос, всички бяха наизлезнали по улиците, имаше много коли и животни навсякъде. Хората просто си стояха с ръце в джобовете и ни оглеждаха любопитно, докато преминавахме покрай тях. Беше Коч Байрам. За това се сетих след като видях как тъпчат една овца в багажника на Жигула. Спрях на някаква бензиностанция, на която не предлагаха газ ис е зачудих какво да правя. Докато гледах картата търсейки друго място да заредя, неусетно погледа ми се отклони в страни и се залепи на едно стадо овце, всяка от които беше с дънки на задника.

ахаха нямат милост тези хора….

След което се извъртях на другата страна и забелязах две мадами минаващи гордо през селския мегдан качени на 15ки с къси поли, сякаш току що са се телепортирали от някой МОЛ в София. Момичетата ходеха наперено, а от страни ги гледаха няколко баби с шалвари и дядовци с кепета, които се тюхкаха и осъждаха видяното. Не знам кое бе по-странно в случая – овцете със залепените дънки или тия молни гъзарки дето ходеха по средата на площада. Къде сме попаднали бе човек, баси работата, паля и дай да се махаме.
ОК, останахме си без гориво и се върнахме обратно при онова селце. След като огледахме терена добре, направихме лагер буквално на едно било.

Мястото беше супер обзорно и можеше да се снима директно от палатките, лошото бе че се виждахме от десетки километри. Иначе самото селце се състоеше от 2-3 разпръснати махали, всяка от които имаше няколко къщи. Къщите бяха много рехави и криви, докато се водех по едната съм изкривил хоризонта на снимките. Едва по късно забелязах, че тя е направена по склона без нивелиране и стои килната на една страна…
Докато се мотахме с палатките, покрай нас минаха няколко стада и пастирите им се спряха специално за да ни честитят байрама и да питат какво мерим с тези уреди.
– Мараба хеке меке, дюгун бурун ( и нещо за байрама казваха мисля) – така започваше разговора.
– Мараба, ама човече я си карай на български, ако можеш, че турския съм го позабравил.
– Ааа, че ко мерите с тея неща вие бе?
– Бацее меря от къде и кога ше изгрее слънцето, нали се сещаш, че трябва да им кажа след малко на ония и да обяват довечера след новините. Гледай прогнозата за времето и ше чуеш.
– Ааа така ли тц тц ее добре добре мерете си мерете си…
И така.. след което последва един красив, но неуловим залез.

Облаците бяха на 50 километра в далечината и нищо не излезе. Карай де все тая…

Настъпи спокойна нощ над селото. От високото място където бяхме, се виждаха 2 отделни махали, на които светлините угаснаха още преди полунощ. Този път беше значително по-топло от предната вечер на моста и спокойно си слушах музика до късно. По едно време се показах от палатката за да огледам и над мен забелязах онези невероятни облаци от залеза, които така и не успях да снимам добре. Вече бяха над мен и през тях се виждаше луната – тя беше ниско над хоризонта, някъде където беше малката джамия над отсрещния хълм. Тръгнах да вадя фотоапарата, ама се сетих, че така ще ми замине батерията, а ме чакаха още няколко дни скитане (поне аз така си мислех). И така легнах си, като последното нещо в съзнанието ми преди да заспя беше тази гледка с луната. Много щеше да ме мъчи на другия ден, това че изпуснах тази възможност, но за щастие имах и втори шанс.

На сутринта небето се беше изчистило и праснах още един дежурен кадър на джамията. След това слязох до една от махалите да снимам някоя къща по от близо. По улицата стояха разни дядовци, които любопитстваха и упорито ми говореха на турски, подобно на предния ден. Криво ляво разбрахме се, обясних им за моите измервания.

Събрахме лагера и се върнахме обратно в Ардино за гориво. От там хванах пътя на изток и по едно време попаднах на една пожълтяла гора. Еей как наскачахме и се радвахме, такоз чудо есенни букове за пръв път виждахме тая година. И за последен както се оказа….

Карайки на изток постепенно се озовахме в най-затънтената част на Родопите. Селцата бяха бедни с чудати имена и разпадащи се къщи. Обичайна гледка във всяко село бе – заклано животно на улицата или в някой двор, и разхождащи хора с разни меса в ръце щъкащи насам-натам. Усещането беше така…някакси криипи като от филм на ужасите, особено фрапираща бе гледката с кръвта по асфалта на селския мегдан.

В края на деня се озовахме до яз.Ивайловград, а в небето се трупаха много обещаващи облаци.

Да ама като си за пръв път някъде само се въртиш и нищо не става. Накрая спрях колата на едно място до пътя с по малко храсталаци наоколо и просто снимах красивото небе. Минути след това основния проблем се превърна мястото за нощувка.

Не знам как се получи това, но тук определено имахме късмет. Върнахме се до устието на реката и там докато карах през едно поле просто се озовах под това дърво. Всичко наоколо беше разорано, но под дървото имаше една мекичка трева, сякаш е първа пролет. А отгоре една луна и перести облаци – истинска магия.

Тази нощ бе като един вид компенсация за първата. Освен готиното местенце, бе топло и спах много добре, на сутринта направо не ми се тръгваше.
На другия ден отново имах проблеми с горивото. В Маджарово има само една бензиностанция – тя отваря в 8 и предлага само бензин. Газ имало в някакво село на 20 километра по пътя за Хасково. Ще рискувам, така реших, не ми се чакаше 2 часа за бензин както при социализма.
Близо до някакво село попаднах на някаква изкривена гора с разхвърляни огромни камъняци по земята. Това веднага бе прието като предизвикателството на деня.

Да снимаш в този хаос беше влудяващо. След като се мъчих известно време зарязах самата гора и се фокусирах върху това, което беше по земята. Първите гъби които виждах за тази година….

и малко цветенца

Имам още доста от тези, ама няма да ви тормозя. И тъй успях аз да се дотъркалям до една бензиностанция, след което и до София и така завърши есента за мен. Странно, но когато вече не ми пукаше какво ще снимам все нещо изкачаше….