Така се получи, че пролетната ми разходка край Урдините езера завърши чак с началото на есента. По-добре късно отколкото никога и по-добре малко снимки но хубави отколкото много бълвочи…. Да видим в крайна сметка какво съм изкарал от двете качвания общо нагоре…

Урдините езера се оказаха една от последните части на Рила, които не бях пробвал до сега. Още на пролет след като снеговете си бяха отишли стегнах раницата и поех нагоре с надеждата да снимам красивите цветя за които предполагах, че са изпъстрили рилските поляни. Още преди тръгване обаче някакъв гаден вирус ми се лепна на гърлото и носа и направих грешката да тръгна болен нагоре в планината. Още на първия ден докато се изкачвах покрай Урдина река, всяка крачка беше мъчение. Тежката раница се забиваше в и без това схванатия ми гръб и умножаваше многократно болките идващи от всичките ми стави. Излишно е да ви разказвам колко глупаво бе да спя с тънкия летен спален чувал горе на езерата вдигайки температура и как стоически опитвах да правя това в продължение на три дни. В резултат се върнах само с една снимка, ето тази…

… и честно казано след като се прибрах се зарекох никога повече ама никога да не допускам същата грешка – да ходя болен на планина. Сигурен съм, че това ще се повтори де, но ми беше добър урок и няма да е скоро. Решен да повторя езерата този път в добра форма, аз се качих отново в края на септември, когато есента вече бе налазила из високите части на Рила. Естествено всичко бе гарнирано с прекрасно време. Още на излизане от колата обувките ми вече джвакаха от вода. Този път освен, че си взех компания от София, на Мальовица се присъединиха и две кучета, едното от тях ми беше добре познато, а може би и на вас – Пейзажното куче от одисеята край Ловница и Злия зъб, за нея може да почетете тук. Освен познатото кученце имаше и още едно, черно. Тези кучета както изглежда си обикалят целия район около Страшното езеро – Мальовица -Урдини езера – 7те и тн. Стана ми много мило, че отново видях кучето и се разбрахме да му дам салам и сухари, ако дойде до крайната точка при езерата. То дори не се поколеба.
Този път за разлика от пролетта край реката всичко беше много тъжно и мрачно, тежка мъгла се стелеше над долината. Нямаше ги красивите цветя, а вместо тях всичко бе изпъстрено в червените и жълти цветове на отмиращата растителност.

Въпреки мокрите крака и постоянната надпревара с дъжда напредвахме бодро нагоре и скоро се озовахме край първата овчарска колиба. Наоколо има поне 3 такива колиби и тази е най-ниско разположена, намира се долу в долината. В колибата е страхотна мръсотия, разчитайте на нея само в краен случай!
До сега времето си беше мрачно и свъсено, но това което предвещаваха синоптиците за следобеда и онези брутални облаци които идваха от ниското ме уплашиха сериозно. Новата палатка която купих лятото се предполага, че удържа на як дъжд, но има един проблем. Няма как да я разпъна докато вали, без да се намокри вътре. Така ако ни хванеше дъжд трябваше да се крием в някоя от колибите. Два пъти за последните няколко месеца спах в такива мишкарници и не мерси, не исках да повтарям това поне до нова година….

От тук нагоре пътеката започна да набира височина много рязко покрай езерата. Настъпихме яко газта нагоре, сърцето ми започна да бие яко, краката ми изнемогваха а черните облаци буквално ни следяха по петите. Само на кучетата не им дремеше, хвърчаха нагоре като ракети. След първото езеро поехме на ляво и още нагоре където има две по-високи езера. 40 минути след като тръгнахме от колибата бяхме горе, при крайната точка, а краката ми трепереха от зор. Трескаво хвърлих раницата и започнах да опъвам палатката, тъкмо закрепвах покрива, когато дойде първата буря. Бързо хвърлих багажа вътре и се закопчах. Ахааа 1:1 сме вече, този път за разлика от случката край 7те езера от пролетта, успях да се вмъкна навреме и бях сух.
В този момент бях много доволен, че всичко мина по план, а новата палатка си каза думата. Тактиката с лошото време може да бъде много опасна особено ако нямате необходимата екипировка. Също така никога не я прилагайте когато сте сами. Винаги с другарче, така и на двама ви е по-спокойно. 🙂 Сега на есен температурите падат значително и ако се намокрех направо си става хардкор, надявах се само да няма много вятър.

