Започваме април със зимни пейзажи от първия пролетен ден на 2015та. Едно ветровито утро край Бузлуджа и един дъъълъг и тягостен зимен преход до хижа Мазалат.

Ех, приятели, време е за зима. След като цял сезон се крих в дупката си, най-накрая изпълзях от там в първия пролетен ден, който обаче ме посрещна леко студено. По начало всичко се случи абсолютно непланирано, в последния момент и напълно по стечение на обстоятелствата – най-сигурната рецепта за добри снимки. Трима ентусиасти се отправихме към х. Мазалат, тръгвайки от София почти по пладне. За тези, които не знаят за какъв преход става дума ще уточня, че беше леко глупаво от наша страна изобщо да си помисляме за успеха на начинанието през този първи пролетен ден. На Узана, в туристическия център по обяд, жената клати глава и ни гледа. 4-5 часа – промърмори тя…изучавайки ни с поглед : „абе, може и към 6-7 да отидат….абе, я по-добре забравете“.

Предвид нещастията, които се случиха наскоро по нашите планини, сега разумът ми работи по-добре от всякога и тутакси зарязах идеята за преходи през нощта. На другия ден много добре осъзнахме колко правилно решение бяхме взели всъщност. Въпреки, че всичко беше зле организирано веднага минахме към план Б – Бузлуджа. Идеята беше да се спи там, да снимаме сутринта на паметника и после бегом отново към Мазалат. Пътят ни минаваше покрай Шипка и сметнахме, че ще е загуба да не се изпробваме нагоре по стълбите. За първи път идвам тук през зимата. На върха разбира се подухваше стабилно, надявах се на повечко скреж по паметника и оръдията, но уви…

На Бузлуджа всъщност има не една, ами цели 4 хижи (по точно 3 соц хотела и една истинска хижа). Баш хижата се държи в момента от нов хижар. Типично за хижарите в Стара планина,  този си е „баш хижар“ – малко особен, но мил и спокоен човек, чиято основна цел е благостоянието на хижата и доброто прекарване на туристите. Хижата е основно ремонтирана, вътре е чисто и приятно. Човекът се оплака, че преди години това място имало много лоша слава на алкохолно „туристическо“ сборище със СОЦ привкус. Тази лоша слава още тегнела над хижата и много истински туристи не идвали насам. Ако правите преход в района определено ви препоръчвам да се отбиете.

Първото пролетно утро ни посрещна със силен вятър. Още по тъмни доби се измъкнахме от топлата хижа и се затътрихме към върха с паметника. Излизайки от гората направо онемях, виждайки огромната облачна формация над самия паметник.

Колкото повече излизах на открито вятърът се усилваше. Близо до паметника вече едвам стоях стабилно на краката си. Снимах на бленда 4-5 и исо 1000, затискайки фотоапарата и статива с цялата си тежест към земята.

Докато се борех с поривите, слънцето взе да се показва зад полето с ветрогенератори на съседния връх. Перките бяха увиснали неподвижно във въздуха, а облаците се врязваха в тях с удивителна скорост. Около мен се вихреше една истинска виелица. Вместо да се ядосвам на стихията, направо бях в екстаз. Въпреки че лицето ми вече беше на камък, се чувствах отново жив. Да съм сред такива условия с фотоапарат в ръка е най-зареждащото нещо, което съм изпитвал някога. Яките кадри в такъв момент са просто гарантирани!

Сякаш не ми стигаше борбата при всяко едно натискане на бутоните по фотоапарата, ами реших да правя тази малоумна панорама от 18 кадъра на 16мм буквално под самия паметник. Освен нечовешкото изкривяване в перспективата, което се получаваше. трябваше да се боря и с вятъра, който на няколко пъти ме захвърли в преспата отпред. Сглупих, че застанах толкова наблизо и закрих облака.

След като светлината навън се промени побързах да се вмъкна в тази рушаща се гробница. Ако се чудите как става това, трябва да откриете една малка дупка в стената от западната страна на чинията. Дупката е малка, на високо и на всичкото отгоре се пада между два етажа, така че – умната там. Промъкнах се и сякаш се озовах на най-уютното място в света. Вятър вече нямаше, всичко беше чисто бяло,  покрито  със сняг и тутакси усетих как тялото ми отново се стопля. Абсолютна ирония, като се има предивид каква ужасна дупка е това място.

Горе, в кръглата зала, вятърът продължава да свири здраво из дупките на покрива. Ламарини от общивката се клатят и висят на косъм. Навсякъде е пълно с отломки покрити от сняг, така че човек трябва да е доста нащрек. След като помогнах на Радо и Емо да се напъхат през дупката си спретнахме една хубава фотосесиййка в СОЦ стил. В бързане за прехода до Мазалат пропуснах някои доста интересни възможности из паметника, който сега изглеждаше много по-приветливо и различно.

Отново бях навън, а вихрушката беше поутихнала с изгрева на слънцето. Помотахме се още малко на открито и неусетно се озовах до заскрежената гора под върха. Тутакси се напъхах вътре. Буквално се „напъхах“, понеже ниските дървета и храсти в началото бяха толкова заскрежени и зарити в сняг, че  пътят навътре беше трудно проходим.

