Трябваше да ходя и аз на море тази година.Разбира се аз си бях на Черно море през пролетта, тогава ходих само на лов за снимки и се натопих до коленете, но ми хареса – едно спокойничко, чистичко…. По принцип не обичам да се пържа по плажове, но жените живеят за това, включително и моята. Цяла година чака да дойде момента, в който ще опъне хавлията и ще дреме по цял ден на пясъка под лъчите на изпепеляващото слънце…няма лошо,освен за кожата и разбира се. Черно море е гадно! – казваше тя след миналогодишната ни почивка, при това ходихме по най-хубавата му част. Няма как да не се съглася с нея – бетон и боклуци има вече на всеки ъгъл, морето е мръсно и мътно, а на мен чалгата ми идва в повечко там. В България само това море си имаме (то да имахме и друго на същото щеше да заприлича) и реших твърдо да ходя зад граница.
Реших да ида точно на Закинтос главно заради тази гледка…

Снимката разбира се си направих аз, но в последните два месеца не спират да изкачат кадри с този кораб по фотофорумите.

За кораба ще ви разкажа по-късно, защото първо трябва да разберете как се стига до там.След пътешествието до Самотраки имах фобия от фериботите и техните цени. За щастие острова не е далеч от материка и цената беше приемлива. Понеже Занте е много посещаван остров, фериботи има буквално на 2-3 часа, затова нямам проблеми и с разписанието. Кораба се хваща от Килини – малко градче на юг от Патра. Пътят е по европейски както се казва, като половината е магистрала – платена ( за цените на ферито и всичко друго четете накрая на поста). В колата се натъпкахме 5 човека, но това не беше голям проблем, перкаш си с 140 по магистралата и растоянието се взима бързо. Пътуването с ферибот продължи само 40 минути, след което се оказахме в лудницата наречена Закинтос (град) през деня. Улиците са тясни, а трафик има огромен. Навсякъде хвърчат мотопедисти без каски, баби германки на АТВта, тълпата те отнася, всеки бърза забравил за всякакви правила. Категорично избягвайте този град, особено за хотел – той е най-претъпканото място на острова, но има много забележителности.
Първите 6 часа ги прекарах в търсене на приличен хотел, из целия остров. Почти всичко беше пълно, а там където имаше свободни места това не беше случайно – обстановката не си заслужаваше парите, които тези хора искат. 99% от гърците на този остров НЕ ГОВОРЯТ английски. Пиша го с главни букви не случайно – те не знаят нито числата от 1 до 5, нито думите „room“ или „water“. Освен това стаите, които предлагат далеч не са това, което си представях. В България дори елементарните селски къщи за гости са с по-хубаво обзавеждане от повечето тук. Също така тези хора не умеят да се пазарят – предпочитат хотелчето да си стои празно, но да искат 50 евро за стая, в която има само легло и малко шкафче, а банята…оо да тя в много случаи е обща за етажа и се крепи на магия. Обикаляйки неусетно се озовах в най-туристическата част на острова пред типичен голям хотел с басейн. Бабата англичанка на рецепцията беше тарикатка – умееше да се пазари и си запълни хотела на макс, като ни даде последните стаи на добра цена. 20 евро със закуска и ползване на басейна + допълнителни английски простотии (гостите на хотела 90% британци се забавляваха всяка вечер с някакви малоумни игри, след което се натряскваха яко и се биеха подобаващо). Бат Сердо – моят френд спътник, ми разправи на сутринта за екшъна разиграл се под тяхната стая, аз бях свидетел само на кръвта по стълбището. Понеже съм шофирал предишната нощ, сега бях къртил като пън и не съм чул нищо. Разбира се останах в този хотел само за една вечер, на другия ден си намерих една страхотна вила в другата част на острова, където беше тихо, спокойно и с невероятна гледка.

Ето така изглеждаха вилите, в които прекарах останалото време на острова. Бяха на противоположната част, колкото по- далече от Лаганас и столицата толкова по – добре.

Втория ден от престоя ми тук премина в търсене на нов хотел и след като си намерих отскочих до плажа с кораба, все пак той беше причината да дойда тук в крайна сметка. До самият плаж може да отидете само по вода, с кола стигате до ръба на скалите отгоре. На самия ръб има изградена метална площадка, която е надвесена над скалите.Всъщност това е и най-известната и снимана позиция, която може да видите из интернет.

