Още при първото ми идване на Атон бе ясно, че ще последват и други. Обяснението е просто, на такова кратко разстояние от дома няма друга дестинация, която да съчетава толкова положителна енергия с автентичност, дива природа, приключения, а и както се оказа може да осигури и зверски трекинг…

И така за разлика от предните два пъти наистина сега походих здраво. Втората съществена разлика бе, че сега бяхме трима. Освен Радо, с който бяхме на предното ходене на акъла ми се върза и Наско – един от курсистите ми (ако искате да си намерите сродни откачалки, просто си направете курс за такива). Приликата с предните два пъти бе, че и сега исках да съчетая поклонението по манастирите с пейзажна фотография и здраво ходене – изкачването на вр. Атон.

По традиция датата бе съобразена много прецизно със сезона, фази на луната и куп други глупости, за които се сетите. Но плановете на хората както винаги са едни и обикновено не става по тяхно му. Две седмици преди заминаването се обадих за визите и ден преди да тръгнем всичко беше наред. В продъжение на 5 часа стягах една раница, 3 пъти слагах и вадих палатката, до последно не ми беше ясно, изобщо за какво точно отивам там. Да къмпингувам или да спя в манастирите. В края на краищата взех всичката екипировка и я натиках в колата на Радо. Запасих се с кльопачка за 5 дни, до последно тъпчех каквото ми падне, като капакът беше две кила портокали закупени от една баба преди границата с Гърция.
Сутринта в хотелчето на Елена в Йерисос имахме компания от един монах живеещ на Зограф и един свещеник, който изглежда само временно пребивава там. Само по начина на изразяване, може да познаете дали един човек е жител на Света гора. Докато закусвахме до нас имаше включен телевизор, около който вървеше някакъв непринуден разговор, а през цялото време завиждах на човека срещу мен за това, че в последните 10-15 години е облъчван от телевизия максимум един два пъти. Оказа се, че заедно с двамата свещеници ще влезем в Света гора и те започнаха направо да ни умоляват да останем в Зограф, което всъщност не ни влизаше в сметките, поне за първия ден. Стана ми много мило от това, че реално ние българите имаме свое място на Атон и, че наистина сме желани там. Приятелското им отношение обаче се поохлади веднага при вида на големите раници които носехме и най-вече от стативите.
След още 30 минути на ферибота и поредната покана бяхме на косъм да останем в Зограф. Това тотално щеше да обърка плановете ни, а аз както правя обикновено в такива случаи просто се оставих на течението. От арсаната ни натовариха на едно малко камионче и само след още 15 минути бяхме в архондарика и пиехме чай. Такова експресно влизане в Атон не бях правил. След кратко умуване решихме – тръгваме към Ватопед и ако ни приемат там оставаме, ако не – се връщаме тук.
Последваха 3 часа приятен преход по типичния атонски път – калдаръм настилан преди повече от 500 години. Малко над Зограф, бях извадил малкото фотоапаратче за някаква глупава снимка, когато буквално се сблъсках с един дядо монах идващ иззад ъгъла. В момента в който той видя камерата само изкимтя и се втурна обратно без да смее да ме погледне дори. Извиках го на български и той едва тогава се върна. „Моля ви нали няма да ме снимате?“ Няма бе за какво ми е? Лъжа малко ама… След 10 минути вече си бяхме приятелчета и той даже ни изпрати до следващия разклон. Истината е, че повечето от хората тук искат да си общуват с вас, стига да не им нарушавате мира. Отново ни помолиха да спим в Зограф. Тези молби ще са основна причина за 4тото ми ходене в Света гора…

Стар пътепоказател по пътеката за Вадопед. Fuji X-E1 + Fujinon XF 18mm f/2, 1/250, f7.1, iso 200, панорама от 5 кадъра

