В средата на лято 2015 направих едно дълго мечтано пътуване до тази прекрасна планина. Това пътешествие беше първото от поредица пътувания които замислям и целта му беше да ме подготви за по-дългия път и да добия малко повече представа за този съвсем нов за мен начин на пътешестване…с кемпер. 🙂

Не нямам кемпер, но Ради с когото пътуваме доста напоследък се оборудва наскоро и решихме, че няма да е зле да се кооперираме и да направим това пътуване, пък ако успеем да се съчетаем добре, кръгозора ще се разшири постепенно. Доломитите се намират на 1000 + малко отгоре километри и се оказаха идеалния начин да се тества, както групата ни от 3ма човека, така и превозното средство, а и схемата с която замисляхме всички тези неща.

Ще прескоча огранизацията набързо, понеже такава просто нямаше, поне от моя страна. Затънал в някакви зангажименти аз изобщо не си направих труда да поразровя малко за локациите на които отивам, нито пък да помисля какво точно искам от това пътуване, като снимки. Много несериозно от моя страна, но има и такива моменти в които отивам някъде само за да се махна от ежедневието.
В края на юни (мисля, че към 20ти) тръгнахме посред нощ с идеята да сме сред Доломитите на следващия ден за залез. Мисля, че това беше както умно донякъде, така и първата ми голяма грешка. След 6 часа нощно шофиране, вече бях като парцал още на първия ден и това усещане като започна от тогава, не свърши до последния ден. Та нали бяхме тръгнали да се учим – ето това научих още с потеглянето.
За близо 20 часа успяхме да стопим 1300км. Кемпера на Ради си е една къща на колела. С тегло от 3.5 тона по документи и близо 5 тона на практика това чудо поддържаше около 90км/ч и честно казано бях напълно доволен от скоростта му. Мисълта да се движа с повече от 100, затворен в шкаф пълен с гориво, техника и кухненски ножове не ми допадаше.
В късния следобед преминахме през Кортина. Излъскано градче пълно с натокани баби и дядовци. Кой с кабрио, кой на мотор BMW, тук напълно обърнаха представите ми за това какъв тип МПС отива на даден типаж човек. Този италиански аналог на Шамони изобщо не ме вълнуваше, защото очите ми бяха вперени нагоре над него, високо над покривите на излъсканите къщи, нагоре към върховете. Остри като огромни зъбери те са оградили малкото градче абсолютно от всички страни.
Преди две години на Интеррейла, който правих преминах надълго през Алпите и добих представа за мащабите,  но сега като се озовах за първи път тук релефът ме впечатли много повече. Докато класическите алпийски върхове впечатляват по-скоро с мащабите си, тук всичко беше наповторим релеф изваян в страхотни форми и в по-малки мащаби. Мисля, че това е перфектната планина за фотография. По-лесно достъпна, с по-щадящи условия и с по-живописни форми. Лично мнение….
Привечер се озовах в един проход високо сред върховете. Казвам озовах, не случайно. Изобщо не знаех, че отиваме тук, за първи път ми се случва някой да ме води. Чувствах се хем много тъпо от този факт, хем много готино. Отивах на място за което не предполагах и не бях гледал нито на сателитни снимки, нито на кадри по сайтове за фоторгафия.
Без да знам точно накъде хванах някаква пътека за да се отдалеча от паркинга на прохода. Залезът беше невероятно скучен и просто махнах с ръка в негова посока 🙂 Скоро се озовах край едно симпатично езерце, по-скоро локва сред върховете. Набързо го обходих и си набелязах позиция, след което просто се прибрах обратно в кемпера без да вадя фотоапарата. Часовникът ми звънна в 3 през нощта и така ми се спеше, че докато вървях обратно към езерото не знаех дали сънувам, ходя или и по-скоро се случваха и двете. Идеята за нощната снимка ми дойде поради липсата на облаци вечерта, които сега доволно бяха покрили небето, та се надявах да ги позамажа малко с бавни експозиции. Някакси в тъмното успях да намеря позицията край езерцето – една скала отрупана с цветя. Сложих фотоапарата и първата ми снимка за това пътуване беше готова.

Не е кой знае какво ама дори не се надявах, че ще снимам нещо на първия ден падайки от небето на това непознато място.