Гората се бе превърнала в ледено царство. Като цар на всички дървета наоколо, това доминираше значително – по големина и форма…

Най-голямата ми грешка отново бе, че просто минах от тук на спускане към хижата. В бързането за Мазалат пропуснах наистина страхотни възможности за снимки из това прекрасно място. Наистина не помня да съм виждал по-хубаво заскрежени дървета и толкова красиви.

Обикновено с показването на слънцето високо над хоризонта, си прибирам фотоапарата и се съсредоточавам върху други неща. Ходейки обаче попаднах на тези сенки в краката си и тогава забелязах красивото дърво насред поляната, което ги хвърляше. Слънчевият диск се издигаше точно над него, описвайки тази живописна сянка…Естествено скочих и направих поне 10 различни варианта на кадриране, като накрая си харесах този, в квадрат и с по-широк ъгъл. Обективът Canon EF 16-35f 2.8LII, с който направих снимката има свойството да прави такива лъчи при насрещно слънце, поради по-специфичната си бленда и се възползвах от това.

В хижата ме чакаше топло чайче. Набързо се сбогувахме понеже все още идеята за Мазалат стоеше на първо място. Много е странно, как едно нещо хей така като ми се набие в главата, толкова ме завладява, че буквално спирам да мисля рационално и да забелязвам останалите опции около мен, които често са по-добри. След поредното минаване на Шипка по обяд оставихме колата на местността Узана и от там пеш поехме към хижа Партизанска поляна. Беше точно обяд, когато пристигнахме на хижата, а до тук беше трамбоване по относително изчистен асфалтов път. Докато вървях по пътя, в главата ми се въртяха обичайните мисли, а именно: какво толкова нося в раницата, та ме съсипва така. Истина е, че извадих дори спалния си чувал, а храната ми беше пресметната да стигне точно до връщането ми без излишества и лакомии. Наистина не се сещах за нито една ненужна вещ, или бях натоварил раницата неправилно, или просто съм отвикнал да я мъкна..
Час по-късно, когато закрачих със снегоходките по мокрия девствен сняг, мъките се увеличиха десетократно. В този ден, преди нас, никой не бе минавал по пътеката и ни очакваше 6 часово биене на пъртина. Понеже предния ден пропаднах в една шахта край х.Бузлуджа сега и коляното ме наболяваше. Тримата закрачихме като в транс първоначално през гората, а после на открито по билото. От сутрешните ветрове нямаше и помен. Слънцето безмилостно напичаше превръщайки снега в пластелин, който се лепеше по снегоходките и ги правеше адски тежки. Няма да мрънкам повече, знам че сам съм си виновен, задето цяла зима си кротувах и явно съм позагубил  форма. Накрая стигнахме хижата на здрачаване и бях толкова каталясал, че едвам се вдигнах за да направя един нощен кадър.

През останалото време от вечерта си играх с Белчо (хижарският котарак) край печката и изобщо не ми беше до снимки. В хижата се появиха няколко групи и накрая тя се напълни. Едни бяха тръгнали по нашите следи, но силите им свършили някъде преди половината път, та се наложи спасители да ги прибират с ратраци и моторни шейни обратно към Узана. Това беше моментът, в който си помислих колко умно сме постъпили на предния ден, че се отказахме от прехода по тъмно.

Утрото бе спокойно, без ветрове и сравнително топло. Пролетта бе вече започнала и колкото и да не си личи по снимките с всичкия този сняг, присъствието й някак се усещаше във въздуха. Беше видимо по-топло, от предния ден, а слънцето скоро щеше да превърне ледената кора по снега в лепкава инквизиция, която ще ми спъва снегоходките. Поснимахме малко котарака, който беше изключително отзивчив в позирането и поехме обратно.

Гледайки снимките, имам поне 20 кадъра на хижата, обаче всичките са от тази позиция. Явно или съм бил много изморен или адски ме е мързяло 🙂
След като се преборихме с обратния път, последва бърз обяд на Партизанска песен. Докато вървях натам се чудех, дали да не хапна направо по пътя. И наистина покрай следата в снега срещнах на няколко пъти оставена храна, разни пилешки бутчета например, шише гроздова ракия, бутилки с вино и т.н. Явно закъсалите предната вечер са се опитали да понамалят товара. Едно от момчетата все още беше на хижата по обяд и когато го попитахме, дали са били неговите пилешки бутчета, той поклати глава. Оказа се, че е носел пушени ребърца и ги е оставил по-нагоре до чешмата. Тюх, как съм ги пропуснал! Яд ме е малко и за виното.
След като преминахме прохода Шипка за трети път се замъкнахме край потопената църква на яз. Жребчево. Там на яйляк с биричка зачакахме залеза, който така и не се състоя заради тези мазни и гадни облаци. Все пак от третото ми идване тук накрая имам някаква снимка на църквата. И то потънала във вода…

Ако публикациите и снимките в сайта са ви допаднали,моля заповядайте в моята фейсбук страница, където публикувам нещо почти всеки ден. Там може да намерите повече информация, GPS тракове или просто да коментираме фотоси 🙂