След кратко изкачване вече бяхме на билото, където средата на пътя бе макрирана с пътепоказателя от горната снимка. Тук усещах че раницата ми тежи прекалено много и се насилих да погълна колкото се може повече храна. Последва тътрузене надолу с пълното шкембе за баланс…

ВАТОПЕД

На влизане в манастира попадаме на истинска рецепция. На входа има гишенце и зад него стои млад монах пред компютър. Пoпита ни от къде идваме, какви сме, след което вдигна някакъв телефон, набра номер и ми навря слушалката в лицето. Човекът с когото говорих насреща владееше перфектно английски, поразпита ме малко и той, тъкмо когато си мислех, че работата няма да мине и  любезно ни поканиха да влезем вътре, само преди това да си дадем данните, да ни въведат в компютъра….
Този манастир се оказа огромен. Води се, че е втори по големина и в йерархията на Света Гора, но нагледно изглеждаше като най-голям и най-важен. Освен, че е доста модернизиран и дори притежава собствена производствена база (вино, мед, сапуни, църковни стоки) той се оказа и единствнеия с редовна автобусна линия от Карея. Обзавеждането е като декор от филм за ренесанса – богато украсен с картини по стените, невероятна резбована мебел, в почти всяко голямо помещение има красив стенен часовник. Настаниха ни в малка стаичка на последния етаж и трябваше веднага да слизаме в църквата на служба. Самата служба бе една от най-мелодичните и интересни, на които съм присъствал. Последва трапеза. Излишно е да разказвам за пореден път колко добра е храната тук, а виното.. майчице в един момент се усетих, че пия прекалено и с лакомия образите около мен започнаха да се въртят… След трапеза един монах дойде при нас и ни попита „Вие ли сте англоговорящите“ Ъъъ горе долу мрънкам на английски да..Последва много увлекателна лекция по време на която, човекът ни разведе персонално из най-значимите за манастира места, след което ни даде малки лентички осветени от Пояса на Богоридица – най-святата реликва в този манастир и може би в цялата Света гора.
Още на влизане усетих, че в двора на манастира се носи приятна и ненатрпчива миризма на някакъв парфюм. Доста странно помислих си, но по време на разходката ми попаднах на малко цехче в което правят… буквално парфюми. Есенциите се извличат от естествени суровини в манастира и дори силната им концентрация около мястото където ги правят не ги правеше натрапчиви, както парфюмите в мола, които могат да те убият.
В двора продължаваха тежките стрителни дейности дори късно вечерта, а манастирът си изглеждаше доста стегнато. Като цяло е обновен почти изцяло с изключение на едно малко крило. До сега не се бях замислял от къде точно идват парите за тези дейности. Всъщност голяма част са от гръцката държава, останалите от самите манастири – в църковния магазин имаше икони, които струват по 20 хиляди евро.

По пътеките атонски. Fuji X-E1 + Fujinon XF 18mm f/2, бленда 5.6, iso 400, 1/125 – от ръка

След ранна служба и кратко доспиване, сутринта напуснахме манастира и пеш се отправихме към Карея. Планът беше да вървим по крайбрежието и да стигнем Ставроникита или Ивирион, където да нощуваме. Хич не ми спореше ходенето този ден, не бях във форма, усещах го. След 20 минути трамбоване по пътя ни стопира един огромен самосвал. Покатерихме се в празната му кофа и последва учудващо дълго пътуване до Карея. Докато се возехме, набирахме височина и от есента за пръв път преминхаме в зимни условия. Все още не се замислях какъв проблем ще е това в последствие и колко неподготвен съм тръгнал. Камионът ни стовари на едно разклонение високо в планината, от където се спуснахме към Карея – Столицата на Атон. В страни до пътя ни се показа красив, но малко занемарен скит – Свети Андрей.

Уви наистина мястото изглеждаше много пусто и занемарено.