Последва проспан изгрев, след който предприехме изкачване до хижата над прохода. Има два начина да направиш това – с лифта срещу някаква сума от сорта на 20 евро (ако не се лъжа) или пеш в тунелите, изкопани по време на войната водена тук между Австрия и Италия. Естествено, че избрахме втората опция, хем интересно, хем нямах 20 евро 🙂

Горе на хижата пих чай за 5 евро, та вместо да се сгрея, ме заболя сърцето. Ограниченият ми бюджет от 400 кинта (български) започна да хвърчи. Застудя доста и започна да пръска ситен дъждец. За тези условия щях да мечтая седмица по-късно, но сега изобщо не ми минаваше през ум, че тук мога да изпукам от жега. Мислех си, че в тези планини постоянно вали.

Понеже бях на разходка се държах като пълен новак – бях си зарязал статива долу в кемпера. За следващата снимка използвах раницата за подложка.

 

Зад кадър – раницата понякога върши двойна работа

Последва лудо препускане, надолу по пистите в гонене на залеза, което си беше обречена мисия още в самото начало. Но знаете мисълта да гледаш как нещо ти се изплъзва е ужасна, особено ако не тичаш след него. Естествено тичахме залудо..

След още една нощ край прохода, тръгнахме към следващата цел – Трите Чими. По пътя се минават няколко интересни езера, едното от които снимахме по залез. Езерцето не беше нищо особено, но над него се извисяваха едни от най-впечатляващите върхове, които съм виждал някога – Кадините.

До езерцето се помотахме с колелата. Пътя нагоре е един от най-стръмните асвалтови пътища по които съм минавал. Надолу с колелото с лекота прехвърлих 80така та чак ме хвана шубе да спра рязко и пропуснах отбивката долу. Друга местна забележителност е това езеро и намиращия се зад него хотел. Истинска емблема за Доломитите. Лично мен да снимам хотели не ме кефи . До Чимите може да се качите с кола или както ние с кемпера. На пъя има бариера и удоволствието да минеш покрай нея се заплаща. Вече не помня колко беше, а и няма значение, защото баш когато ние минахме, бариерата беше повредена и се минаваше гратис. Късмета на сиромаха 🙂 Пристигнахме при Чимите по тъмно та не видях нещо кой знае какво,…бях смазан от умора.

Rifugio Auronzo и гърба на чимите.

На другия ден нещата отидоха на зле – умората ми се превърна в някаква треска, стоях безсилен с температура на паркинга под Чимите и ги гледах тъжно, докато Радо и Емо си стягаха раниците да ги снимат от другата страна. В момента се намирахме на гърба така да се каже, на известната композиция с трите върха. Преходът около връхчетата се извършва по една пътека или по-скоро алея за 3-4 часа тромаво ходене. Нищо особено, но аз едва стоях на краката си.  Във всеки край на алеята има по една хижа и реално човек може да си кара само с една лека раничка, както правеха всички наоколо. Ама нали ние нямаме по 20-30 евро за нощувка планирахме спане на открито, което не беше много позволено в този район със статут на парк. Раниците на моите спътници бяха огромни и това тотално ме отказа само докато ги гледах. Реших, че си оставам в кемпера пък каквото такова. Така още на сутринта останах сам на паркинга.  Спах почти цял ден и в ранния следобяд се изтъркалях от леглото за да огледам навън. Облаците бяха обгърнали Чимите създавайки невероятна триизмерна перспектива. Тези върхове изглеждаха толкова огромни, оформени и устремени нагоре спрямо нашите, че сърцето ми се сви направо от мъка задето бях останал в тази неизгодна позиция. През главата ми само хвърчаха идеи за различни кадрирания и направо откачих. Това ми беше достатъчно да измисля нов план, ако няма да спя от другата страна на планината реално багажът ще е много малко. Мога да отида и да се върна след залеза по тъмно. След това се сетих и, че аз имам колело в багажника. Набързо сглобих байка и се метнах отгоре му. След половин час, въпреки треската ми бях на прохода разделящ Чимите от съседната верига. От тук вече можех да ги видя по този начин по който съм свикнал да ги гледам по сайтовете за фотография.