След като преваля слабо, се показах навън за няколко снимки. Небето беше много мрачно, но както изглеждаше щеше да вали чак през нощта. Качих се да огледам на хълмчето над палатката. От там погледнато езерото сякаш щеше да изтече надолу в долината…

През нощта се появи силен вятър, а на сутринта към 4 часа се изсипа такъв проливен дъжд, че всичко наоколо заприлича на мокра гъба напоена с вода. Земята около лагера беше толкова мокра, че вече не поемаше водата и тя стоеше на локви между чимовете трева. Започнах да се притеснявам за палатката, тъй като не беше окопана, но тя удържаше стоически, вътре беше абсолютно сухо и така си остана до края. Кученцето пък се беше свряло под един храст точно срещу мен.

Този ден почти не видяхме слънце и небе. По обяд тежки облаци започнаха да се движат през долината. Илиян имаше проблеми със спалния чувал и започнах да се притеснявам за него. Въпреки, че обсъждахме евентуална евакуация в близката колиба, той предпочете да изкара и втората нощ горе край езерото. След като се мръкне температурата пада близо до нулата и с летен чувал не си е работа горе. Интересно ми беше да гледам как кучето, което бе мокро до кости просто си намираше подслон в храста, свиваше се на геврек и си спеше спокойно докато не го извиках за обяд или пък не чуеше някоя коза.

Изглежда това животно се беше приспособило много добре към планината, не беше хилаво, явно знае как да си докарва храна от туристите. Второто куче – черното пък беше много тъпо. Бягаше когато го викахме за храна и в крайна сметка на втория ден изчезна както си беше гладно. Предположих, че се е върнало обратно на ЦПШ.

Почти цял ден всичко наоколо беше потънало в мъгла. Цял ден или се криех в палатката от дъжда или сюе разхождах наоколо с фотоапарата в ръка. Колкото и да търсех интересен преден план около дупките на езерата, намирах само боровинките, някой храст и камъняци.

За момент небето се изчисти през вечерта, но после през нощта облаците се вплътниха наново. Изгревът бе затулен от тежки мъгли, които се качваха от ниското Самоковско поле. Повъртях се около кръста над езерото където успях да хвана съвсем кратък момент с пролука в небето.

Илиян продължава да дебне горе при кръста…

Аз реших да си пробвам късмета с малко по различни гледни точки. С риск да се пребия се спуснах по стръмен склон към долното езеро. Кучето естествено ходи навсякъде с мен и хич не му дреме от наклона, превърнало се е в хибрид между куче и дива коза. Това е втората ми снимка с него, която влиза в галерията. Първата е от преди 2 години и е с гледка към връх Мальовица.

Този път планината ни допусна до себе си и дори ни изпрати с приятно време. Спокойно си събрахме нещата и заслизахме надолу, снимайки различни интересни места покрай реката. Есента вече бе дошла тук, боровинките бяха в най-красивите си цветове.

Край водопада всичко е различно от предното ми посещение. За мое учудване все още има вода в него.

Склоновете на планината са нашарени, а е все още септември.

Единствената причина да искам да си тръгна от това място бяха мокрите ми крака. Още от първите минути в които тръгнахме та до сега, вече три дни обувките ми бяха подгизнали. Единствено в палатката бях със сухи крака и моментите в които трябваше да обувам мокрите и студени обувки за да снимам навън бяха истинска борба с психиката ми. В ранния следобед вече бяхме на ЦПШ където изпратих кученцето. Изчезна така, както и се беше появило без да си вземем довиждане.