Е приятели, от доста време не съм писал май, мина си цялото лято дори не го усетих. Въпреки, че блога си стои на едно място, аз определено не съм кротувал, както може би сте забелязали ако влизате в галерията. И така чудех се за какво първо да ви драсна няколко реда и реших да е за Персеидите. От една страна защото Доломитите са дълга история и още не съм си надвил на мързела, от друга защото доста хора ме питат как съм направил онази снимка с падащите ангели. Ами ето как:

Изобщо комбинацията от астроснимки и пейзаж винаги ме е влудявала. От известно време насам техниката ми позволява да снимам добре статично звездно небе и беше логично да се замисля за тазгодишните Персеиди. Честно казано до преди месец идея си нямах как се снимат метеори. Затова към началото на лятото започнах да се ровя из разни сайтове и форуми по астрофото. Трябва да ви призная, че съм и сравнително млад и зелен астроном и реално до скоро можех да намирам само полярната звезда и някои по основни съзвездия. Казвам ви това за да разберете, че не е нужно да си астрогуру и да се справиш с метеорите. И все пак за мен те бяха ред предизвикателства. Най голямото се криеше в това, че аз не исках просто снимка на небе с метеори. Аз исках перфектен завършен пейзаж с възможно най-добра композиция. И тъй като в главата си имах картинка в която метеорите излизат от една точка като заря, аз трябваше да снимам към радианта им – мястото от което те навлизат в атмосферата.  И това значително усложни нещата ми – трябваше да снимам на север, а в интерес на истината в българските планини такива опции са учудващо малко, въпреки огромния брой езера в Рила и Пирин.  След двуседмично ровене из Гугъл ърт, TPE и още куп астропрограми накрая вече имах един списък с 10тина места в Рила и Пирин. Рила веднага отпадна заради навалицата по езерата и през втората седмица на август аз стегнах раницата и се качих в района на х.Вихрен. Първата вечер стигнах едва до Муратовото езеро, но поради неговото разположение изобщо не си направих труда за небесните камъни. Работата бе там, че аз имах само две батерии и въпреки, че те бяха заредени на 100% имах шанс само за една снимка. Така на Муратовото реално снимах в обратна посока където млечния път изгряваше страховито над пиринските върхове отразявайки се в спокойните води. естествено експериментирах с някои нови техники и ето резултата

Този път изобщо не ме интересуваха изгреви и залези та буквално ги проспивах първите дни. Те и не струваха особено де.. На втория ден направих проучване на 4 позиции от списъка – една от Муратов вр. и няколко край Гергийските езера. Разстоянието между тези обекти е много малко, но терена и факта че постоянно щъках насам-натам качвайки всеки възможен чукар ме размазаха физически. Долу на Гергийските езера се подготвих да посрещна следващата нощ. Вече бе ясно, че и тук няма да снимам, но нямах време и сили да ходя на следващата позиция. В продължение на два дни просто си носех техниката без изобщо да вадя апарата, но това изобщо не ме притесняваше. Долу на тези езера се оказа, че слизат само по-сериозни планинари. За 24 часа не видях жива душа, което бе странно при положение, че зад рида се намираше Синаница – едно от доста посещаемите места в Пирин – по това време на годината гъмжащо от туристи. Възползвах се от спокойствието и уединението. Ахх кеф…цял следобед гледах в една точка над езерото изчиствайки съзнанието си от всичкото напрежение трупано в последните седмици. Тишина прекъсвана на моменти единствено от скачащите пастърви над водата. Няма такъв кеф…категорично вече не ходя горе само за снимките.

Теренът е много суров – разпръснати сипеи от огромни камъни са заели цялата долина.

На следващия ден проучих едно безименно езеро в близост и започнах да драпам към Муратовата порта, или както там се води седловината към съседния циркус на Влахините езера. От всичките ми позиции само за една бях сигурен, че ще стане работата – тази на портата. Малко по-малко започнах да излизам нагоре и пред мен се откри огромното туловище на Вихрен извисяващо се на 500 метра над главата ми. От тук погледнат върхът изглежда като колосална пирамида по която сякаш пъплеха рояци от мравки. Беше наистина брутална гледка да гледаш как тези нищожни човечета се драпат нагоре по стръмния склон в опит да покорят върха. Представих си как аз вече 3 ти ден не бях виждал човеци, а само на километър от тук има страшна навалица.И това се случваше не къде да е ами във високата планина. След разминалата еуфория около гледката  извадих апарата и направо ми призля когато погледнах във визьора – композицията на която толкова се бях надявал се оказа скапана и не ми хареса. От тук имах само една опция долу при езерата и бързо се спуснах натам за да я проверя. Долу за голяма моя радост срещнах Краси, който идваше от Муратовото. По-късно се оказа, че в това време в много малък радиус от 3км сме били 5ма от най-запалените ентусиасти по пейзажите, без да знаем и да се виждаме. От другата страна на Тодорка са снимали Ицо Свинаров и Емо Рашковски и реално първите дни аз съм ги снимал в „гръб“. Беше много интересно в последствие да видя колко различни кадри сме направили всичките, въпреки еднаквия период на пребиваване.

Първото нещо, което направих бе да проверя езерото под Вихрен. Качих се на набелязаната позиция и от тук нещата изглеждаха доста по-добре от всичко видяно до сега. Е картинката не ми хареса особено, но реших че ще му мисля вечерта, ако изобщо имам късмет да не е облачно. Остатъка от деня го прекарахме в лафче край палатките.

Вечерта се качих обратно над езерото. За да постигна желаната композиция направих вертикална панорама, след което пуснах фотоапарата да снима и се прибрах обратно в палатката. Понеже се притеснявах от конденз не успях да заспя и постоянно проверявах условията наоколо. 3 часа по-късно се качих обратно горе с идеята, че вече не е останала батерия и снимките са приключили. Докато се препървах в тъмното с угасен челник чух затвора на апарата да прещраква. Продължаваше да снима ! Удивен от този факт се върнах отново в палатката и този път съм задрямал за час и половина. Малко преди разсъмване се качих обратно горе и тогава вече си прибрах заспалата техника.

На другия ден след схватки с местните овчарски кучета се добрах цял до х. Вихрен и се прибрах у дома където започна втория мъчителен етап от цялата одисея…обработката.

Да сортирам всичките 480 кадъра ми отне доста време, но истинския ужас беше въртенето и напасването на всеки един метеор по три съзвездия. Това се наложи, за да коригирам земното въртене по време на снимките. В края на краищата след няколко дни успях да завърша и тази одисея. И така като за първи опит съм доволен. Да видим какво може да ни предложи зимата и следващия силен метеоритен дъжд – Джемините. 🙂