В началото на месец май 2014та направих едно дълго мечтано пътуване за което ще ви разкажа тук. Атон е съвсем близо до България, но все ми убягваше главно заради контролирания достъп…… Света гора – тази свята земя, откъсната от останалия свят буквално ме омагьоса до толкова, че почти не е изминал ден от тогава в който да не мисля за връщане.

Изгревът озарява стените на Великата Лавра – най стария от манастирите в Света гора. Отзад е силуета на остров Самотраки.

Преди да за почна да ви пиша каквото и да е за моето пътуване искам да уточня, че Атон не е туристическа дестинация и не е добре да се превръща в такова. Аз лично отидох там преди всичко на поклонение, а не на снимки въпреки, че носех със себе си един тон техника, която само и си разнасях в 90% от времето. Не, че някой ще ви върне ако тръгнете само на разходка до там, но има голяма вероятност да се почувствате малко не на място особено в манастирите. Въпреки, че това място все повече се „облагородява“ с цивилизация, (успях да хвана дори free wi-fi в Карея) там все още трябва да се спазват някои правила. За тях се следи различно в различните манастири както стана ясно по-късно, но все пак може да загазите, ако ви хванат да снимате нерегламентирано например. Също така знайте, че на хора със стативи никак не се гледа с добро око. Не се гледа добре и на хора с големи фотоапарати и раници също. Увеличения прилив на поклонници в последните години има две страни. Едната е че монасите са свикнали донякъде да има народ около тях, но от друга това ги изнервя. Отивайки там те ще гледат на вас като на поклонник. При нощувка в манастир от вас се очаква да се проявите като добър християнин и да станете за нощната служба, да помогнете с нещо в кухнята например, вместо да къртите до обяд в леглото и да пиете бира с мекици както примерно сме свикнали да правим на Рилския манастир. Най-добре забравете това което се случва по нашите манастири, то и без това не е много хубаво. Те са бледо подобие (уви) на това което ще намерите на полуострова. В Света гора животът тече със съвсем други темпове, дори часовниците вървят по друг начин – по византийското време, отмервайки 00.00 часа при залеза на слънцето. Тук някои манастири и скитове все още нямат ток. Интернет и телевизия, и радио също няма по манастирите. Изключение прави само столицата Карея и пристанището Дафни. Уви цивилизацията не е подминала тези места. Отивайки там имайте предвид, че в някои отношения и на определени места нещата се случват както са се случвали през средновековието. Други за съжаление все повече се доближават до останалия свят.

Улиците на Карея. Цивилизацията все повече настъпва в това място

Общуването с монасите е добре да се свежда до минимум и да засяга предимно църковни дела. Не върви много да ги питате „Колко часа е пътя до следващия манастир“ или да си говорите за футбол с тях. В манастирите за нощувки не се плаща, за храна също. Заплащат се само сувенирите от манастирската книжарница. Освен това както се оказа в някои манастири е много пренаселен графика с посетители и не се приемат. Предполагам в аварийни ситуации няма да ви оставят навън, но иначе ви връщат директно. Затова е добре да имате нещо като „резервация“ да сте се обадили предварително. Хотели на Атон доколкото ми е известно няма. Ако останете навън, ще се наложи да спите аварийно под открито небе или пък да се сврете в някой параклис или пещера, каквито има доста.
И за да дооформя представата ви, ако все още нямате такава, ще ви кажа че на полуострова все още живеят отшелници, какъвто е бил Свети Иван Рилски навремето, и там общо взето тези времена са много по близки до миналото, отколкото до модерните и модерния свят познати на нас. Поне за сега. И все пак там има и много от работниците по реставрацията на манастирите, които буквално носят цивилизацията със себе си.
След като се прибрах много мои приятели и приятелки ме питаха дали може да отидат следващия път с мен там. Дамите бяха много разочаровани като узнаваха, че жени не се допускат, тема в която дори не смея да навлизам. Накратко само ще кажа, че с почуда разбирах с каква погрешна представа за това място са повечето хора, било то вярващи християни, само християни или пък хора с други вярвания и разбирания.