Панорама от двора на скита Св.Андрей. Fuji X-E1 + Fujinon XF 18mm f/2, iso 320, f/8, 1/60, панорама 8 кадъра от ръка

Това е най-големия скит на Света Гора. По голям е дори от някои манастири. Всъщност основното нещо, което различава скитовете от манастирите е тяхната автономност. Например св.Андрей е под опеката на манастира Ватопед, от който всъщност ние идвахме. Разликата обаче беше фрапираща. Тук стените буквално се рутеха, мазилката падаше. Преди 15 години почти всички манастири на Атон са били в подобно състояние, след което започват мащабните дейности по реставрациите. За щастие повечето са вече позавършени и грозните строителни площадки и кранове вече ги няма.
Този скит е бил руски но постепенно броят на монасите намалява под допустимия минимум и сега е заселен с гръцки монаси – около 15тина. Докато бяхме там усетих пустота и усещане за изоставеност. Уви това красиво място, все още не се радва на популярност и от миряни.
Пътят ни продължи през Карея, където не спряхме. Продължихме на изток към морето. След близо час трамбоване се озовахме шред малък манастир крепост – Ставроникита. Лично за мен това е един от най-интересните манастири на Атон. Не само заради архитектурата му, но и заради отношението на монасите. Той е по малък и те са по затворени към посетители – знаех, че тук по принцип не приемат миряни. Длъжен бях да пробвам. Влязохме в двора и веднага от някъде изкочи млад монах. Набързо ни разкара, като дори беше нежелателно да се поразходим за кратко в манастира, камо ли да нощуваме тук. Здраве да е, ние и без това обмисляхме за тази нощ да сме навън.
Обходих района около манастира набързо. Близо до него, край брега намерих интересна изоставена килия. Тя беше доста мръсничка за преспиване, но пък позицията за снимки беше добра.

Изоставена килия, край Ставроникита. Canon 5D mark3 + 16-35/2.8L@ 25mm, 1/30, f6.3, iso 800.

Започна да се стъмва много бързо и от морето излезе много силен вятър. Вариантът със спането на открито налагаше да търся удобно място на завет. Нямах палатка или платнище, нито хамак. Само трисезонен спален чувал и шалте. Нищо де, все ще намеря някоя дупка, в която да се свра до сутринта. Тръгнахме на юг по брега към Ивирион и скоро достигнахме едно магично място – Калиагра – самотна кула в която се биеха вълните на прибоя.

Калиагра по здрач. Canon 5D mark3 + EF 24-105f4L@ 105mm, iso 320, f7.1, 6 sec.

Това е арсаната на манастира Кутлумуш, който се намира доста навътре в сушата, почти до Карея. Наоколо нямаше никой, въпреки, че в кулата светеше лапма и наоколо беше пръсната строителна техника. Наблизо намерих една рибарска лодка изкарана на брега върху колесар. Супер – ето го и моето място за нощувка. Лодката беше много малка, колкото да легна вътре и бордовете едва стигаха височина за да ме предпазят от бурния вятър. Отгоре нямах покрив, оставаше ми надеждата, че Господ ще ме опази от дъжд до сутринта. Моите спътници си намериха по стабилно място – една беседка с покрив и масичка. Беше една наистина страхотна нощ, първата ми на Атон под открито небе. На сутринта станах още по тъмно, за да поснимам наоколо…

Изгревът започна обещаващо, но като цяло се прецака. Слънцето облиза леко кулата, преди да се скрие зад облаците.

Набързо стегнахме багажа и се понесохме към Ивирион, с надеждата за някакъв сутрешен транспорт към Карея или Дафни. Уви, оказа се през това време на годината се извършват само частни курсове. След като се отбихме за кратко в манастира подхванахме баира обратно към Карея. След час и 500 метра денивелация бяхме отново в столицата. Напазарувах си малко храна от магазина и изкибичихме един час, с надеждата, че ще тръгне автобус за Дафни. Уви бяхме закъсняли, имаше само частни курсове, за които трябваше да платим 80 евро. Няма какво повече да се мисли, нарамихме раниците и решихме, че ще прекосим Атон пеш. Започна досадно трамбоване по бетониран път.
Скоро излезнахме на билото на 1000 метра височина. Там след разклон поехме по почвен път по самото било. Дойде едно възвишение, след това второ, след това трето. Постоянно набирахме височина. Смятах, че до тук сме навъртяли 20тина километра и все още бяхме по средата на полуострова. Трябваше да слезем към морето на запад, а денят започваше да преваля.

