Зима на Атон | Magic Hour Dreamscapes


Атон 2

От доста време не съм писал. Загубих предишната инерция просто, а знаете-трудно е да се тръгне наново, било то и по стария път. Та, чудех се с какво да започна, имам доста да ви разказвам. Атон често е в мислите ми, но започвам да позабравям детайлите, затова реших, че време да ви разкажа тази история. И така, ето го и второто ми пътуване до Атон, през декември 2014та.

Атон

Не измина и половин година от първото ми ходене до Света Гора и отново нещо ме зачовърка отвътре. Този път Ради спомогна, аз просто му пуснах мухата, а пък той ме нави да отидем колкото се може по-скоро. Да ходиш на това място през декември се оказа страхотно преживяване, доста по-различно от предното през пролетта. Разбира се, аз можех и просто да отида на поклонение, но сега като сме двамата трябваше да намислим някоя глупост, а именно – изкачването на върха – 2033-метровата пирамида от скала, издигаща се право от морето, забивайки се дълбоко в облаците. А облаците в случая бяха плътна пелена, започваща още от морското равнище, постоянно ръмяща и от която подухва на моменти доста силно – типичната влажна средиземноморска зима. Когато Елена (жената, уреждаща визите ни) попита кои места смятаме да посетим – аз в началото спестих идеята за върха, но след това трябваше да се издам, защото на практика нямах почти никаква информация и се надявах в един откровен разговор тя да ми каже поне нещо за подстъпите. Иначе тръгвахме на сляпо. „Вие сте луди!“ – естествено беше отговорът напълно очаквано. Естествено ние сме качвали и по-кофти места в по-лошо време, естествено си имаме раници пълни с екипировка и изобщо взех, че си пуснах покрай ушите цялата лекция, която тя изнесе за зимния Атон. Жената благоразумно настоя да забравим за тази идея, което всъщност и стана, но след като ни поваля повечко, ала за това по късно.

И ето ни отново на ферибота, този път всички натъпкани вътре на топло. Затворен на тясно от пътуването не останах с никакви впечатления освен от няколкото монаси с айфони. Гледката много ме натъжи. Тъжно ми е да гледам айфони и фейсбуци, още по тъжно ми става като ги видя на такова място. На едно от малкото места, където може да избягаш от всичкия този абсурд на матрицата.

Атон

Пропуснахме арсаната на Зограф, за който бяха визите ни и слязохме от ферибота (Достойно ест) на последната му спирка – пристанището Дафни. Въпреки че е декември и посетителите са едва 20% от обичайното, лудницата тук отново я има. Магазинчетата за сувенири работят с пълна сила и пред тях се редят хора на опашка. Ремонтните дейности по манастирите продължават и следователно продължава да гъмжи от пикапи натоварени със строителни материали. Монаси носят торби с цимент, с брашно, със зеле, с тоалетна хартия… всичко което не се произвежда на тази земя идва само с ферибота.

След половин час се прекачваме на по-малкия кораб Св. Ана. В каюткомпанията му има красива икона на светицата, чието име кораба носи, а повечето пътници се изреждат пред нея за молитва. Изобщо атонската атмосфера започва да се усеща все по-осезаемо. Пътуването с първия ферибот може образно да се опише така – 30 километра напред и 400 години назад. А вярата на хората тук е много силна. Само няколко монаси се качват с нас и още десетина поклонника, всички те гледат раниците ни с учудване, а нас с някаква тревога и леко смутени, сякаш. След това корабът започва своето пътуване покрай най-живописната част от крайбрежието на Св. Гора. Носът на полуострова се издига рязко нагоре пронизвайки облаците едва малко над морето. Въпреки че изобщо не се вижда, аз знам, че той е там. Исполин потънал в мъглата като някакво митично чудовище, което спи. Не го виждам, но само като гледам основите му започвам мъничко да се разубеждавам. Още не сме и в нозете на планината и вече половината ми ентусиазъм се стопи. Докато пътуваме, сме меко казано очаровани от манастирите в тази част. Те са буквално над морето – издигнати като бастиони над вълните. И понеже времето се развали до възможно най-лошото, което можехме да си представим, взехме решение да пробваме с нощувка на Дионисиат. Оставихме върха за следващия ден.