Гърция през май все още не бях я виждал. Дали заради дъждовете или пролетта, но беше неописуемо свежо.

И сега пак за мен – да аз носех и статив и голям фотоапарат и дори посмях да го извадя в двора на Великата Лавра по време на сутрешната служба, но през цялото време докато снимах ми беше кофти. Да се прокрадваш и да правиш забранени неща, да се криеш и всеки път като натискаш спусъка на апарата да се молиш да снима по бързо. Това са неща които направо развалят кефа и от снимането там и от престоя. Затова и избягвах да го правя вътре в манастирите. Накратко мога да се сетя за хиляди места на които бих се чувствал по добре да снимам. Все пак извън манастирите може да си снимате колкото искате, стига да не хващате монаси в кадър или да не ги безпокоите. Или пък може да попитате и ако ви дадат разрешение да си действате на воля.
Спирам да ви говоря за това сега, най-добре е да ви разкажа и вие ще разберете предполагам дали това място е за вас или не. Доста странни може да ви се видят някои неща особено, ако не сте посветени в църковните дела. Говорейки това на някои мои приятели те се сопваха “ какви са пък те че ще ни кажат дали да ходим или не“ Никой не ви спира стига да сте мъж. На полуострова може да отидете дори ако изповядвате будизма или каквото щете, стига само де не сте слуга на сатаната предполагам. Въпросът е какво ще дирите там и дали ще го намерите. Аз лично извън първопричината мога да измисля само една и това е изкачването на вр.Атон.

В началото на Халкидики. През цялото време имах късмет с красиво динамично небе.

Преди да отпътувам планирах това начинание близо 4 месеца и по скоро му се канех. За сравнение пътуването ми в Европа – 15 хиляди км. с влакове за много по-дълъг период ми отне 3 месеца за планиране и борба със себе си и мързела. С Атон работата беше, че исках да изчета колкото се може повече литература, непрекъснато се чудех и кои манастири да посетя, а то накрая както става обикновено съдбата реши вместо мен. Първо си взех една малка книжка пътеводител, после гледах главно от интернет, материали бол, пътеписи колкото искаш.
Разбира се през цялото време мислех момента със снимките, в края на краищата с мен взех Canon 5D markII + канонски обективи 17-40f4L, 135/2L и 50/1.4 и стабилен статив. Пиша това за да ви обясня кое е „прекалено много“ техника. Тъй като извън манастирските дворове може да си снимате, носете колкото ви се носи, стига да имате време за снимки. Само ще ви кажа, че тази техника тежи зверски, а там теренът е брутален, разстоянията големи и транспорта все пак оскъден.
В това приключение не бях сам, с мен дойде баща ми, беше направо велико защото за първи път с него правехме нещо подобно. Той дори излизаше за първи път от България през живота си.
Достъпът до Света гора е контролиран. Въпреки, че влиза в границите на Гърция тя си има статут на самостоятелна държава в която се влиза със специално разрешение Диамонитирион или както му казвам аз виза, понеже ми се връзва езика да го изговарям всеки път. Визите ни ги издаде една жена, която държи хотелче в Йерисос – градче на 5-10км от Урануполи (пристанището на ферибота). Много приятна и мила, тя дори ни придружи до пристанището и ни качи на ферибота – или сме изглеждали като тотални олигофрени и ни е съжалила или пък тя просто си е печена, не знам. Тя беше уредила визите ни предварително след като и казах кои манастири искам да посетя. Това може да си го направите и лично с имейли или обаждане по телефона, но аз изобщо не си падам по бюрокрация и се старая да я избягвам максимално.
За да не се юркам през нощта пътувах на предния ден, като влизането исках да ми е спокойно и да сме си отспали добре – съвет който ми дадоха предварително и добре, че го послушах! Наспете се преди да отидете там, режимът на монасите е тегав. Направо заспивах прав на третия ден.
Тъй като беше месец май, а и годината си беше доста драматична от към облаци, небеса и дъждове имах късмет още първата вечер – да хвана гръмотевици в обектива. През цялото време имах готина светлина и при факта, че се намирах в Гърция си бях направо късметлия.