Момента в който осъзнах че съм прецакан 🙂

Слънцето вече слизаше надолу под облаците обещаващо за един страхотен залез. Реших, че ще се спусна малко по-късно и бе редно да си направя селфи с колелото пред върховете. Извадих статива,  разпънах го и понечих да сложа апарата отгоре му. Апаратът обаче отказа да се закачи  и тогава погледнах долната му страна. Истинско проклятие!!! Бях зарязал плочката на статива върху слайдъра предната вечер… Нправо откачих, то пък толкова скапан късмет не знам…не стига, че не вървеше ми и сега ми се отдаде възможност да вкуся от гледката и залеза и щях да ги изтърва. Оставаха 30 минути докато слънцето се скрие и тотално изперках. Метнах се на колелото и с бясно спускане поех наобратно към кемпера. За 7 минути взех разстоянието от прохода до паркинга, като на моменти скоростта ми беше около 60км/ч по сипея надолу. Няколко немски баби ме наругаха здраво със смесица между италиано-германски псувни, докато профучах покрай тях по иначе забранената за каране на колело пътека.

Взех плочката и отново се метнах на колелото. Да се върна не беше опция понеже беше изкачване и нямаше да успея в това състояние. Тогава се сетих за едно място, което бях набелязал на сутринта, като си правех кратка разходка. Метнах колелото в една канавка и затичах натам. Озовах се на мястото точно навреме, когато слънцето почти облизваше хоризонта. Тогава направих панорамата от началото на поста, която стана и една от най-добрите ми снимки до момента. Снимах като машина, за 10 минути смених 3 композиции, всичките с панорами, стакинг и клинове. Накрая завърших деня с няколко кадъра на бавни експозиции.

От шоуто, което си спретнахме с природата около мен се заредих и продължих нагоре към хълма. Стъмни се и се показа огромна луна. Кадините бяха огряни по перфектния начин.

Сега гледам екзифа на снимките…снимал съм до към 2 през нощта. Без да осъзная треската ми беше преминала в движение.

На другия ден се наспах като за световно. Опаковах тежката раница и по обяд се отправих отново към другата страна на масива. Опитах се да се свържа с Радо по радиостанцията, но нямаше никакъв сигнал от него. Беше цяло чудо, че успях да ги намеря, сред лабиринта от камъняци в оромното поле около хижата. И двамата бяха изгорели зверски, с подпухнали червени лица ме гледаха унило и не вярваха на късмета ми от предната вечер. Изглежда при мен гледката е била по-добра, до ден днешен така и не видях техните кадри от обратната страна, но те твърдяха, че било скапано.

Емо отиде да спи в хижата та останахме сами с Радо да теглим чертата на този ден. Долу край езерата бях залелязал едни локви с бинокъла и се спуснах до тях. Уви небето се изчисти напълно та се задоволих с червените връхчета.

Преди да опънем забранените палатки направих още една финална панорама на върховете пред хижата.

Спахме в една дупка прикрити в мрака, съвсем за кратко. Слънцето се облещи брутално още в 6 часа, а трябваше да сме се скътали преди да разсъмне за да не ни видят. Отново спах 3-4 часа и пак бях като парцал.

Решихме да се връщаме с тежките багажи към кемпера пък вечерта ще му мислим, ако има условия, правим повторение. Остатъка от дена мина в лек преход, след който имаше бири, диня, мързел и яйляк за първи път окакто бяхме тръгнали. Привечер тръгнахме наобратно с нова тактика – само леко натоварени с техника и бутилка вода. По пътя мъглите се сгъстиха здраво..

 

Пристигнахме до хижата за два часа, с мотаенето за снимки. След обичайните закачки с местните мармоти направих една последна панорама на върховете.

Прибрахме се обратно по тъмно. До тук вървеше дорбе със снимките, а и условията бяха хубави. Викам тая вечер да не спим ми да снимаме. Събрахме всичко и айде с кемпера надолу към цивилизацията. Обратно на онова езерце в ниското луната тъкмо бе изгряла зад върховете.

Към 4 часа си легнахме отново смазани. На другия ден направихме първата основна грешка в това пътуване – да слезем в ниското. Следващия много желан обект бе едно езеро, много популярно из Доломитите – Braies. Мисля, че там дойде първото ми разочарование. Това беше единственото място, което бях гледал доста на картинки из нета ( след Чимите разбира се) и тук определено бях втрещен от навалицата. Хора имаше навсякъде  – в гората, във водата, в кръчмите, абе навсякъде всичко беше фрашкано. Дори не мога да повярвам как успяхме да поберем големия кемпер на онзи претъпкан паркинг. Край езерото има приятна алея и реших да извадя колелото за една обиколка. За 5 минути едва не прегазих поне 3 бабички по пътя и се отказах, все едно да караш колелото в час-пик на Витошка. Дали аз съм станал асоциален или там наистина бе пренаселено не знам, но настроението ми се ескапа до толкова, че си отидох в кемпера и цял ден четох книги. Езерото не ме инетересуваше чак до залеза. Едва тогава народа се беше поразотишъл..