След като буквално скочихме от клатушкащото се корабче край кея, се запъхтяхме под зверския дъжд нагоре по каменна алея към манастира. Сега Атон беше съвсем различен – мрачен до крайност, неприветлив и много по мистичен от предишното ми идване през май. Беше декември и наоколо беше пикът на есента! Това още повече ни шашна.

Света гора
Свъсено море…Поглед от терасата на Дионисиат.

От високата тераса на манастира гледката е потресаваща. Потресаващ е контрастът между лошото време и ведрата атмосфера, която цари вътре. Казвам ви – това място беше страхотно – 15ти век върху скала над бурното зимно море. Кацнал отгоре, неговият двор е като на крепост – малък и тесен, изграден около отбранителната кула в средата. Сградите и интериора са в безупречно състояние. Настаниха ни в една малка стая, чиито прозорци за жалост бяха към коридора и беше много тъмно вътре. За настаняването нямаше проблем нито сега, нито в следващите дни. В това отвратително време надали някой християнин ще ни остави навън, какво остава за монасите от Атон. Не помня много от тази вечер, но това което помня е, че навън стана направо потоп. Дъждът така се лееше, че дори през малкия двор не можехме да преминаваме и заобикаляхме през сградите.

Дъждът не спря два дни. По план трябваше да сме тук само една нощ, но небето сякаш искаше да се слее с бурното море. Стоях в тъмната стаичка и премислях първоначалния план. През половин час излизах на двора и гледах как по древните улуци на манастира се стичат малки рекички. След като изгледахме ферибота от високата тераса, беше ясно, че ще сме тук още една нощ. Едва на другия ден валежите спряха и имахме шанс за кратка разходка. Светлината все пак си оставаше ужасна….

Dionisiat

Уви в манастира е забранено да се снима, а пък ние едва припарили навън и върху ни отново се изсипва зверски порой. На третия ден хванахме ферибота, и се понесохме още по на юг, към носа на полуострова. Целта беше скита св.Ана, който е изходна точка за изкачването на вр. Атон. По пътя минахме покрай манастира св.Павел и Новия скит. Резервният план беше, ако се провали атаката на върха, да се върнем по суша до Дафни.

атон
Свети Павел гледан от морето

Корабчето ни разтовари на малко кейче, до което се клатушкаше завързана стара гемия. Наблизо имаше една порутена къщичка – това трябваше да е арсаната на скита. В този момент облаците се бяха отдръпнали малко по-нависоко и погледнах нагоре. Виждаше се огромната основа на Атон все още потънал в сивата пелена, а под него, но доста над нас, имаше пръснати къщички – килиите на скита св.Ана. Скитовете представляват нещо като малко селце, по-скоро махала която освен килиите има много параклиси и църкви, но една е по-централна – нарича се кириакон. Идея си нямах къде трябва да отидем, къде е архондарика и т.н., но пред нас се виеше дълга броеница от стълби и започнахме досадното изкачване. В следващия час ходихме единствено и само по стълби. Денивелацията плюс тежката раница и наскоро преминалата пневмония направо късаха гърдите ми по този баир. Само това помня…

атон

Горе намерихме някаква табела за архондарика и малко по-късно след разходка из пътечките влязохме в двор пред главната църква. Посрещна ни един монах и ни поиска разрешителните. Това беше и единственото място, на което искаха да се легитимираме. Визите ни бяха издадени за българския Зограф, но все още бяха в сила и монахът просто ни записа кимайки. Все пак бяхме и единствените тук тази вечер. След като ни почерпиха с локум и ракия, ни поканиха в църквата. В нея се пазят едни от най-ценните мощи на Света Гора, сред тях са и тези на света Ана и една икона. Около иконата имаше натрупани снимки на деца, оставени от вече щастливите бащи, молили се тук за тях.
Настаниха в една много уютна стаичка и след това ни заведоха в трапезарията. Тя беше също много уютна с ниски тавани изцяло от дърво, което изглеждаше като току що лакирано. Масите бяха доста нагъчкани, но бяха абсолютно празни. Тази вечер нямаше никой. Само на една от тях имаше сервирана храна – панички с боб чорба, пълнени чушки, една красива питка и огромен панер със свежи плодове. Всичко това беше наредено грижливо и изглеждаше толкова мило насред празната трапезария…а беше само и специално за нас. Един монах дойде каза молитва и ни покани да ядем.