В Йерисос няма какво да се снима, освен корабчетата по плажа.

Вечерта преди да преминем границата на Света гора се чувствах много особено, направо от вълнение не можех място да си намеря. Бая неща съм видял вече, но това беше доста различно. Фактът, че отивам на място което се пазят човешките ценности и традиции с хиляди години ми действаше много силно.
Особеното усещане не ме напусна и още сутринта докато си взимах разрешителното се започна с приключението. На пристанището стоеше „Достойно ест“ едно от двете ферита обслужващи Атон. Около него беше пълно с жени, повечето рускини дошли да изпращат мъжете си. С баща ми се кискахме, все едно ни изпращаха на война. Понеже на полуострова може да се влиза само по вода на кораба беше страшна олелия. Беше фрашкано със строителна техника и камиони, които обслужват реставрациите течащи по абсолютно всички манастири. Освен тях имаше и доста монаси с джипове каращи провизии. На полуострова май не се произвежда нищо, освен това в зеленчуковите градини, които са сравнително оскъдни заради грубия терен. Домашни животни няма или поне аз не видях, месо не се яде така или иначе.
Корабчето не тръгна, докато не го натъпкаха до горе с хора и коли. Въпреки, че с кола посетители не могат да влизат вътре, те не бяха никак малко.
След като вдигнахме котва поехме край брега и беше достатъчно близо за да различа дори сухоземната граница на Атон обозначена с мрежи и знаци на един плаж. До плажчето има няколко стари къщи, и мрежа – последното място до което стигат жените. Още това място изглеждаше доста старо и автентично, по покрива му бяха поникнали храсталаци и малки дървета символизиращи по някакъв начин, че това по-скоро е края на малката монашеска република а не вход.
От това което бях чел помня, че по суша влиза само полицията и то крайни случаи, като пожари или ако издирват някой загубил се. Понякога отварят сухоземната граница из аради лошо време, но в екстремни ситуации.
Освен фериботите може да се използват и водни таксита, които хвърчаха буквално във всички посоки докато пътувах с кораба.
От другата страна виждах Ситония – мястото от което сме свикнали да наблюдаваме високия връх извисяващ се в момента буквално над главата ми. Над морето се зароди буря буквално за минути, но ни подмина и отиде към другия край на тризъбеца.

фериботът Достойно Ест. Отзад са бреговете на Ситония.

Ферито прави по една спирка на всяка арсана (така се наричат пристанищата на манастирите). Сами по себе си арсаните са нещо като входни пунктове в Атон. И въпреки, че не може да се сравняват по размери с манастирите към които принадлежат, ако ги сравним с доста от нашенските манастири, са си направо големи. Дойде и нашия ред да слизаме – естествено на Зограф. Корабчето зави с ловка маневра и стовари освен нас, още доста българи и няколко руснака. Беше приятно да виждаш толкова много хора от родината тук, дори бях учуден колко посещавано е всъщност от нас това място.

Най-накрая стъпихме на атонска земя. Пред нас се намираха няколко стари сгради – една кула и няколко къщи. Като ги гледаш единственото което си мислиш е „как са устояли на времето ?“ И като използвам думата „старо“ в този разказ имайте предвид, че става за дума за неща на минимум 200 години. Манастирът Зограф се намира навътре в сушата, а това което беше пред нас бяха малки постройки с един самотен монах, който явно движи нещата тук. В къщичката боботеше помпа, която качва вода чак до манастира – 300м денивелация и близо 4 км ако не се лъжа. Това се случва по един къде висящ къде пълзящ маркуч покрай пътя. Изобщо тук навсякъде маркучите минават така, никой не ги вкопава в земята. И изобщо хората тук не си дават зор за такива неща, които бихме нарекли безпорядък в модерния свят. Пътищата и пътеките са същото състояние – къде ги има, къде ги няма но това не е проблем, напротив май е предимство.

Арсаната на Св. Георги Зограф. Лудницата я няма защото направих снимката на връщане.

