Колкото и да бяха различни плановете, през есента те винаги се променят и ето ме пак по-обичайните места – язовирите Голям Беглик, Широка поляна и Батак, отново край Смолян, за трета поредна есен минах през малкото селце Върбово. Единствената разлика от преди беше времето. До сега такъв дъжд не ме беше прал..

Хм започвам така защото, наистина за тази година исках нещо различно като дестинации, но есента си знае своето и беше най-хубава там по вече познатите места. След красивата 2012 в която направо се разцепих от снимки в продължение на цяла седмица летвата се вдигна дооста високо. Не стига, че и сезонът е чепат ами и моите критерии постоянно се завишават и нещо с тази есенна природа не може да се разберем напоследък.

По традиция всичко започва с Фотинските водопади. За щастие времето е все още изключително приятно и разходката от селото по черния път до водопадите е истинска наслада за сетивата. Гората е в много странна форма – от една страна е като пролет, по надолу е есен – малко по нататък се редува лято с зима. И този път си пътувам с компания, а по късно се оказа, че в района щъкат и други фотографи – ходиш си из гората и ха пред теб изкачат хора със стативи.

Фотинските водопади винаги са били много особени през есента. Странното при тях е това, че нявсякъде може да има есен в радиус от километри обаче точно около самия водопад всичко е или опадало…или е зелено.

Така от моята любима позиция все не успявам да направя мечтаната фотинсководопадска снимка. Ама здраве да е. С Радо се потъркаляхме по бреговете на реката в безмислено кадриране на малки вирчета и по живо по здраво си обрахме крушите. За разлика от водопадите гората наоколо е направо очароваща….

Според голямата книга за Родопите, която мъкна с мен това е гората „Кузалтията“ край Фотиново.

До тук нещата се развиваха доста добре. Реално едва сега пристигахме, и остави че бях извадил апарата от раницата, аз снимах с него и снимките биваха. Но нито един от двама ни изобщо не предполагаше какъв късмет ще имаме в следващите 12 часа. И всичко започна с едни облаци, дето вече само като ги погледна и след пладне, знам какво ще се случи…а именно това:

Заблеяни в гората ние не виждахме самото небе и никой не успя да предположи, че може да се снима някъде по залез. Едва когато наближихме Батак шоуто вече бе започнало без нас. Ама разбира се последва типичното каране с безумна скорост в гонене на залези и снимане от първата позиция край пътя която ви попадне. Така не се прави ама..
Час по-късно вече сме край Големият Беглик. В небето има едва забележими останки от залеза, но ако оставим апарата на бавна експозиция се получава това..

Последва оффроуд приключение с НЕ-офроуд колата на Радо. Все пак някак се добрахме до позицията с острова на Широка поляна. Облаците изчезнаха като с магическа пръчка и на тяхно място на сцената излзезе Млечният път и половината вселена. Заехме се с нощните кадри..

Когато си край тези язовири извън сезона….имам предвид извън общо приетия сезон (лято) сякаш мястото е тотално различно. Същото мога да кажа и за Черноморието. Просто стоиш там на брега погълнат от толкова дълбока тишина, че в даден момент се чудиш дали сетивата ти не отказват. Всичко е примряло и спокойно. Сякаш времето забавя. От време на време плясък от крила на птица стряскащо те връщат към реалността. Вечер природата е сурова – студен въздух пада край водата задържайки се като в чаша. Инверсиите са гарантирани при безветрие. Дори юли месец ми се е случвало да стържа лед от палатката. И сега не направих изключение, изстръсках скрежта и измъчван от хрипове и бодежи в гърдите се сгуших с всичките си дрехи в спалния чувал, който е годен едва при температури над нулата. Оставих апарата да снима навън и заспах. След два часа снимката беше готова, а мен ме събуди Радо – късмет, ако бях сам щях да намеря техниката си на ледена буца чак сутринта. А утрото – то беше магическо. За първи път бях тук преди 5 години, от тогава имам десетки посещения. Но такава светлина не бях виждал…

Ниското слънце пробиваше през мъглите с топлите си очи. На кейче над водата стоях аз с апарата в ръка омагьосан от движещата се край мен ярко осветена мъгла. Вятърът носеше парите над водата създавайки сюреалистичен ефект сякаш цялата картина пред мен се движеше. Първоначално снимах, като обезумял докато в един момент просто зарязах фотоапарата и се взирах в магията пред мен повече от час.

Последва един прекрасен слънчев ден – лутахме се в различни посоки в търсене на есента. В страх да не се прецакаме с локацията всъщност стана точно това. От много умуване изгубихме ценно време. Закъсняхме за каньона на водопадите и се наложи да снимам в сумрак при iso 1600. Светлината стана много скапана а аз се кахърех и бързах. На една скала застанал на безумно място направих единствената снимка, която ми харесва от тази вечер. Поне до някъде си заслужава задето си рискувах живота :), ако може изобщо нещо да оправдае подобна глупост.

След това имахме разправия със спукана гума и последва нощувка на първото равно място край пътя, понеже вече тотално не ни пукаше. А на другия ден така заваля, че едва си събрах багажа от палатката. Естествено ние гледахме на това с добро око и се възползвахме от ситуацията доколкото може. Родопите се превърнаха в огромна гъба напоена с вода. Мрачни мъгли и облаци обгърнаха планината, постоянно ръмеше, вятър носеше дъжда право в лицето и обективите.

Край малкото селце Върбово си е направо идилия. Въпреки дъжда овчарите са се излегнали под найлонени мушами, а мокър до кости добитък си пасе на воля сякаш си е на припек посред лято. В ниското се носят мъгли, които постоянно променят пейзажа.

Започнаха да падат свлачища, реките вдигнаха нивото си саплашително и решихме постепенно да си обираме крушите. Естествено дъждът така и не спря. Край Смолян гората е самото олицетворение на меланхолията

На връщане от Родопите почти винаги излизам покрай Кръстова гора и Асеновград. Предпочитан начин за това е през селото Загражден от където има черен път минаващ през резерват Кормисош. Уви за това трябва високопроходим автомобил, а вече имаме проблеми по колата от черните пътища край Широка поляна. По принуда избираме скучния път през Пампорово. Дъждът е несломим, няма да ни остави да снимаме спокойни и за минута. Тази година край параклиса случих на море от мъгла. За щастие позицията е край пътя и мога да снимам до колата…

Така както обикновено завърши и това есенно пътешествие. Плановете за Източните Родопи пропаднаха поради пневмонията, която ме тръшна когато се прибрах и провали не само есента ами и зимния ми сезон до голяма степен. Та май прескачаме зимата и отиваме направо на пролетта 🙂