Продължихме да се изкачваме и от есента навлезнахме в зимата. Все пак беше 8ми декември и имаше сняг над 1200 метра височина. Тук попаднахме на страхотна плетеница от черни пътища, прокарани от дървосекачи. Това ни загуби още един час в лутане и в резултат, вече замръквахме горе на билото.

Започна да става доста студено и аз си мислех, че трябва на всяка цена да слизам към ниското. Планът беше на следващия ден да хванем ферибота Света Ана и да стигнем до скита носещ същото име. От там да атакуваме върха за един ден. Радо уж отиде да провери посоката на някаква отсечка от пътя. Чакайки го десетина минути реших да му се обадя по телефона. Това което последва направо ме стъписа – по телефона ни каза, че си е намерил място, което много му харесало и там щял да нощува. Горе на билото. Ами здраве да е, аз нямах избор с тънкия спален чувал, пожелахме му поживо поздраво на Ради и подхванаме по тъмното надолу към морето.

Мястото на което се разделихме с Ради

След малко под краката ни се показаха светлините на манастир. Това трябваше да е Григориат – супер, изглеждаше близо. Притесняваше ме само фактът, че може да е със затворени врати, но най-лошото, което можеше да стане е да прекарам още една нощ под открито небе. Долу до морето 1000 метра по-ниско температурата е около 10 градуса, така че това нямаше да е проблем. Все пак с цялото си сърце и душа се молех да влезем в манастира. Топлата вечеря и баня бяха блян за мен от два дни. Скоро стигнахме манастирските порти, които се оказаха отворени. Попаднахме в някакъв лабиринт от коридори и се озовахме в подобие на средновековен замък. Абе нещо странно се чувствах, какво са направили тези хора тук за две години от предното ми идване… не си спомням дворът да е изглеждал така. Срещнахме един монах и го попитахме за архондарика. Той ни изпрати в сграда извън манастирските порти. Още по-странно…Едва като се показах навън погледнах манастира по-добре. В тъмното се бях заблудил – намирахме се пред Симонопетра. Кофти… знаех, че в този манастир не приемат миряни. Здраве да е, бях длъжен да опитам. Намерихме приемната и за късмет архондарят беше вътре. Той ни огледа с изумен поглед – определено се бяхме поизморили и си личеше. Като му казах от къде идваме се опули още повече. Този ден бяхме врътнали едни 30км и 1500 метра денивелация. Без изобщо да ни пита за резервации и разрешителни, човекът ни приготви вечеря, след което ни настани в уютна двойна стая. Този манастир отвътре беше по-модерен и от Ватопед. Стаите бяха като в хотел, на баните само джакузи им липсваше.

Пълнолунието огрява високите стени на Симонопетра. Canon 5D mark3 + EF 16-35/2.8L II, панорама от 12 кадъра в два реда.