На пристанището беше направо тясно от два микробуса и няколко малки камиончета спрели пред тях. Микробусчетата бяха тук за да превозят хората до манастира. Излишно е да казвам, че аз не се качих, а баща ми милия и той го отнесе покрай мен да мъкне тежката раница в жегата по баира. Пътеките тук са истинско удоволствие за мен, калдъръмени малки просеки в гората на стотици години, обрасли в цветя лъкатушеха покрай сухи дерета изкачвайки се над морето – истинско щастие за новите ми туристически обувчици. Направо летях нагоре по заоблените камъни търкани и търкани от времето и нозете на монаси и миряни.

Пътеката за Зограф

Ходейки по камъните в гъстата гора вече се чудех колко ли остава, когато пред нас дърветата се разкриха и се озовахме под стените на манастира. Отвесните каменни зидове се извисяваха на внушителна височина – Рилския манастир на който се възхищавах до сега пасти да яде. А Зограф далеч не е най-внушителния в Света Гора.
Тъй като настаняването в манастира беше първата ни среща с обичаите и правилата тук бях доста развълнуван и първото нещо което гледах да направя е да намеря архондарика. Това е мястото на което отивате като гости и ви посрещат. Оказа се уютна стая с кресла и масички в която вече бяха насядали другите хора използвали транспорта от пристанището. Един от монасите ме попита кафе или ракия, вдигнах рамене, а той взе че решително ми сипа ракия. Явно се усети, че жегата ми е дошла в повечко чак да не знам какво искам и реши да ми центрова чакрите набързо. Сервира ни и един много вкусен локум, не знам от къде го взимат, ама направо се топеше в устата. Майтапа настрана, но да ви кажа комбинацията от студената вода, ракийцата и локума беше изключително ободряваща след пътя в жегата. Явно тези хора си знаят работата. Докато си хапваме локума ни разясняват графика на манастира, часовете на службите и ни предупредиха за вечерята, случва се организирано и набързо така, че ако се замотаеш си оставаш гладен. Предупредиха ме и за това, че манастира се ръководи по друг часовник и че залостват здравата портите след залез.
Тъй като манастира беше вписан в разрешителното, или по точно казано диамонитириона беше издаден от този/за този манастир нямахме никакви проблеми при настаняването. Просто се записахме в една книга и после ни заведоха в една стая с още двама други българи. Общо бяхме четирима в стаята, която по обзавеждане много наподобяваше тези в Рилския манастир.

Зограф. Поглед от пътеката за Констамонит.

Стаята се намираше точно срещу голямата църква в двора. Нещо, което сега не осъзнавах, но привечер преди службата беше много автентично и вълнуващо.
Беше още обяд а моята луда глава стои ли мирна. Дай да ходим до някой друг манастир, набързо навих баща ми. Стояхме пред Зограф и гледахме табелите. До някои имаше повече от 9 часа път. Добре, че го послушах да изберем най-близкия – Констамонит. Пътеката ни поведе покрай стените на Зограф и започна да набира височина по склона. Последва стръмно спускане в гора до дълбоко дере. После пак изкачване, пак спускане, и пак и пак, вековния калдъръм по който вървяхме направо се губеше в храсталака, на места беше толкова обрасло. На Атон е забранено да се секат дървета.Уж. Затова горите са наистина вековни или поне тук бяха. Тук може да попаднете и на редки явления като орехови и лешникови горички. Теренът беше много тежък, на практика това беше най-близкия манастир, а набихме 600 метра денивелация. Като съберем и 300 метра от морето до Зограф сутринта ставаха близо 1000рка, нормата ми за качествен преход. Баща ми, който не ходи много се представи изключително добре, направо се гордеех с него. Най-вече за това, че ми се върза на акъла.
Докато ходех започнах сериозно да се замислям за това което бях планирал за следващия ден – преход по крайбрежието през 3-4 манастира. Скоро излязохме при някакви градини и успяхме да зърнем целта. Още две дерета само и бяхме пред стените на най-малкия манастир от всичките 20 в Света гора и последен в йерархията. По-малък дори от някои скитове, на мен хич не ми се стори дребен. Отново го сравних с тези манастири в България и така гледано единствено Рилския е по-голям от него. Това няма особено значение де, важното е че мястото беше невероятно спокойно и приятно. За разлика от Зограф, тук други посетители освен нас нямаше. В момента правеха ремонти по спалните помещения и не приемаха хора за нощувка. Дворът беше много тесен, имаше малка алейка която обикаляше около църквата и наоколо бяха манастирските сгради. На стълбите пред църквата стоеше като привидение близо 100 годишен монах гушнал едно коте и ме следеше зорко докато си пъхах носа наоколо.