Цветът на водата е невероятен, особено срещу фона на зелените храсти наоколо. Понеже дойдох късно не успях да огледам добре и заех не особено добро място, от което да снимам.

На другия ден се заех с обиколка на столицата Закинтос. Както ви казах в началото, там през деня е ад, но едни от основните забележителности на острова се намират наоколо и няма как да пропуснете градчето.

Докато пътувах с колата в 5 сутринта по пътищата се разминавах със зверски спиртосани англичани, каращи колела. Поне 3 пъти се изправих лице в лице с това зрелище, явно имат и такъв екстремен спорт – каране на велосипед в насрещното платно след поглъщане на литър водка или гръцка ракия (нали все пак сме в Гърция). Разбира се пияните туристи не бяха само на колела, но най-интересното е, че не ги срещах в градчето, а около пътя свързващ околните селца. Както си карах подминах и няколко групи мотани тинейджъри, а един дядо го видях да се държи за пътен знак, обезсилен до крайност от алкохола. Беше забавно, стига да не ти изкочи някой пред колата де, а също така това явление породи интересен размисъл у мен. Накрая стигнах до заключението, че всички са се напили в града и после са се запътили към квартирите в селата и кой до къде стигне…..

Църквата Agios Dionysios една от най-типичните гледки за града. След земетресението през 1953г. целият град е построен наново. Единствено църквите са запазили предишния си облик.

Преди изгрев градчето е замряло. Чуват се само птиците, от време на време просвирва сирена от някой кораб, влизащ в пристанището.Тук стъпвах за втори път, първия беше, когато слезнах от ферибота и навалицата ме отнесе буквално в произволна посока. Разликата от тогава беше покъртителна….

Оставих колата на пристанището и поех на разходка по крайбрежната улица. Първо се спрях пред църквата, отпред лежаха няколко циганки, бяха си спретнали цял лагер за през нощта. Как сте? Не ви ли закача полицията? – попитах ги на български. Учудени ме позяпаха една минута, едната се ухили и ми отговори – Ааа па дигат ни от време на време ма ни си идеме пак.

Архитектурата тук е много интересна. Къщите са си в типичния за средиземноморието куб издигащи се максимум на 4 етажа. Църквите обаче са съвсем друго нещо, наподобяват на венециански стил. Въпреки, че са доста по-малки и са православни, влиянието някога дошло от другата страна на морето се усеща силно.

Подобна архитектура има и на околните острови из Йонийско море. Продължих с разходката по крайбрежната улица, слънцето се вдигаше и хората лека полека излизаха навън. С идването на първия ферибот всичко наоколо отново се напълни с коли, забързах се и аз, след 2-3 часа тук освен навалицата щеше да дойде и адската жега.

Минавайки покрай едно заведение се спрях за да погледна менюто, което беше изнесено отпред. Цените бяха нечовешки, а един чичко изкочи отвън и започна да промотира ястията на английски. За 2 минути успя да избълва невероятно количество думи, а аз стоях безмълвен и се опитвах да хвана нещо от ужасния му диалект. Накрая спря запъхтян и ме попита от къде съм. „От България идвам, знаеш ли я?“ Физиономията му се смени, за секунди доби изражение като на човек току що изхабил силите си на вятъра, после се смени с гняв. Ллалааа Булгария?? Ляляя клиър клиър ай бай! – озъби се и се завъртя обратно в ресторантчето. Седях като треснат с минути, след което си намерих ново забавление – спирах и гледах менютата пред по-лъскавите заведения. На всички сценария се повтори, само думите бяха различни, но реакциите същите. Даже попитах защо така реагират…. „Булгариан хард пиипъл, ноу уон пей, но моней ай бай!“ Маха с ръка и се прибира…

Научих си няколко урока по време на тази екскурзийка и един от тях беше – никога вече в Гърция през лятото! Още в 10 сутринта жегата ставаше непоносима, по пладне направо не се издържаше. Изоставих всякакви опити да обикалям из острова през деня. Наложи се да се крия в квартирата по цял ден. Това не беше особена загуба, от прочетеното в пътеводителя (който си купих на острова), Гугъл ърт, а и това, което успях да видя докато обикалях острова стигнах до заключение, че няма какво толкова да се види наоколо. Освен кораба и пещерите, тук няма много други интересни неща за снимане, природата се състои от изсъхнали шубраци и камънак. Повечето църкви са били разрушени от силно земетресение през 1953г. и после възстановявани, като по този начин бяха загубили автентичното си излъчване. Градчетата пък не бяха нищо особено. Реших да се съсредоточа само върху плажа на корабокрушенците и пещерите, време беше да ги поразгледам отблизо.

