В началото на зимата все още няма почти никакъв сняг по планините. В търсене по-скоро на приятна разходка се отправих към Рибарица и намиращите се над нея хижи Бенковски и Вежен, за да прекарам един приятен уикенд сред природата. Е, не свърши толкова приятно, колкото си представях, но пък определено снимките надминаха очакванията ми….

В района не съм стъпвал от също така безснежната зима на 2011та, когато с Евгени направихме един нощен преход до връх Братаница и снимахме изгрева от там. Честно казано си мисля, че не съм виждал зима с по-малко сняг от онази, но тази година може да бие и този рекорд.
Хижа Бенковски, за мен, е сред топ 3 на хижите у нас. Една от най старите в България – малка, красива и изолирана, с труден достъп, далеч от пишман-туристите, тя се намира в живописен район, малко под основното било на планината. В миналото тук е имало мандри, гледали са се много животни и планината е била изпълнена с много повече хора. Сега хижарите с тъга отбелязват, че посетителите са кът. Уви, ако едно място не е популярно в глупавите социални мрежи, то остава в сянка, независимо колко красиво е. Сякаш хората ходят в планината, защото са видели снимките от фейсбук, а не просто защото търсят интересни и нови пътеки и хижи.
Достъпът до хижата, особено през зимата, е по труден, понеже пътят от Рибарица се затрупва от сняг. Благодарение на смотаната зима тази година, джипчо успя да ни качи чак до мястото, където пътят се разклонява на две. Едната му част продължава към хижа Бенковски, а другата към Вежен. От тук е около час и половина спокойно ходене. В противен случай, от Рибарица са 4-5 часа. Мечтая да дойда на това място, когато има пресен сняг, но не смея да си представя този преход със снегоходките, биейки пъртина. Малко след като тръгнахме по пътя нагоре, пред нас притичаха две сърни и със сигурност не бяха единствените наоколо – навсякъде снегът беше осеян с безброй следи от копита.

Хижата работи целогодишно и е със същите готини хижари, които ме посрещнаха преди 4 години. Оплакаха се, че им липсват посетители и трудно свързват двата края. За момент ми стана много мъчно, че тази хубава хижа, с тези прекрасни хора, е малко позабравена от туристите. В стаите се палят печки на дърва, но понеже хора идват рядко, температурата е по-ниска от тази навън. След 2 часа започна да се затопля, но режимът с постоянното будене през половин час, за да слагам нова цепеница, нещо не ми понесе и в края на краищата спах под 4 одеяла.

На сутринта, колкото и да не ни се искаше, напуснахме хижата и приятните ѝ стопани, за да посетим Вежен. Там щеше да ни бъде сефте. Преходът минава през вековната борова гора на резерват Царичина, и ако изключа тежката раница, може би щеше да е истинско удоволствие. С учудване разбрах, че на хижа Вежен има нови хижари, ама съвсем пресни – от два месеца. Дори външният им вид издаваше, че са отскоро в планината. Хижарят ми се стори много свестен, въпреки че беше доста изморен от всичките ремонти и потягания, които постоянно трябва да прави по огромната сграда. Хижата е доста по-масивна от Бенковски, по-нова е и предлага много повече места за спане. До нея стига по самия черен път, така че през лятото може безпроблемно да се качите с джип, стига да не ви спре парковата охрана на влизане в резервата. Накратко прилича по-скоро на хотел, високо в планината. Уви, и тук човекът се оплака от същото нещо – липсват му туристи, тъй като се намира под билото, встрани от основния маршрут по Ком-Емине. Всички директно цепят през връх Вежен и Юмрука към х. Ехо, която е и доста по-популярна. За мен хижа Вежен не представлява интерес от фотографска гледна точка, но се явява удобна изходна позиция за върха над нея, до който също не бях ходил никога. След като с хижаря пихме ракия до късно (по принцип фотографите не бива да правят така :)), ми бяха нужни нечовешки усилия на волята да се вдигна от кревата в 4 часа и да тръгна сам, в тъмното, през вековната гора, нагоре по зимната маркировка. Освен че бях изморен и недоспал през нощта, беше излязъл силен вятър, който още тук здраво клатеше боровете и свистеше между клоните им. Представях си какво ще е на върха и мотивацията ми още повече падаше…

От това по-добра мотивация няма 🙂

Когато стигнах края на гората, видях табели за лавиноопасен терен и на това място пътеката се разклоняваше. Поех по зимния ( по-безопасен) маршрут и след малко стигнах до едни скали, по които трябваше да се катеря, едва ли не, на 4 крака. Сложих котките и постепенно се озовах на ръбче, около което гората продължаваше. В този момент около мен не се виждаше почти нищо и реално не осъзнавах колко стръмни са склоновете. Забелязах ги едва на връщане. След около час постепенно излязох на билото, където вятърът се усили и на моменти ме събаряше. За щастие, това беше само в един участък, горе на самото теме си духаше, но бе сравнително поносимо. Докато се лутах из широкия и плосък Вежен, слънцето започна да изгрява и да прониква през току що падналата мъгла. Светлината и този момент бяха невероятни, уви без шанс да бъдат запечатани на снимка. В края на краищата, просто поех в някаква посока, отчаян че не намирам нищо за снимане, освен плоска поляна, покрита със сняг. Накрая облаците се разкриха и видях пирамидката на върха, а зад нея невероятна формация от облаци, които буквално горяха в червено. Последните метри тичах и крещях от радост. На самия връх направих една снимка, след което видях, че идеята нещо я няма. Забих добре статива и позирах за кадъра в началото на поста. Ако не бях се изтипосал, щях да си остана само със снимка на грозното „нещо“, обозначаващо най-високата кота на върха. Светлината трая 5 минути – време достатъчно да направиш поне 5 различни снимки, ако има какво да снимаш естествено…

След като шоуто свърши, се смъкнах обратно в хижата да закуся и събера останалата част от багажа си. Последва повторно второ качване на върха за деня, този път по светло и с повече храна на гръб. Идеята бе да преминем билото през Вежен и Старопланинското конче и да се пуснем през връх Братаница, обратно към хижа Бенковски, като по този начин да затворим кръга.

Гледка от вр.Вежен на запад. Ниско долу е началото на лавиноопасните улеи под върха

До тук всичко беше красиво и забавно като изключим вятъра, ала скоро, по закона на всеобщата гадост, времето се скапа на най-техничния участък от пътя. Някъде преди кончето тези красиви облаци се оказаха толкова страшни, колкото и изглеждаха. От тях, със страшна сила, се засипа някаква смесица между дъжд и суграшица. Температурата беше около нулата, а вятърът се усили още повече. Докато се борехме по кончето суграшицата така ме биеше в лицето, че ме болеше. Последва най-бързото пускане в историята, а долу при пътя към Бенковски вече бях мокър до кости. Няма такъв ужас, като дъжда през зимата – това може да бъде истински опасно, особено при силен вятър. Хипотермията ти е в кърпа вързана, ако не намериш подслон скоро.
Не помня да съм се радвал толкова да видя джипчо. 20 минути парното на макс и не може да се сгрееш. Дъжд на билото на Балкана през януари – шантава зима!