Констамонит

Докато хапвах сандвич пред манастира един друг монах ми демонстрира невероятни шофьорски умения с трактор, изтегляйки едно ремарке през тясната манастирска порта буквално на 2-3 сантиметра от всяка стена. Монасите из острова се движат с джипове, понеже тук пътищата се превръщат в кални реки при първия дъжд и общо взето карат доста добре.

Констамонит гледан от задната страна

Нямаше време за губене, бързахме за вечерната служба и закрачихме по пътеката обратно. Направо не искам да си представям това място през жегите, сега когато бе сравнително хладно и дори ръмеше от време на време ние пак усещахме силната топлина. От гората – истинска джунгла от бодливи трънаци, се носеше жуженето на хиляди насекоми, сякаш си в гореща савана. За щастие всичко беше все още зелено, което приповдигаше доста духа.
Пристигнахме обратно в Зограф точно на време за службата. Влизайки в църквата усетих истинския дух на това място. Малко или много модерната цивилизация беше оставяла отпечатък по останалите сгради на манастира, но тук сякаш се върнах стотици години назад. Светлината беше много приглушена, идвайки от свещи, което придаваше неописуема атмосфера. Влизал съм в стотици други църкви, но такова нещо до сега не бях изпитвал. Иконостасът стенописите и огромния полилей бяха внушителна гледка. Службата беше доста дълга и след нея ни поканиха на вечеря. Точно срещу църквата се намира трапезата – мястото за хранене. Огромно помещение в което всички се хранят на куп. Първо сядат игумена и най-висшите в манастира, последни ние гостите. На дългите дървени маси бяха сервирали боб, вино, салата, помня че имаше и суха паста Балкан за десерт 🙂 По време на хранене никой не говореше, с изключение на един монах, който чете жития на светци от една трибунка. Яде се докато игумена не стане, преди него никой не става, след него стават всички. Така, че трябва да се хапва бързичко, инак човек рискува да си остане без пастата Балкан за десерт.

След вечеря влязохме за беседа в малката, по-стара църква на манастира, където един монах ни разказа за това какво е да живееш тук, обсъдиха се обичайните теми, защо жени не се допускат и защо няма електричество. Чувал съм много спорове особено за първото, както и съм чел в книги и интернет, но докато не го чух от този човек признавам така и не бях се замислял истински и едва сега успях да ги разбера. Надали някой ще тръгне да спори с него след като чуе неговите аргументи.
След това посетих манастирската книжарница, която по-скоро беше магазин за сувенири, чийто произход за съжаление не беше местен поне на 90% от тях. Имах идея да си купя някаква книга, но така и не си харесах нищо. Някои заглавия ми идваха малко в повечко, като например „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста“. Не съм фен нито на Ванга нито на Дънов, въпреки че съм дъновист (пия от бутилки и чаши докато не видя дъното), но стилът в такива книги ми идва в повече.. Е както казах Света гора не е за всеки и някои неща могат да ви дойдат в много.

