Случи се така, че тази година имах невероятната възможност да си карам празника сам и то по начин, за който мечтая от години – снимайки новогодишната заря от някой връх. Ето как изглеждаше новата година високо във Врачанския балкан. Бяла приказка и -20 градуса, какво повече му трябва на човек 🙂

Честно ви казвам, писнало ми е от софри и пиене. Напоследък хич не ме бива по тази част, избива ме да правя глупости под друга форма, особено, след като открих зимното бивакуване. Идеята за Врачанския балкан ми дойде като алтернатива на Витоша и всъщност изобщо не съжалявам. Докато на вр. Камен дел щях да бъда с още 20 човека все фотографи, тук над Враца бях абсолютно сам. Освен това гледката ми допада повече, а и се заформи приятно приключение за два дни. Разбира се си уговорих компания, но обстоятелствата така се наредиха, че все пак изпитах цялото удоволствие самичък 🙂
В навечерието на новата година никак не ми се бързаше и се тутках цял ден, та се наложи с джипа да се изкача до западния край на стените. Смразяващият леден вятър и студа бяха превърнали тревата и дърветата в истинска ледена приказка.

Закрачих покрай ръба на стените, към локацията, набелязана за залеза – една ниша в стените с формата на подкова. Именно на това място си уговорихме срещата с моя фото-авер, известен в северозапада като „Краси, дето все снима на скалите“ (в Белоградчик). За мой голям късмет вятърът вече утихваше. Все пак от време на време усещах как някой по-силен полъх обгръща лицето ми и единствените части, които се показват незащитени – моите мигли, замръзват. Буквално залепваха, когато ги притварях.

След кратък преход от половин час видях фигурката на Краси върху едно възвишение, буквално на ръба на скалите. Около мен стадото коне, обитаващо това място се размести смутено от неочакваната ми поява. Кой е този луд да тръгне баш сега в най-големия студ? На тези животни дори вятърът май не им правеше голямо впечатление, направо им се възхитих! Спомних си за ето тази също толкова студена зимна утрин, която прекарах наблизо преди 4 години…

По това време на годината слънцето слиза точно в центъра на подковата (първата снимка в поста). Оказа се много интересно място, въпреки че ми бе трудно да си намеря правилната композиция.
Неусетно прекарах над час и половина на едно място в снимане и бъбрене. След като се стъмни се разделихме по същия начин, по който се събрахме – всеки тръгна в противоположна посока, устремен сред студа и облите връхчета наоколо. След кратко съвещание Краси реши да се откаже от новогодишния ни купон и се прибра в плоския Видин да си празнувал на топло. А Краси да знаеш, че докато ти мааше пържоли и пиеше като останалите 5-6 милиона българи, един стоеше горе над Вратцата и се кефеше на цялото шоу, само както той си знае 🙂

Първият проблем, който имах, бе да стигна до върха – Марков камък. Това всъщност е лявото връхче на „V“то погледнато от Враца. От Кобилините стени това директно можеше да стане само по едни много тежко разбити черни пътища, които бях минавал пролетта и не искам да си спомням дори. Затова направих една дълга обиколка през Враца и нагоре към връх Околчица. За момент бях долу в гадното и набързо се качих отново високо в планината. Достатъчно ми беше за да оценя положително още веднъж идеята да съм горе тази вечер. Следващият проблем бе, че имах 5 часа за убиване и -20 градуса студ.
Със студа се преборих сравнително лесно – джипчо много ми помогна като ми даде убежище близо до върха, а пък скуката не бе проблем. 5 часа насаме в новогодишната нощ са тамън, за да си направиш правилната равносметка за извършеното в последните 12 месеца.
В 23.00 тръгнах нагоре към връхчето и за половин час успях да се преборя с драките и ужасните камъняци на билото. Врачанският балкан в тази си част е изграден от карст, което прави билото му силно насечено и прорязано от дълбоки цепки. Покрити със сняг те са си класически „чупи-крак“. След малко борба постепенно съзрях светлините на града зад ръба на скалите. Вече на позицията просто нагласих фотоапарата и зачаках. Точно когато часовника прехвърли 00.00 от към Чайката – ресторант, намиращ се ниско долу под мен се надигнаха пиянски крясъци и нечленоразделни викове. След това стана сравнително тихо за около 5 минути и изведнъж зарята започна. Беше много особен момент, стоях в тишината горе и си представях как хората слушат президента и отварят шампанското, разменят се поздрави и след това всеки тича към терасата или входната врата, за да се прави на пироман.

Канонадата продължи близо час. В един момент се усетих, че снимките не ми се получават така както бих искал и превключих на видео. Резултата ме изуми, определено другата година ще съм подготвен по-добре, ако се опре до фойерверки. По едно време си погледнах часовника и с учудване разбрах, че съм стоял близо два часа горе при тези температури и не ми беше студено.

Понеже бях взел решение да спя при антените над Згориград трябваше да направя цялото въртене през Враца отново. Накрая, докато се изкачвах за пореден път през Вратцата, ми се доспа зверски. Не знам кой караше колата, но не бях аз…
Разпънах палатката върху малкото сняг, който беше на връхчето, пъхнах се на топло в чувала и заспах. Към 5 часа ми стана много топло и изхвърлих печката от чувала, а на сутринта беше вече истинска жега – цели -10 градуса. Когато си показах носа навън ми се стори видимо по-топло…. абсурдно е, че изобщо мога да употребя тази дума, за който и да е момент от цялата история.

На сутринта, докато снимах едни заскрежени дървета край Пършевица, дочух клаксони и видях Шкодата на Краси в далечината. Направо ме шашна този човек, пропусна цялата забава нощес и отново е бил целия път до тук. Няма лошо, разходихме се малко наоколо и после кой от къде е. Тоест аз към София, не ми се прибираше, но все пак и аз трябваше да се наблъскам, като за последно с храна и пиене ей така традиционно, както всички останали 🙂