Magic Hour Dreamscapes » Витоша – разходка по платото

Начало > Пътеписи, снимки от България > Витоша – разходка по платото

Витоша – разходка по платото

От Черната скала до Черни връх

В последно време съм заседнал в София. И къде в близост може да се разходи човек освен по-хубавата Витоша? Този път моята разходка трая цели 14 часа, но това бе по скоро заради липсата на добра физическа форма и многото туткане по върховете. И така тръгнах в 4 сутринта…..

Витоша

В нощта преди да тръгна не мигнах. Въртях се в леглото от вълнение, че ще ходя на….Витоша. Пфф ами да, напоследък не пътувам доста и дори малките екскурзийки ми се виждат голямо начинание. Има нещо лудо в това да станеш в 4 часа през зимата зарязвайки топлото легло. Още повече когато си сам. Знаеш, че никой не те чака и си представяш целия път до горе, представяш си как ти е много студено и отново как си сам и никой не те чака, така че спокойно ти иде зарежеш тая работа, да се завиеш и да му удариш още 5-6 часа сън. След това се сещаш за цялата подготовка от вечерта и гледаш раницата, която чака опакована в средата на стаята. Време е за тръгване.
Половин час по-късно вече бях на паркинга пред блока и сглобявах колата. Какво и сглобявам? Ами акумулатори ала бала, знаете как е взимаш ги с теб в къщи, иначе в гетото изчезват бърже тези неща. Всичко което има стойност и се откача лесно от автомобила е редно да бъде своевременно прибрано в у дома. Антрето ми прилича на гараж, до закачалката са ми обувките, а до тях мястото на акумулатора… Изгубих половин час, да се мъча със замръзналите ключалки на колата – няма ли акумулатор няма и централно. Гледах си часовника и си представях, какво ще стане – ще гледам изгрева ама от гората. На предния ден пресметнах добре времето за път, зареждане на бензиностанция и преход до позицията, но това…е не се бях сетил.
Час след това вече паркирах пред х. Боерица където свърши и предишното ми витошко приключение. Нагазих със снегоходките по неутъпкания сняг и бях толкова щастлив, че вече не ми пукаше и грам за това дали ще снимам нещо през този ден. Вървях със залепена усмивка на уста по забравената пътека към връх Черната скала. Не знам дали много хора които да минават от тук, поне през зимата. Винаги моите следи са първите нагоре. Съвсем скоро пътеката излиза на билото, където видях плътните облаци покрили всичко до хоризонта.

Витоша

Колкото и да се върти човек, тук няма много неща за снимане особено през зимата. Билото на Витоша е сравнително плоско и обсипано с хаотична растителност – малки борчета и клек. От тази позиция се вижда Люлин планина, а малко по в страни коминчетата на красивия град Перник. Докато се суетях обиколих връхчетата наоколо и слънцето взе да пробива през облаците. Реших, че днес ще е ден за разходка и реших да тръгна към Черни връх пък до където стигна. Естествено не ми се слизаше обратно до хижата и цепих направо през снежното поле. Понеже около местността Конярника има петна от горични се наложи да ги обикалям ориентирайки се по навигацията. За разлика от предното ми идване сега имаше страхотен сняг. Газех смело със снегоходките в неутъпканото без да пропадам. Скоро излезнах на изоставения ски-влек където му ударих една хубава закуска. Седейки на пейката пред рушащата се сграда си спомних за детските ми години, когато това място беше буквално фрашкано с народ. Влекът и чайната работеха на пълни обороти, а да се качиш нагоре по пистата бе невъзможно, без да те ударят. Да ви кажа сградата е доста по-зле от миналата зима. Някой е гепил въжето и котвите на влека, а самата пострйка е изтърбушена и вътре може да се влиза свободно.

Витоша

От цялата тази работа има един голям плюс – природата си взема своето. Пистата отново се превръща в гора, навсякъде са изникнали малки борчета. Зацепих право нагоре, ама да ви кажа никак не ми спореше ходенето. Като се замисля това ми е първото сериозно стъпване в планина от ноември и иначе слабия баир ми се видя като отвесна стена.