След като си взех горещ душ, си легнах смазан за да се събудя в два и половина през нощта за служба. 4-5 часа сън, не е зле. След като ни приеха без въпроси предната вечер, беше недопустимо да пропуснем службата, въпреки че този ден ни чакаше два пъти повече зор нагоре към върха. По време на служението полагах неистови усилия, за да не заспя прав. По едно време архондаря който ни бе приел вчера дойде при мен и каза, че в 7 от манастира ще тръгне джип, който ще ни свали до Дафни от където може да си хванем ферибота за Св Ана. Това беше добре, тъй като знаех, че корабът не спира при арсаната на Симонопетра. На зазоряване се качихме в джипа и след 20 минути спускане по завоите бяхме в Дафни. Зачудих се какво става с Радо, предполагах, че вече е слязъл от другата страна към Грегорият. Той не се обаждаше, но реших че ще е ОК поне ние да го потърсим. Отново бях стъписан, когато разбрах, че той все още е горе над манастира. Ако изпуснеше ферибота вероятно му пропадаше изкачването до върха. Св.Ана дойде с половин час закъснение. Качихме се и след 20 минути бяхме на арсаната на Грегорият. Радо не се виждаше, не го видях и на следващия манастир. Знаех, че забежката му от вчерашния план ще му коства известни мъки на сутринта, но чак така яко да се прецака, не очаквах. Оказа се, че е изпуснал ферито за 10 минути, въпреки закъснението с което корабът се движеше. С Наско му пожелахме успех със следващия кораб и се концентрирахме изцяло върху мотивацията към 2000те метра денивелация, които ни чакаха. Бях решен, че този път ще направя всичко по силите си, за да се кача на върха.
В 8 и половина захапахме стълбите към скита Св.Ана и след час и 400 метра денивелация бяхме горе пред главната църква. Не си давах много зор в началото. След кратка почивка захапахме следващите стълби нагоре по пътеката за Атон. Наклонът беше убийствен, но поне вече не усещах как тежката раница се впива в раменете ми след 4 дни нон стоп висене на гърба. Това е хубавото на продължителния трекинг, на третия ден вече влизаш във форма и е много по-лесно.
Бяха ни предупредили, че нагоре може да има проблеми с намирането на вода. Поради тази причина спирахме на всеки водоизточник по пътя и буквално се наливахме.

Въхчето св.Илия, средата на пътя до Атон. Снимката илюстрира прекрасно ужасната светлина, която имахме почти през цялото време

По обяд преминахме половината път – излязохме над 1000ния метър близо до връхчето св.Илия. Там направихме първата по-сериозна почивка. Изведнъж теренът се смени, пътеката пое остър завой нагоре към върха и гората премина в широколистна. Малко след като преминахме 1300 метра започнаха да се появяват първите петна сняг. Едва тогава ми дойде акъла в главата. Ами ако горе условията бяха зимни? Не само, че нямах пикел и котки, ни дори гетите си бях оставил с къщи. Усетих се че по-голяма простотия надали съм правил скоро.

Великият Атонски лес

С приятен наклон пътеката продължаваше нагоре и скоро излезнахме на заслона Панагия – 1500 метра надморска височина. И без туй ниското слънце вече слизаше към хоризонта, а аз гледах заснежените склонове на Атон и се мъчех да си избера линия за атака, по която нямаше сняг и имаше за какво да се хвана по терена. До сега бяхме гледали върха от северната страна и бях убеден, че щом по сенчестите северни склонове не се вижда сняг то по южните ще е гола поляна. Голяма грешка – вятърът е навял огромни количества сняг по целия южен склон образувайки огромни преспи. На заслона имаше трима гърци, които се излежаваха и се изумиха на ентусиазма ни да качваме цялото това нещо за един ден. Нямаше как, ние трябваше да спим на върха, така си бяхме решили. Пейзажната фотогтафия е подобие на туризъм примесен с висша форма на мазохизъм. Увериха ни, че горе имало заслон и нарамихме раниците за последен път. Оставаше малко повече от час, когато тръгнахме нагоре. В началото не усещах насъбраната умора, но в един момент наклонът започна да става зверски. Официалната пътека бе затрупана от сняг и бях принуден да си избера алтернативен маршрут.

