Едно от местата за които дебна последните няколко години е фарът на Ахтопол. Подходящия момент да направиш снимка на Черно море е в дни при силна буря в морето и честно казано сега дори не мога да се сетя, колко от тези моменти съм изпуснал през годините докато следя. Номера обаче е да не се отказваш от идеята и в крайна сметка в началото на есен 2013 хванах в кадър едни от най-големите вълни които съм виждал някога.

Въпреки, че събрах набързо багажа, че даже си намерих и компания за това ходене, в първия ден само пътувахме към Бургас, изпускайки един от най готините залези които съм виждал през живота си. Залепен за прозореца на колата, наблюдавах бруталната облачна покривка нагъната като сметанова украса и процепа който се заформяше на запад. Гледах огъня в небето и профучаващите покрай мен мантинели и храсталаци до пътя и се изяждах от яд, броейки километрите по магистралата. Пристигнахме в Бургас точно по мръкване и за да удавим мъката се забихме в китайския ресторант до морската градина. Обикновено не сядам в заведения когато съм на снимки… всъщност никога не го правя. Разваля дисциплината и материалното ми състояние. Но сега хич не ни пукаше за лимита в кинтите, даже и без много да му мислим се взе решение, тази нощ да спим в хотел. Вечерта стана много студено и навън облаците покриха плътно абсолютно цялото небе. Освен морската буря, в главата ми се зароди и идеята да снимам червените водорасли в Атанасовското езеро, които по това време на годината се показват над водата. И тъй логично хотела беше в Сарафово, ала естествено на сутринта така и не снимахме нищо заради запушеното време.
Обичам да ходя на море в този сезон. Депресията там по това време на годината е гарантирана. Няма го панаира от лятото, няма ги слънчевите дни с които сме свикнали да свързваме думата „море“.

Сутринта в Бургас не изглеждаше да има големи вълни, но това което беше стотина километра по надолу в Ахтопол, направо надмина очакванията ми. На моменти фарът буквално потъваше под водната маса. Всяка трета вълна се разбиваше с трясък във водната кула…

С броене между отделните периоди на вълнение успях да се добера до бараките на вълнолома, които са естествено защитени от група скали на север. Вълните се разбиваха с трясък на 20-30 метра от мен, но пръските се носеха на километри. Група сърфисти се готвеха за някакво състезание, което трябваше да се проведе в залива с лодките. За втори път идвам тук да гоня вълните и отново попадам на сърфистите.

Вълните често прехвърляха вълнолома.

След като направих поне 300 кадъра с вълни поглъщащи фара реших, че повече нищо интересно няма да се случи. Така или иначе щях да избера само една снимка накрая. В остатъка от деня просто обикаляхме на юг. Вълнението беше толкова силно, че нямаше как да се добера до обичайните позиции край водата, които съм свикнал да снимам. Обикалях ги и само гледах отгоре със зяпнала уста. Вятърът беше толкова силен, че клатеше колата когато я спряхме над корабите

Тази снимка направих през прозореца на колата, навън беше невъзможно да се снима. Въпреки това кормораните си седят на скалата сякаш времето е напълно спокойно.

Стигнахме до Резово и се върнахме обратно на север чак до Бегликташ. В търсене на място за палатка избрахме това място. Проблема идваше с вятъра – беше брутален както вълните в морето. Трябваше лагера да е на закрито иначе този ураган щеше да издуха нефелната ми палатка още докато я опъвам. Но пък в гора не си е работа, да вземе да ми падне някое дърво на главата докато спя. Така избрахме тракийското светилище заради откритата поляна около която има пояс гора, която щеше да пази завет.

Последва една забавна нощ за моите спътници. На Бисер му правеха компания животните от резервата, заради които не мигна цяла нощ, а Марин, който беше без спален чувал реши вместо да спи да обикаля с колата из приморско към 3 часа през нощта.

Въпреки, че слънцето се показва сравнително късно по това време на годината, ние си пропиляхме времето което бяхме предвидили за слизане до устието на Ропотамо. Посрещнахме изгрева на Бегликташ.

Продължаваше да духа стабилно, дърветата около скалното светилище се огъваха под напора на вятъра. Снимах между поривите иначе иначе се размазваха не само листата, а целите им корони.
И понеже на морето нямаше какво да се снима се забихме в Странджа. В тази тайнствена планина нещата се бяха променили от последното ми идване. Поради голямото медийно внимание покрай историите с бежанците, в южните части на планината се завръща този режим на охрана познат от времето на комунизма. Вече няма как да режа кльона с клещи и да се вра покрай Резовска река, защото този път наистина ще ме спипат, а не е изключено и да ми теглят куршума. Край Сливарово ни сгащи патрул, който само при вида на фотоапаратите пощръкля. Да не сте от медиите? Какво ще снимате ? Няма да снимате реката и дори в селото, забраняваме! За първи път видях толкова много граничари на едно място, че и с висок чин. Предупредиха ме ако видя араби и негри в гората да им сигнализирам и ме пуснаха да си ходя със свито сърце. Отиде си и таз Странджа, едно от любимите места за скитане, едно от малкото места на които се чувстваш като откривател и приключенец. Не че има много за снимане там…
С учудване в село Бръшлян намерих повече нови къщи отколкото съборетини..

Сред обновените има и стари съборетини. Те служат главно за стена на която се окачват некролози. Въпреки, че постоянното население на селото намалява, през почивните дни явно има все повече хора.

За щастие водопад Докузак се намира извън кльона. Него не бях снимал до сега, време беше да се отбележа…

Край водопада есента все още не е настъпила. За разлика от морето, тук на 20 километра всичко е много по-цветно.

Понеже имаше време за убиване, а и не ни пуснаха по Резовска река, решихме да разгледаме изворите на река Младежка, които до сега оставаха извън полезрението ми. Край реката е изградена екопътека с мостчета, но водата е само във вировете. Реката е почти пресъхнала.

Пътеката се вие в дерето стигайки няколко пещери. Типичния странджански дол – усойно и тъмно. Имаш усещане, че всеки момент някоя гад ще ти връхлети от храстите. След пещерите стълбите водят към огледна площадка на която се отказах да ходя. Все пак така и не снимахме червените водорасли на Атанасовското езеро край Бургас. Бързо напускаме Странджа и преминаваме на 5та през Меден рудник озовавайки се край езерото на Атанас, близо до Сарафово. Тук нивото на водата е спаднало значително образувайки червен килим от водорасли, прорязани от канали по които тече лугата.

Снимането в езерото не беше толкова лесно колкото изглежда. Първо обрах всички шипки и други храсталаци, докато се добера до тази позиция. След това започна затъването в тинята..

След това имаше инцидентно пропадане в ето този канал. Изглежда плитко, но вярвайте ми измамно е…

На няколко места имаше остатъци от диги, а в далечината се виждаха купчини сол. Изглежда, че по това време на годината пускат водата да изтича от езерото и събират последната останала сол. Ударих още една снимка за изпороводяк, след което стана доста тъмно. Тази снимка беше и последната за пътуването. Прибрахме се в София с последните останали левчета, забавно е като си помисля как се тъпчехме в китайския още в първите часове на пътуването. И като се връщам към първата вечер гледам и първите снимки нагоре – с какви мрачни тонове започнах този пост и как цветно го завърших….