Разочарован и от скапаната светлина си легнах набързо без изобщо да кроя планове за утрото. От тук натам взехме решение да избягваме малки затворени места, като тази котловина и да бягаме по проходите. Въпреки, че беше пик на туристическия сезон, горе по билата е много по-широко и просторно, а масата бабички ходи по маркираните пътеки, от които така или иначе ние страняхме.

На прохода Giau движението беше най- ненатоварено от всичките 3 на които бях. Беше и най-широкия. До последно небето бе скучно, но час преди залеза изкочиха тези облачета и накрая светлината стана страхотна. Аха и да ме свари неподготвен, добре че бях набелязал ей тези китки 🙂

Околните върхове се озариха под лъчите на огненото небе. Снимахме съвсем близо до кемпера, по проходите това е предимството, когато спиш в превозното си средство. Уви пълнолунието ни развали нощното небе. Вместо да снимам се позабавлявах да погледам сеир край нощния маратон, който се провеждаше зад спалнята ни 🙂

На другия ден бе ред на нов проход – Passo Pordoi. Идеята бе той дa ни изкара сред поредица от върхове, които гледат директно към Мармолада. Ледника ме бе впечатлил още на първия ден (когато направих черно-бялата снимка с мъглите) и мрънках на Радо да се замъкнем натам. Горе цялата планина е пронизана от ски-писти. За разлика от българските курорти, горския пояс е доста по-ниско и тук голяма част от пистите са тучни поляни през лятото. Все пак урбанизацита си я има – лифтове, пътища, лафки и затворени чайни, напомнят за човешката намеса на това място. Грозно ми е да гледам такива неща. Това е най-големия недостатък на тези планини..

Горе заехме много приятна позиция и набързо направих тази панорама, по-скоро за тест. И си останах с нея общо взето. Стоях 3 часа да чакам залеза, който така и не се състоя, понеже слънцето се скри зад някакви гадни облаци. Прогнозата за гадно време от фотографска гледна точка започна да се сбъдва. Наближаваха ни нечувани горещини от западна Европа. Тръгнах си от билото с невероятната гледка, решен един ден да се върна и да направя кадъра на подходяща светлина. Докато стигна до прохода, където ни чакаше кемпера взе, че се стъмни. Типично, параклисът бе осветен много красиво.

На следващия ден взехме второто грешно решение за това пътуване. На няколко часа път, почти в другия край на Доломитите има едно селце – Santa Мagdalena, до което се намира красива малка църква на фона на върховете отзад. Тази църква е втория обект, запечатал се в главата ми от снимки, които бях разглеждал. И ако имаше място, на което имах мерак да отида, това беше то.

Уви с пристигането ни там дойдоха и обещаните жеги. Селото е на височина 1200 метра, което за България не е малко, но тук си е направо в долината. Хора такава жега наистина не си представях, че мога да изпитам сред планински терен. Остави, че не ставаше за снимки, но това тотално ни скапа, не се дишаше. По цял ден лежахме просто завряни някъде на сянка и лично аз снимах с голямо нежелание. На последния ден от престоя ни, сутринта в 5 часа бе 30 градуса, а сега като гледам следващата снимка, дори не си личи…

Общо взето тук се пречупихме и въпреки, че имахме още няколко дни по план тръгнахме обратно към BG. Този път преминахме през Австрия, като идеята бе да снимаме на езерото Блед в Словения. Там попаднахме на един ИСТИНСКИ УЖАС от навалица и още повече жега, което тотално ме подлуди. Заявих на Радо и Емо, че съм до тук. те не му мислиха много ис е съгласиха с мен. Отново изперках, та съм карал кемпера обратно към София цяла нощ и реално минахме разстоянието до къщи за по малко от 12 часа.

Така мина първата ми експедиция в Алпите с цел снимане. Тогава не бях доволен от условията и късмета си, но сега като гледам снимките си е било прилично. 4 месеца по-късно отново се натоварихме на кемпера. Този път само двама, с близо един тон храна и техника и се забихме дълбоко в безмилостната депресия на полярните есен и зима над 66тия паралел. Но за това в следващия пост…