Вятърните мелници, всъщност са хотели. Намират се в най – северната част на острова, близо до пещерите

Първо се качих на една малка лодка за обиколка на Blue caves, така се казват пещерите. По принцип пещерите са включени и в туровете до Навагио (така се казва плажът), но малко ги претупват. Ако искате да ги разгледате хубаво, вземете лодка от малкия пристан под фара в най- северната част на острова.

Моят съвет е – качете се в най – малката възможна лодка, защото с нея се влиза навътре в пещерите. Чичкото, който караше лодката беше много амбициран и буквално я промушваше през процепите в скалите, влизайки до най-вътрешните части. Бордовете се търкаха в скалите и лодката влизаше до края на сводовете, а през пода, който беше със стъклени прозорци се виждаше и дъното под нас. Общо взето е интересно и си заслужава.

На другия ден посетих плажа Навагио. Спазарих се за 10 евро и се качих, като уговорката беше да остана на брега 2 часа и да се върна със следващия рейс на корабчето. Знаех, че мястото е далеч и при вида на корабчето се подсмихвах – хихи викам си ей сега ще се дундуркаме с тази кочина два часа до там, но аз ще си снимам брега. Извадих си тухлата и гордо заех място на носа. Още в пристанището дядката – капитан (наричан от мен за по кратко Злобюл) подаде газ и около мен започнаха да се вдигат пръски. В обзелата ме паника хвърлих статива на палубата и започнах бързо да прибирам всичко обратно в раницата. Злобюл ме гледаше и умирайки от смях натисна газта до дупка, лодката навири нос към небето и се понесе рязко напред. От наклона и ускорението всички пътници изхвърчаха назад към кърмата, единствен аз останах на носа, като в последния момент успях да си омотая ръцете около едно въже. Корабчето беше смешно на вид – с една малка паянтова къщичка отгоре вместо каюта, приличаше ми на рибарска лодчица от анимирана книжка за деца. Противно на външния си вид показа завидни динамични качества, подскачаше върху вълните като футболна топка. Има, няма 20 минути и бяхме вече на плажа, тъкмо си отдъхнах, че премина опасността от падането зад борда, когато гледката пред мен ме смрази на място. Стотици хора бяха обзели плажа, нявсякъде имаше малки корабчета, хвърчаха джетове, моторници… Докато слизах се опитвах да си спомня – имаше ли някой на този плаж, когато бях горе на скалите преди два дни?

Запътих се към развалината, исках да го разгледам отблизо. Гледката бе малко странна особено при вида на тези графити по корпуса. Сега се замислих какъв невероятен късмет имат жителите с това чудо тук. Като започнем с историята на кораба – неговото попадане тук преди 30 години, и точното място, на което се е озовал, именно на най – красивия залив на острова.

Тези хора са невероятни късметлии, защото освен това място, на този остров реално няма нищо друго което е уникално, няма друга причина, която да те доведе тук. Като изключим този плаж (дори той беше с едни камъчета,а не с пясък) останалите бяха ужасни, не могат дори да се сравняват с нашия Силистар например.

От своя страна корабът е развалина и с течение на времето се разпада все повече. Сиурен съм, че ако това беше в Турция щеше да има поне 3 полицая, които да се карат с теб само ако го докоснеш, камо ли да драскаш по корпуса.Тук обаче хората си вземат по нещо за спомен, някой си откърти ламарина, друг си надраска „Пешко“ или лошата дума с три букви върху корпуса. Освен хората времето си казва думата и най – вече морето – то си взема своето….