Склонa по който атакувах върха. Хаос от камъняци и дупки, но поне няма сняг. Fuji X-E1 + Fujinon XF 18mm f/2

С Наско се разделихме, той пое през пряспата по класическия път, а аз направих финалната атака на върха по югозападния му гребен. Точно по залез се показах на билото, което представляваше остро ръбче с огромна бездна от 1000 метра и повече на север. Склонът беше заледен и общо взето се наложи да нагазя в снега за да изкача последните метри до върха. Без гети краката ми моментално се напълниха със сняг и станаха на буци лед.

Поглед назад към ръба. Слънцето тъкмо залязваше, когато излизах на финалната отсечка. В дясно на снимката се вижда Ситония.

Каталясал изпълзах при заслона, за да открия, че вратата е заварена с дебели арматурни железа. Църквата на върха също беше заключена. Явно тези гърци или не си поплюват, или нямат идея за това що е зимна планина и как се оставят заслони. Някой услужливо бе счупил единия прозорец на заслона, през който успяхме да се вмъкнем вътре. Помня, че докато влизахме вече бе почти тъмно и изобщо не ми дремеше за снимките, исках само да си стопля вледенените крака и да си почина.

Заслонът под върха, по време на изгрев. Вижда се отворения прозорец, през който успяхме да влезем.

Без да вечеряме се мушнахме в чувалите уж да се стоплим за малко, което премина неусетно в 14 часово здраво спане. Умората от предните дни и недоспиването си казаха думата. На сутринта изпълзях точно по изгрев за да видя сянката на дядо Атон стигаща чак до края на полуострова.

Дядо Атон хвърля своята сянка далеч на север. На снимката добре се вижда северното ребро на върха, чийто техничен траверс си е истинско приключение.

След като се подмотахме половин час горе, събрахме багажа и започна интересната част. А именно – слзиането от върха по снежните преспи. Снегът бе започнал да се разтопява и на места се бяха заформили кухини, в които пропадахме – обикновено върху остри камъни. След като на няколко пъти за малко не си счупих премръзналите крака, поех друга сигурна тактика – слизане по задник. Да се пързаляш по заледена пряспа на 2000 метра височина, гледайки към морето на хоризонта, беше нова и запомняща се гледка. Кефът ми костваше разпрана мембрана на новия панталон, добре че поне не си сцепих самия задник на някой от камъните, които се бяха показали. Някой от горе постоянно мислеше за нас и компенсираше глупостта ми с добрини от природата. Слънцето напичаше невероятно силно за началото на декември и в резултат дрехите ми бяха сухи за един час на импровизирания простор пред заслона Панагия. Всичко наоколо беше заприличало на бежански лагер от разхвърляния ни багаж.

Заслон Панагия – 1500 метра височина над морето.

От тук нататък всичко опираше до това да стигна до морското ниво със здрави колене. В ранния следобед вече бяхме в скита св.Ана. Едва тук се събрахме отново с Радо. Той изцяло пропусна изкачването на върха. На предния ден е успял да хване ферибот чак по обяд, и е стигнал малко над скита, където отново е спал под открито небе. На другия ден дори не е тръгнал нагоре, знаейки че ние вече слизаме. В скита за първи път откакто ходя по Света Гора се срещнах с българи ( като изключим в Зограф) и благодарение на тях нощувките ни бяха уредени много бързо. Просто хората имаха резервация и ние се промъкнахме покрай тах 🙂 Ей пичове, ако четете – благодарско за помощта!
Последва тежка нощ под звуците на 5ма брутално хъркащи в стаята и дет метъл звуците от айпода – единствения начин да заглуша хъркането и да мигна за два-три часа. На другия ден след утринната служба се спуснахме пеш до манастира свети Павел, където изядохме последните остатъци от храната в раниците и се натоварихме на ферибота поемайки обратно към дома.
Така завърши третото ми пътуване до Атон. Вече съм намислил кога и точно къде да отида, когато да се върна пак там. Много хора ми се чудят на акъла, защо ходя многократно, но биха могли да ме разберат напълно, едва когато те отидат.