Sveta-ana
Поглед към терасата и централната църква на скита

Сами прекарахме вечерята в трапезарията, а след това за кратко се показах навън, където все още имаше някаква светлина, въпреки че беше едва 17 часа. Докато се мотаех из малкия двор, видях монаха да носи един огромен ключ. Отиде до портата, затръшна я тежко, и със скрибуцане заключи с огромния ключ, който в нормалния свят бих допуснал, че става само за декорация. Така, още на свечеряване бяхме залостени в малкия двор около църквата и архондарика. Легнахме си в 6 и се шегувахме с факта, че децата на Ради са все още на детска градина по това време. Но толкова по-добре защото в 3 часа монахът ни събуди, удряйки с клепалото на двора.
Навън беше тъмно и под светлината на една свещ той ни поведе из уличките на скита до една малка сгушена църквичка, в която трябваше да се навеждаме, за да влезнем. Понеже главната църква сега беше в ремонт, явно тук щеше да е нощната служба. Едва сега видях останалите монаси от скита или това, което успях да зърна в тъмнината от тях. Вътре в църквата нямаше никакво осветление освен 4 свещи и едно опушено кандило. Бяха около 8 човека, трима извършваха службата останалите просто стояха. До мен стоеше най-възрастният, който съм виждал до сега на Атон – дядо с огромна брада стигаща почти до коленете му – беше като много стар Гандалф. Той ни гледаше строго дали не подремваме, но беше ненужно. Обстановката беше един път в живота и беше много вълнуващо, а пък и бях спал цели 10 часа….

аатон
Хаотично пръснатите по склона килии на скита св.Ана

След поредния порой тази сутрин взехме мъдрото решение да прекратим похода до върха. Така или иначе нищо нямаше да видим освен мъглата горе. Облаците се задържаха на 300 метра над морето, тоест малко над главите ни и просто поехме на разходка по успоредната пътека, виеща се над морето. Първоначално поразгледахме скита и походихме малко на юг. А в последствие се върнахме обратно и тръгнахме към манастира св. Павел.

атон
Пътеката в тази част на полуострова е със зашеметяващи гледки от височина

На практика скита св. Ана е последното по-голямо място населено с монаси преди носа на полуострова. Има още няколко доста по-малки скита и след това следва най-изолираната част на Атон – носът, на който живеят отшелниците. Именно това място е сред тези, които представляват най-голям интерес за мен, но поради изтичащите визи решихме да се откажем и от него. Освен това там спането можеше да стане само в палатка каквато нямахме за момента, а в този дъжд не си е работа без сигурен подслон. Затова се заехме с резервния план – двата манастира в обратна посока.

атон
Над Новия скит

Следващия скит по пътя е Неа Скити – в превод – Новия Скит. Той се намира близо до брега на морето и заради тежките раници решихме да си спестим излишните 300 метра спускане и повторното им изкачване, за да се върнем на пътеката. Вместо това с малко лутане намерихме пътечка покрай най-горните килии и съкратихме пътя. Този скит остана за следващите посещения до Света Гора. А после като разправям на приятели, че искам пак да идвам тук и те – „Ама нали беше вече там?“ Как да им обясниш, че и 10 идвания няма да стигнат….

атон
Пътеката към Новия скит. Спусканията тук наподобяват трасе за бобслей…

След като преминахме няколко интересни била по склона, изоставени килии и няколко градини пътеката навлезе в типичния непроходим атонски лес. На едно място през дърветата се откри гледка към крайната цел.