Легнах си малко след свечеряване и сякаш само премигнах за да се събудя от клепалото в двора. Погледнах часовника – 3 часа. Време за утринната служба. Всички се изнесохме сънени от архондарика и като в транс се скупчихме в църквата. И тук започна най-дългата църковна служба ever на която съм бил. Беше удължена версия понеже се падна хем неделя хем и някакъв празник мисля. Аз стоически удържах до края, ала едни 60% от хората около мен дремеха, някои дори си удариха стабилен сън подхърквайки. Все още си нямах на представа до този момент, че режимът със здравото ходене и неспането през деня са несъвместими с поклонничеството. Поне за нас обикновените хора. Монасите може и да бачкат здраво, но предполагам са се нагодили някак към този живот.
Тръгнахме си набързо след службата, без да закусваме и бегом надолу към морето и арсаната за да хванем ферибота. По пътя за Дафни успях да огледам още няколко манастира без да слизам от борда. Руския Св.Пантелеймон беше внушителен като архитектура и грамаден, както всичко руско по принцип. На всяка арсана слизаха доста хора, но най много отидоха към този манастир.
Дафни се оказа малко пристанище на което се беше събрала логистиката на половината полуостров. Всеки бързаше за нещо, един тичаше да си купува билет, друг бързаше за ферибот, морско такси, ние на свой ред търчахме към автобусите за Карея. На Атон автобуси има, интересното е обаче, че няма пътища по които да се движат. Основната пътна артерия представлява невероятно кален и прашен черен път, който се вие на серпентини през билото на планината. Всичко и всички в радиус 500 метра около пътя са покрити с дебел слой прахоляк. Имаше нещастници тръгнали пеш покрай „шосето“ за близкия манастир…. не им завиждах. А автобусите как издържат също си нямам и представа.
След главозамайващо пътуване стигнахме Карея – столицата на Атон, намираща се вътре в центъра на полуострова. Тук имаше няколко асфалтирани улици, бакалия, кафене и дори wi-fi. Разликата от обикновено гръцко селце се състоеше в множеството църкви наоколо и липсата на жени. За разлика от Дафни, тук прахоляк нямаше. Наоколо беше много китно обградено от свежи орехови горички. Понеже се намира на по-голяма височина можеше да се види морето от по-високите улици на града.

Централния площад в Карея. В момента автобусите ги няма, но това място се използва и за автогара

Сега когато осъзнах колко сме изморени заради недоспиването и пътя се усетих, че ще е идиотска мисъл да карам баща ми да вървим пеш. Решихме да се възползваме от някакъв транспорт. От тук тръгваха линии към почти всички манастири на Атон, както и до главните скитове. Посъветваха ме да отидем във Великата Лавра, тъй като там приемали гости без проблем, в останалите манастири имало голяма вероятност да не ни приемат без предварителна уговорка. На импровизираната автогара бяха спрели няколко бусчета и се насочих към тях. Тръгнах да разпитвам един от шофьорите от къде му минава курса, колко струва, но той една дума английски не разбираше. В един момент споменах името на манастира и той като чу Лавра започна нахилено да повтаря само това Лавра-Лавра, грабна ми раницата от ръцете и я засили в бусчето. После взе тая на баща ми и след това и нас ни натика вътре. Пътят за Лаврата беше направо офф-роуд през цялото време, но бусчето се справяше без проблем. Беше с двойно предаване и лифт на окачването, а шофьора хич не го жалеше. Газ до ламарината брат, така друсаше това нещо че се мятахме като чували с картофи отзад. Докато подскачах на седалката се загледах в една снимка закачена за сенника над предното стъкло. На нея беше сниман някакъв монах и много се зачудих защо са го сложили на една страна вместо да е изправен. В последствие обаче се загледах по-внимателно и тогава забелязах, че всъщност си е правилно поставена, просто на нея лежеше мъртвец.

Хората живеещи на това място имат много силна вяра. Казвам го напълно сериозно и горната снимка е доказателство за това.

След диво едночасово препускане с бусчето накрая стигнахме до Лаврата. Обезсилени от вибрациите и зверското подмятане стояхме каталясали пред манастира и се чудехме дали ще ни приемат. Влезнахме плахо в двора и един монах направо ни насочи към арахондрика. Там на перфектен английски ни обясниха набързо за графика на службите, трапезата, почерпиха ни с ракия и локум и ни настаниха в една голяма стая.

Стаите за поклонници са с много скромно обзавеждане и са с много легла.

От снимката не личи, но сградата в която се намирахме едва се крепеше от старост. Лаврата е най-стария манастир на Света гора, основан през 963г. от самия св. Атанасий Атонски – най почитания монах на Атон. Мястото беше наистина уникално и видимо доста по-старо от Зограф.