Това чудо е направено от доста дебело желязо, тъй че спокойно, в следващите 50тина години все още ще има останки от него. А за след това хората наоколо ще трябва да си намерят нов начин за реклама. Гърците са много добри в рекламата, както виждате сами, всичко изглежда по друг начин, видяно отблизо.
След като се наснимах, седнах на пясъка близо до водата за малко релакс. От другата страна на плажа бе пълно с хора, но тук беше сравнително спокойно, все още….. Тъкмо си викам ей сега ще се цопна в морето, когато на хоризонта се появи цяла флотилия кораби. В началото помислих, че това е мираж и не е възможно. После с учудване гледах как големите кораби влизат навътре в залива към мен, мислех си, че ще направят кръг и ще обърнат.Тъкмо се чудех как не засядат в дъното, когато един от тях даде пълна газ към брега и наду сирената. Хората по плажа започнаха да бягат панически, че и аз скочих назад, когато носа на кораба се показа от водата и се качи на няколко местра срещу мен. Един чичка капитан започна да форсира двигателя, за да излезне по – навън от водата и спря едва когато 1/3 от кораба беше на суша. От носа му се спуснаха две стълби и по тях, като река се стече една огромна тълпа. Хората слизаха директно на пясъка, то носа си беше надвесен отгоре и бяха стотици. Минаха 5 минути и се чу друга сирена, след нея трета.Така в следващите 15 минути се стекоха няколко хиляди човека.

Не се шегувам…

Една отметка – при разходката ми в Закинтос разучавах офертите за превоз до плажа. Тогава една какичка мило ми прелдожи круиз с един от корабите (който сега разпознавах тук) и ми каза, че бил голям и луксозен – побирал три – фор хъндред пиипъл.Тогава си мислех, че не е добре с английския момичето и е объркала с един порядък числата, но не!

Направо изпитах ужас в един момент, заливът започна да става тесен и отидох да чакам при мястото ,на което бях слезнал от корабчето. Злобюл все още го нямаше, но аз седях и чаках там изгарящ от нетърпение да се разкарам от тази лудница. Накрая той се появи и аз радостен се хванах за стълбичката, за да се кача. Ю ноу! – изкрещя дядката капитан. Отстъпих назад няколко крачки, а той озлобен ми се обясни, че нямало да ме качи защото съм пропуснал предишния курс.Тогава започна да ми кипва, как така „Ю ноу бе“ дървеняк? Дядката се беше объркал нещо, бе ме взел за дисциплинирано западноевропейче, което може да разиграва, но се разбрахме набързо.5 минути след това вече плавахме наобратно, а Злобюлчо се опитваше да сцепи двигателите от газ. В един момент около нас се присъединиха още 3-4 лодки и започна истинско състезание.Този път бях застанал зад малката каюта – къщичка, а водата направо влизаше зад борда и заливаше малката палуба.Лодката подскачаше като побесняла по вълните, хората се блещеха и коментираха уплашено непридвиденото шоу, което беше включено в круиза. При пещерите корабчето направи спирка по програма и повечето пътници скочиха да поплуват във водата. Дядката дойде при мен вече поомекнал и пита от къде съм. България.. – казах. Мааама миа! алелеее – хвана се той за главата. Що бе к’во, не се ли кефиш на българи? – говорих му на английски, но преводът беше буквален, а тона ми заядлив.
„Ноу ноу, бът у ар вери хард пиипъл. (тва вече бях го чувал). Ю ду дат ю уант,пей у, уант стей у уант.“
Накратко на този остров много гърци не ни харесват защото: българите по принцип хитруваме (повече от тях), трудно могат да ни изклатят с яки цени и скачаме на бой когато се опитат да ни зарежат на плажа (въпреки, че сме си платили за двете посоки). Не вървеше разговорът с дядката и му теглих една…., отидох да си плувам, опитвайки се да забравя за тези бастуни.

Привечер отново отидох при скалите над кораба. Още на първото идване тук се бях запознал с един грък – Такис, който продаваше сувенирчета.Той е женен за българка и е живял 6 години в Монтана. Беше много готино да си лафиш с него.
„Какво помниш най-много от България? – питах го. „Много студено бе ужас, направо първите три зими щях да умра!“ – отговаряше на много добър български.

Той бе по-различен от останалите хора наоколо, беше много работлив, последен си сгъваше сергията от площадката. Продаваше едно особено вино и разни други алкохолни напитки, негово производство. Пратили му един казан за алкохол от Монтана, конкуренцията нямала такова нещо тук и най-много му вървяла ракийцата. Магнитчетата му бяха с най-ниските цени, които съм виждал до сега в Гърция и си напазарувах разни сувенири.