атон

Този ден – четвърти, откакто бяхме тук, беше и първият, в който не валя непрекъснато. Беше и първият, в който си позволихме стабилно ходене. На практика бяхме вече на крак от сутринта и едва привечер бяхме пред манастира. Пристигнахме точно по време на вечерната служба и трябваше да почакаме за да ни настанят. В този манастир повечето хора бяха руснаци, както монасите така и гостите. Беше и най-посещаваният сред трите, в които бяхме. В останалите бяхме сами в стаите, докато тук бяхме в една стая с още 6 човека. Не успях да разбера и редът тук какъв е, но службите бяха почти непрекъснато. На пристигане имаше служба, след като вечеряхме имаше служба, след това кратка пауза и още една. Легнахме си в 11 и към 3 през нощта ни събудиха за трапеза. Закуската с пълнени чушки посред нощ беше нещо ново за мен :). След това отново имаше служба чак до сутринта. Накрая, освен че бяхме много изморени взе че заваля като из ведро и това реши дилемата ни – преход по суша или с корабчето до следващия манастир. Един монах се смили над нас и ни закара с джип до арсаната, която е на 30 минути път пеша.

Атон

Отново бяхме на корабчето, този път само за една спирка. По пътя между двата манастира се намира красив водопад, който забелязахме от морето още на идване и бяхме твърдо решени да стигнем до него. Просто трябваше да се отървем от тежките раници. Следващия манастир беше Григорият. За мен той е в топ 3 на най-красивите манастири на Атон. Отново кацнал на скала над морето, той е устоявал на вълните и времето като крепост още от средновековието. В малкия му двор се издига голяма църква и висока палма, която се вижда дори от преминаващите кораби. След като ни настаниха в малка уютна стая, първата ни работа беше да пробваме с разходка до водопада. Лошия терен не успя да ни спре, средиземноморските храсталаци не успяха, но една плантация от кактуси ни разубеди напълно. За първи път през живота си виждах кактуси на диво и държах да остана с приятни спомени от тази история затова теглих една на цялата идея.

Атон

Разходихме се обратно по пътеката, която ни спести корабчето, този път обаче без раниците. Уви отново нямахме късмет със светлината. Гледките в тази част бяха зашеметяващи, изобщо цялото обикаляне от Дафни до Великата лавра, който се намира от другата страна на полуострова би било истинско удоволствие за очите. За краката и гърба не бих казал особено, ако сте с голям товар или пък ако е лято….

атон

За вечеря ни поканиха в красива трапеза, чиито прозорци бяха буквално надвесени над морето. В този манастир имаше много монаси и столовата беше почти пълна. Въпреки това ни приеха на драго сърце. Монасите постоянно вършеха някакви ремонтни дейности по двора и продължиха дори, когато навън стана абсолютен мрак. Гледаха ни строго, докато сновяхме нагоре-надолу из сградите с надеждата да снимаме нещичко.

Атон

На другия ден взехме решение да се прибираме. Времето отиде много на зле и с изтичащите визи вече беше под въпрос, дали ще ни приемат за нощувки, а спането навън щеше да е крайно неприятно. Натоварихме се на корабчето и след това на ферибота.

атон

Докато пътувах във времето се замислих над смисъла от това да идвам тук. Колко по различно беше това място от останалите, на които ходя. То е и единственото, от което никога не си тръгвам разочарован. Единственото, на което снимките не ме интересуват толкова и са на заден план. Единственото, на което с лека ръка се примирявам на фотографските несполуки и се наслаждавам на останалата част от приключението. За първи път на Атон успях да изляза от малката лудост. до която ме е докарала пейзажната фотография и стремежа да направя снимка на всяка цена.

  1. 31 декември, 2015 в 14:03 | #1

    Благодаря за фотописа! За мен беше голямо удоволствие и го прочетох не един дъх. Снимките са перфектни! Поздравления 🙂

  2. 31 декември, 2015 в 14:04 | #2

    ПП: Да се чете „на един дъх“

  3. Валя
    6 януари, 2016 в 18:25 | #3

    Много хубав разказ. Трябва по-често да пишете. Сигурно сте много зает, но аз често влизам тук с надеждата да видя някоя нова история, но все по-рядко се случва.
    Страхотно изживяване е било! Вашите снимки са цяло изкуство!

  1. 0 trackbacks