В продължение на две години мечтаех за тази снимка, кроях плановете си срещу Балкана, но той упорито не ме допускаше до себе си. Времето също не беше на моя страна поне до сега, над страната е поредното циклонче от което нямаше как да не се възползвам. Ето какво как изглежда хубавата страна на лошото време в резерват Стенето….

Килим от левурда

Не знам дали Гената е имал идея за тази поляна, когато е тръгнал натам преди две години, но факт е, че след като видях неговите снимки, това място се заби в топ класацията ми. Естествено „перфектната“ снимка веднага се загнезди в главата ми още тогава. Представях си как отивам в някаква подобна гора, пълна с цветя по земята, а във въздуха е тази мъгла придаваща някаква мистика на снимките. Но нека сега да слезем на земята за малко…
За щастие тази пролет предложи доста повече възможности от предната, която си беше суха и с доста скучно време. След като дъжда започна и облаците покриха планинските била, реших че е дошло времето на резерватите в Стара планина. Не се шегувам като казвам резервати в множествено число, защото първоначалната ми сметка бе да изръшкам поне 3 с едно ходене. Това естествено се провали, този път поради технически причини, но за щастие Стенето беше първия в списъка и успях да се отбележа поне там. Идеята да ходя в дивите старопланински резервати не беше само заради левурдата. Миналата година се уверих в какво е превърнат Червената стена на Родопите, благодарение на усиленото човешко присъствие. Именно заради това ходенето по тези места не бива да става практика или мода, както се случва с различни природни забележителности у нас. Резерватите трябва да си останат такива каквито са в Балкана – диви и непристъпни.

Черни Осъм. Цялото течение на реката от резервата до селото е охранявана вододайна зона.

След като ми дадоха разрешение, вдигнаха бариерата над с.Стойновското, за да мога да премина с колата 10 километра път до буферната зона на резервата. Цялото поречие на река Черни осъм над селата е охранявана вододайна зона и това ограничава достъпа до горе още повече. Възможно е до резервата да се стигне и от х. Дерменка, но официално и този маршрут е затворен и на практика излиза, че навлизането дори по туристическа пътека без специално позволение от дирекцията на парка не е много редно. Въпреки, че в новия сайт на Централен балкан има качени тракове с маршрути трябва да подчертая че специално този трак – с.Черни осъм – х.Дерменка не е много удачен. Главно защото в него изобщо не се споменава за охраняваната вододайна зона, а той преминава с километри право през нея и накрая за капак през бариерите. И ако човек пренебрегне табелите най-вероятно ще се насади на охраната с която стават разправии.
И така хъка мъка с джипа се закарах до втора бариера, стояща преди границите на резервата. Бариерата е заключена здраво, а малко след нея има нападали няколко сто годишни дървета, които дори пеш заобиколих трудно. Още с навлизането в резервата се появява онова усещане, че си на истински диво място. След края на пътя, тръгнах по една пътечка или по скоро това което е останало от нея. По земята има дебел (поне 20 сантиметра) слой от стара шума, която се оказа много коварна – хлъзгава е и скрива всичко което е отдолу, клони камъни и дупки. След като започнах изкачването над дерето на Черни осъм, теренът стана много кофти, а за ориентир ми служеше само маркировката.

Дерето на река Черни Осъм

На места пътеката беше по-утъпкана заради животните минаващи по нея. Бе валяло предната вечер, както и на сутринта и в калта имаше доста пресни следи, успях да различа копита на сърни, някакви големи лапи (вероятно вълк) и освен изпражненията на сърните на едно място в гората видях едни по различни и големички. Нямах особено желание да му мисля много, много на кой биха могли да са, още повече да се срещам с източника им.
След като видях следите и тези животински маркировки, които бяха буквално навсякъде, от гората дойде див рев подобно на лай от прегракнало куче. Добре, че вече знам кой реве така – милите сърнички, инак тутакси обръщах на обратно.
Докато наблюдавах един железен елен забит на отсрещната скала, си мислех че мога да ги чуя, но надали ще успея да видя нещо по-особено. 20 минути по-късно докато правех следващата снимка бях залегнал над фотоапарата, и дочух трясъци зад мен. Група от 2 или 3 животни профуча на 20тина метра , скачайки диво надолу по склоновете.