Познатата гледка, обаче на лунна светлина
Разглеждайки пътеводителя и разни рекламки няма как да не забележите картинките с костенурката Careta careta – рядък вид, гнездящ по плажовете на острова. Именно заради тези животни, плажовете тук са със специален режим на посещение и се следят много строго. Разбира се всичко това е превърнато в атракция и начин да се изкарат добри пари.

В една от брошурките видях криузи с едно странно корабче-подводница, което позволява да наблюдавате костенурките под водата. Много се запалих по това чудо, дали заради детския си акъл и корабчето или от интерес към костенурките, не знам.Така на последния ден реших, че ще се пусна с тоя круиз, тръгващ от Лаганас. Цената беше 15 евро, не ми беше много по джоба, ама се качих с големи надежди. Естествено след като се качих веднага заех място на дъното. Корабчето потегли и се убедих, че в това море подобно на Черно няма много живот или поне в тази част на острова. Отдолу се виждаше само пясък и съвсем малко водорасли, чат пат минаваше някоя малка рибка. Корабчето отиде до някакво място и започна да обикаля в кръг, търсейки костенурките. Така мина половин час, но те не се появиха. Всички седяха залепени на прозорците, като малки деца и се пулеха в синята бездна пред тях, очаквайки нещо да изкочи.

Но костенурки така и не се появиха. Корабчето направи още няколко обиколки и спря за почивка на едно островче. Отново се оказа, че това е поредната куха реклама – на пръв поглед всичко изглеждаше много добре, но е пълен шит като влезете в обстановката. Останалите хора бяха изнервени и недоволни, но аз понеже от дете си се кефя на корабчета и подводници обикалях доволен наляво надясно и щраках с тухлата.

След като стъпих отново на сушата забелязах едно малко островче пред мен – Камео. Бях го виждал на снимки, по фотосайтовете и реших, че си заслужава да го снимам.

На връщане минах и през Закинтос, за да направя една снимка, за която мислех още с идването ми.

Така завърши престоят ми тук. Билетите за ферито бях взел два дни предварително и рано сутринта хванах първия кораб за континента. На връщане след Патра хванах различен път – към Игуменица. От там се качих на Игнатия Одос – другата голяма магистрала на гърците. Интересното е, че тук не платих една стотинка, всички ТОЛ постове бяха затворени и се минаваше транзит. Заради адската жега не спирах абсолютно никъде и вечерта си бях в София.
От прочетеното горе е твърде вероятно да сте сметнали че съм разочарован от острова. Напротив, беше точно това, което очаквах.Този път си бях научил домашното, бях разгледал предварително всичко наоколо в Google earth. Подобно на Санторини и други известни гръцки острови природата не е разнообразна, но определено има какво да се вдиди. Плажовете не са хубави и отношението към българите е доста тъпо наистина. Но какво пък гледката с кораба от скалите е безспорно една от най – яките, които съм виждал или снимал през живота си. Самата тя си заслужава напълно пътуването до там. 🙂

Закинтос – малко информация
Пробег – 2000 километра, от които 1600 основен път и 400, които съм навъртял на острова.
Ферибот – Ionian ferries – 36 евр. за кола и 8 на човек (за посока).
Такси по пътя – за магистрала (към Атина) – 15 евро.
Моста на Патра е платен – 12 евро в посока (но пък си е атракция).
Хотели – може да се уредите и за 15-20 евро на човек стига да попаднете на правилното място.
Разходката до Навагио е 10 евро. Отделно може да посетите пещерите с малка лодка, за 6 евро.
За корабчето с костенурките дадох 15 евро – избягвайте го, освен ако не се кефите на корабчета по принцип. Костенурки надали ще видите.
При храната принципът разбира се е както навсякъде в Гърция – всичко като в България, ама умножено по 2. Свинското е много евтино за техния стандарт – 4 евро, което прави под 8 лева.
Заведенията са зверска тесла. Лъжат с цените в менютата.

И така приятели следва да видите, как се случват нещата в една по-истинска част на Европа, а именно: Унгария и Чехия, където отскочих няколко седмици по-късно.