Витоша

От всичките преходи до Черни връх, най много обичам този. Тъкмо оплезиш език и хайде иде равното. Платото през което минава пътеката е равно като тепсия, в мъглата имах усещане, че съм на ледено поле върху северния полюс, вместо на билото на планина. Желателно е в такъв случай да се следва плътно коловата маркировка (която започва още от х.Кумата), тъй като изгубите ли се тук може да се въртите с часове преди да стигнете някой от склоновете на планината. А аз крачех и крачех пффф мале, в един момент краката ми отмаляваха и то по равното. Нещо не съм много във форма определено. А пейзажната фотография в този стил изизква да сте в перфектна физическа форма. Както се доказа и по-късно този ден, да се връщаш през нощта изтощен не е много забавно. Малко преди върха има каменно заслонче – Превала, което често се затрупва от снега. Преспите стигат чак до покрива му и се качих отгоре за да отморя. Седнах на комина за да замезя малко на припек. О забравих да ви кажа, че слънцето се беше показало и напичаше здраво. Чак се изплаших да не изгоря сериозно. Изобщо перфектни условия за ходене – тихо без вятър, студено – твърд сняг, но пък слънцето ви напича и не замръзвате.
Няма да ви разправям как стигнах до върха, че не искам и да си го спомням. От дълбокото дишане направо дробовете ме боляха, когато се стоварих на снега пред станцията. Не щеш ли се оказа, че се познавам с дежурния метеоролог и си полафихме известно време. Усещах, че съм доста изморен, а колата се намираше на 8 километра трамбоване в снега било то и спускане на места. Най-разумно би било да се спусна докато е по-топло и светло, пък да снимам друг път от върха. А истината е, че никога не съм снимал залез или изгрев от тук. Тръгнах надолу по пътеката с идея да спра някъде по пътя и да щракам там каквото ми падне. Да ама още на третия кол се загледах към слънцето, което слизаше към хоризонта. Ай стига бе качил съм се до тук и да не се възползвам, какво съм се размекнал и аз. Айде наобратно тъкмо ще имам време да обиколя за позиция.

Витоша

Качих се на една висока чучка от която се виждаше както върха, така и долината край Верила. Скалите около върха които са трудно достъпни през лятото сега бяха напълно обледенени и с малко внимание, човек лесно се качва отгоре.

Витоша

Следващия кадър показва ситуация в която може да имате големи ядове с белия баланс. Кое е по-правилно – снегът да синее или да червенее? Слънцето огрява в червено, но пък сенките са сини. Отговорите естествено са някъде по средата…

Витоша

Минути след като слънцето е вече под хоризонта настъпва любимата ми част. Такива цветове има най-вече през зимата, тъй като всичко е бяло и отразява меките розово лилави нюанси. Често ме питат защо трябва да снимам по изгрев и залез. Трудно е да обясниш на хора които с очите си не са виждали подобен момент.

Витоша

А това на горната снимка е пътят по който дойдох и който трпърва предстоеше да измина обратно през нощта за да се прибера у дома. Той не се вижда тъй като е по-скоро мислена линия в неутъпкания сняг. Е сега можеше да имам следи, което е малко успокояващо, стига вятърът да не им е видял сметката. Естествено коловете щяха да ме водят. Апарата снимаше бавно заради малкото оставаща светлина, а аз гледах бялото поле пред мен и осъзнах, че всъщност цялото това нещо е супер яко и е причината да не мигна предната нощ. Вълнението от това да се противопоставиш на нормалното мислене и самосъхранение. Да хукнеш по нощите зимата сам по билата не е много редовна работа. Точно това е причината да обожавам пейзажите и сливането с природата покрай тях. От комерсиалната фотография с която се бях занимавал непрекъснато в последните два месеца няма и 20% от това вълнение.
И така след като ви разбих с тези иначе скучни и плоски снимки е време да тръгваме наобратно. Докато си събера багажа в раницата взе, че почти се стъмни и още слизах от върха когато стана мрак. Някъде след като излезнах на равното поле започна да ми прималява сериозно. Според навигацията този ден съм газил 14 километра до тук. Къде и как съм ги навъртял не знам, но истина е че вече 12 часа се бях туткал насам натам. Луната изгряваше зад рамото ми и освети цялото плато сякаш бе малко слънце. Проснах се до единия стълб каталясал и напипах аварийния шоколад в раницата който изядох за 20 секунди. Толкова се радвах да я видя таз луна, помня даже как залязваше когато тръгвах а ето я пак… И тогава се сетих, че е момента да си тествам новото обективче, което вече е на 3-4 месеца да си принзая а няма сефте.