В гората имаше лека мъгла. Нядявах се нагоре дори да се сгъстява но уви…

След поредното гадно изкачване в хлъзгавите листа се озовах на заравнено място. Вървях и зяпах навигацията, когато без да забелязвам къде стъпвам, нагазих в левурдата. Вдигайки поглед направо се облещих, за последния месец това ми се случва за трети път – стоя въртя се и не знам от къде да подхвана. Еуфорията ми набързо премина защото се усетих че лиспва една от съставките на плана ми – мъглата. Хм докато бях още долу в Троян, цялата планина беше погълната от облаците, а сега печеше слънце, понякога наистина вярвам на шегите, че нося слънцето на гърба си.

Каквото такова сега, започнах да се сдухвам, но използвах случая за да пообиколя наоколо и да си набележа места. Трябва да ви призная едно – дори в такава хубава гора като тази, намирането на интересни композиции е доста трудна работа. Да стреляш напосоки в тази ситуация не помага никак, само едно отместване с няколко крачки променя подредбата на дърветата и снимката става различна.
След като вече бях на поляната се отказах да продължавам към хижата. Целта ми беше тук и понеже мъглата я нямаше трябваше да чакам. Реших, че си заслужава да жертвам остатъка от прехода нагоре до билото пред възможността да хвана това място в мъгла. И зачаках…

така и не успях да реша кой вариант е по-добър, квадратния или този.

Чаках близо два часа седнал на падналото дърво от снимката. В началото гората ми харесваше много и дори ме плашеше, но естествено закиснеш ли на едно място с часове бързо се адаптираш с него. Накрая изобщо не обръщах внимание нито на звуците от животни, нито на левурдата. Наближи 6 часа – времето което бях определил за връщане назад. Започнах да събирам багажа разочаровано, когато започна да вали. Това ми даде още бързина и след малко вече бях в края на поляна връщайки се надолу. Тогава буквално за минута сякаш някой пусна димогенератор и мъглата се появи. Завой на 180 градуса и след миг вече монтирах специалния дъждобран върху фотоапарата. Бях решен че дори да се изсипе мега порой аз пак ще снимам.

Снимах докато не мина 7 часа. Всеки кадър отнемаше време, през дъждобрана се снима по-бавно, непрекъснато трябваше да бърша филтъра пред обектива от водните пръски. Заради облаците и гъстата мъгла започна да се стъмва по бързо и вече нямах избор, трябваше да си тръгна. Обикновено замръквам и нямам проблеми с това, но тук в тоя резерват нямах никакво желание това да става. Не стигаше мъглата и липсата на пътека ами и тея животни дето бяха срали навсякъде и скачаха и ревяха наоколо щяха да са изнервящи през нощта. И така се опаковах набързо и тръгнах на обратно. Няколко пъти падах докато слизах и единия път беше доста лошо, за малко да си извадя рамото. Едва сега се замислих какво ще стане ако се нараня….

Последна снимка и си тръгвам…

Малко преди да стигна колата се изсипа страхотен порой, който напълно довърши последните сухи части по чорапите ми. Обувките ми бяха като гъби напоени с вода, спомних си последния път когато това се случи в един съседен резерват – Козята стена. За съжаление когато тръгнах надолу към Троян се оказа че газовата уредба на колата е прецакана, това ми повлия доста зле и взех решението да се прибирам в София вместо да продължа с горските обиколки на другия ден. Сега ме е яд честно да ви кажа, оказа се че повредата е малка, но тогава ме обзе паника и се отказах да продължа по програма. Въпреки това почти получих това което исках, нямаше да стане и без доза късмет, така че този път съм си доволен 🙂

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