Част от двора на Великата Лавра под светлината на пълната луна. Сградата в ляво е трапезата, а в средата е манастирската магерница.

Следобяда го прекарахме в раздумка с един монах македонец, който беше тук на поклонение. Беше много интересен човек, живееше тук вече цял месец, беше си извадил от дългосрочните визи. След това започна службата, въпреки че беше на гръцки ми се стори доста по-интересна от предишната вечер в Зограф. Вътрешността на църквата е неописуемо красива, а на входа един дядо монах, ме спря и строго попита ортодокс? Отговорих му направо на български той ме пусна вътре. Някои от поклонниците обаче останаха в предната част на храма, само православни християни имат право да влизат вътре и да присъстват на службите.
След това ни поканиха на трапеза. Столовата беше невероятна, изографисана изцяло със стенописи, а масите бяха дялани директно от камък. В стари метални съдове ядох най-вкусната риба и пих несъмнено едно от най-добрите червени вина през живота си. Салатата, която беше за гарнитура също беше невероятно вкусна и направо съжалих, че имах толкова малко време да се насладя на прекрасната храна. Подобно на Зограф и тук един монах четеше жития, а пък останалите мълчахме и се хранехме. С изключение на един руснак, който се опитваше да говори но му иззшъткаха много разярено.
След вечеря ни върнаха обратно в църквата, където изкараха много от светините на манастира за поклонение. След това направо по леглата вече каталясали, както легнах така и не мръднах. В 3 часа през нощта клепалото отново изби, аз уж се събудих и неволно съм заспал за да се вдигна чак два часа по-късно, все пак преди изгрева. Реших вместо да влизам по средата на службата да пробвам да снимам навън, стига да са отворени манастирските порти. Имах късмет..

Слънчо се показва над хоризонта. В дясно е остров Самотраки.

Отвън нямаше жива душа. Всички бяха на службата.

Стана ми малко криво, че така се промъквах със статива насам-натам едва ли не като крадец. Освен това не бях на службата където по принцип би трябвало да се стои. Все пак отвън може да си снимате спокойно, не е забранено.

Отвън гледан манастира наподобява истинска крепост. Каквото и всъщност е отчасти.

Естествено и тук имаше два огромни строителни крана, множество камиони и друга техника, които скапваха хубавата гледка. В двора имаше дори една огромна дупка близо до основите най-старото крило, където течеше усилена реставрация. Именно около тази дупка силните дъждове бяха нанесли силни пораженията по манастира месец по-късно. В бързане за автобуса с мъка изпуснахме и тази закуска. На паркинга отпред се заформи лек скандал, понеже някакви руснаци се бяха записали за превоз, а бяха духнали на някъде. В резултат бусчетата бяха две, а единия шофьор се беше разкарал абсолютно напразно чак от Карея. Той изпсува няколко пъти на гръцки и взе че си тръгна, отиде да вземе някакви хора от манастира Каракал, който беше по път.
Ние също тръгнахме след малко, а по едно време бусчето спря и всички излезнаха навън. Като овца след стадото и аз хукнах подир тях и добре че, защото се оказа че пред нас е пещерата – извор на св. Атанасий. Причината да избере това място за построяване на Великата лавра. Налях си хубава водица от извора и след още половин часово дундуркане бяхме в Карея. Време беше да обходя добре градчето.

Сами виждате, архитектурата тук е доста особена. Определено е различна от типичния средиземноморски стил. Улиците напомняха тези на Боженци, всичко беше застлано от едри камъни. Поразходих се, наоколо за първи път откакто бях в Света гора никой не обръщаше внимание на фотоапарата.

Време беше да си ходя. Уви престоят ми беше доста ограничен и успях едва да се докосна до това място. Отново с прашните автобуси се затътрихме към Дафни, където след лека драма около билетите за ферибота и тарашене на багажа ни пуснаха да излезем от Света Гора. Така приключи и тази одисея. Дълго планираното се оказа, че е можело да се случи доста по-рано, както с повечето подобни начинания, просто е нужна малко решителност. Мина половин година откакто бях на Атон и още тогава реших да се върна отново. Знае ли някой, в скоро време може да ми се усмихне късметът.