Витоша

След това шоколадче ми стана ясно, че малко ми е било яденето за днес. Екстра ми дойде пущината и с усмивка на уста изръшках останалата част от пътеката до х. Кумата. Там не знам какво ми хрумна ама се заиграх с тоя обектив още половин час да правя нощни снимки, които разбира се за нищо не стават. После пък едни „състезателчета“ се бяха окопали в пряспа на пътя и ги чаках близо час и половина да се изриват. Един съвет от мен – не ходете нагоре с кола през почивните дни.

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂

  1. 4 февруари, 2013 в 15:07 | #1

    Да хукнеш по нощите зимата сам по билата не е много редовна работа. Точно това е причината да обожавам ТВОИТЕ пейзажите и сливането с природата покрай тях.
    (И тук слагам иконка с два вдигнати пръста, халба бира и все неща от този род)

  2. 4 февруари, 2013 в 15:09 | #2

    С една дума БЛАГОДАРЯ отново за този разказ, който ме откъсна за няколко минути от бщрото, града и всичко банално.

  3. Илия Илиев
    4 февруари, 2013 в 19:44 | #3

    Евала и от мен! И аз рядко снимам точно поради същата причина… трябва мотивация, желание да хукнеш сам! Clap on

  4. 6 февруари, 2013 в 10:31 | #4

    Харесва ми написаното и умерено качените снимки!Ще прочета всички пътеписи, които сте публикували.

  5. 6 февруари, 2013 в 17:12 | #5

    Браво на Ванката, поиграл си е ;). Ние минахме 54.2 км за три дни, бедствахме, абе, не ни беше скучно, а и трудно се вадят кадри зимата, изисква се постоянство, мотивация, подготовка!!! Красота! Щях да извадя най-яките кадри през живота си, но не посмях да извадя апарата!

  6. Иван Миладинов
    6 февруари, 2013 в 17:59 | #6

    Благодаря за коментарите.
    Мартин четох за вашето приключение, да ви се начуди човек как може да тръгнете в това време. Все пак добре е, че всичко е свършило благополучно.

  7. Биляна
    29 март, 2013 в 22:13 | #7

    Страхотни снимки! Струвало си е ставането в зори, че дори и мъките от прехода 🙂
    Пропускам зимите на Витоша от години ….. нямам кола, а мразя да се гъчкам в парашутката с дебелите дрехи. А от отблясъка на снега дори слънчевите очила не ме спасяват вече. Бъгове от работата. Та и със снимки не мога да се мотивирам за тръгване зимно време. Преди ходех целогодишно и знам колко е красиво! Обичам я тази планина.
    Благодаря за оживелите спомени!

  8. Лия
    21 октомври, 2013 в 16:10 | #8

    Последният път, когато минах платото в буря се оказах единствения човек там, а чак късно вечерта разбрах, че поривите на вятъра достигали 120 км/ч, което обяснява защо поне 50 пъти падах под напора на въздушните струи. Когато отминах заслона, слязох по камъните надолу и влязох в гората, от внезапния покой и тишина, паднах зашеметена по гръб. Последните кадри, които направих, преди техниката категорично да откаже да функционира са на бръснещи снежинки и видимост от…3 метра? Отне ми около 4 часа да изгазя платото, като накрая затъвах до кръста. Ама това вече не е фотографско приключение, а чисто оцеляване :))
    Страхотни са публикуваните кадри! Най ми харесва първият със синьо-розовите облаци

  9. 22 ноември, 2013 в 00:40 | #9

    Здравей, Иван! Забелязваме, че снимаш в екстремни климатични условия – най-вече при студено време. Как успяваш да запазиш техниката при условие, че според спецификациите телата и обективите не би трябвало да понасят особено добре минусовите температури. Правиш ли нещо конкретно в тази посока и имал ли си някакви проблеми с това? Благодарим ти предварително!

  10. Иван Миладинов
    22 ноември, 2013 в 01:08 | #10

    До сега не съм имал проблем с фотоапарат или обектив през зимата. Важното е като се вкарват от студено на топло да са добре закопчани в раницата. По скоро ме притеснява да не ги напече слънцето през жегите. Единствения проблем който съм имал беше с една карта памет, която се бъгна при -18 градуса.

  11. 22 ноември, 2013 в 18:49 | #11

    Много благодарим за отговора! Под „добре закопчани в раницата“ сигурно имаш в предвид да се предпази техниката от конденз или? Бяхме чели, че някои ги слагат в найлонови торбички. Какво мислиш за това?

  1. 0 trackbacks