Странно е че започвам новата година със снимки от миналата и то още от началото на декември. Но истината е че от тогава зимата не е такава каквато всички очакваме, а именно – няма сняг. Затова реших да ви разкажа за това ходене и въпреки, че тогава направих много малко снимки си беше интересно преживяване.

Всичко започна както обикновено – с прогнозите за времето, предсказания за обилни снеговалежи за много кратък прозорец. Първоначално обмислях да посрещна бурята на Витоша по традиция, но тогава ми се обади Ицака и ме нави за резерват Стара река. Идеята беше да снимаме водопада още докато не се е сковал от лед. Още на тръгване, на гарата рано сутринта беше доста зимно, студ и ситен снежец се рееха по пероните. Влакът ме стовари в Карлово без особени приключения, все пак този път бях с бързия за морето, който не спира в циганските села. Иначе с пътническия ела да видиш…
Ицо ме чакаше на гарата и с колата му се закарахме до някаква циганска махала от която започна и мъчителното изкачване нагоре. Знаете, че по принцип си мрънкам когато трябва да мъкна раницата, но този път беше супер гадно да го правя под непрестанната смесица дъжд -сняг сипеща се от небето. По скоро беше дъждо-снего-суграшицо-валеж, ужасна комбинация която ти влиза в очите и нищо не виждаш. В резултат всичко по мен подгизна, с изключение на краката ми. В началото пътеката върви по едри камъни, които покрити с 5см снежец бяха много коварни. Тежките зимни обувки още повече затрудниха ходенето и да си призная ако не бях дошъл с влака, щяш да се върна обратно. Но както винаги и тук номера е да устискаш първите два часа. После връщане назад няма 🙂
На хижа Хубавец спряхме колкото да наместя гърбината си, след което с бърза крачка подминахме следващата Балкански рози. Хижарят се показа само за малко и ни попита дали сме му виждали мечката или следи от нея. За щастие не бяхме забелязали нищо, за сега но ела да видиш на другия ден.
Колкото по-нагоре се качвахме имаше все повече сняг и беше по-плътен. Малко преди х. Левски вече затъвахме до коляно, сега се чудех кое е по добре – хлъзгавите камъняци долу или това 🙂

Хижа Левски на другата сутрин.

По някакъв начин хижарят вече беше разбрал, че идваме и в столовата ни чакаше лумтяща печка. Тук направих първата проверка на екипировката си – оказа се, че почти всичко е мокро с изключение на фотоапарата и обективите които бяха във вътрешна раница както резервните ми дрехи в найлоновите торби. Всичко останало, като се почне от храната и се стигне до градиентните ми филтри беше подгизнало. На Ицака дори му беше влязла влага в апарата, докато е бил в раницата – е на това му викам да те вали. Пет минути по-късно столовата приличаше на перално помещение, навсякъде около печката висяха дрехи а по масите сушех храната и някое друго филтърче.
По правило хижите в Централен балкан са уютни и в добро състояние с гостоприемни хижари. Но хижа Левски според мен е в челната тройка. Ехо може да се намира на невероятно място, но Левски определено е сред най-красивите и добре устроени. Този ден беше определен само за изкачването и затова хич не съм вадил фотоапарата от раницата. След като влезнах на топло ме домързя да снимам хижата, и го отложих за сутринта. Още в 7 часа се затътрихме в топлата стая и си легнахме. Не стига че раницата ми тегне, ами си бях довлякъл една дебела книга да чета, която ми изяде времето за сън чак до 10 вечерта. Ицака направи отчаян опит да чете „Село край завод“, която намери в коридора на хижата, но скоро предаде дух и захърка. На другата сутрин съжалявах горчиво задето и аз не съм си легнал по рано и въпреки късния изгрев ми се спеше зверски.
Събудих се точно на зазоряване. Набързо нахлузих обувките и гетите и се качих малко над хижата за да снимам Купена който посрещаше първите лъчи на ниското зимно слънце. Кучето на хижаря за малко да ми отнесе статива, при това не един път. Дивееше наоколо и ми разрови добре предния план с лапите си. Махнах с ръка и се затътрих до водопада. В момента пръскалото представляваше гола черна скала покрита с премръзнали мъхове, по която се стичаха няколко струйки вода. Добре, че вече се научих да губя иначе трябваше да се мятам и аз от скалата с единствената цел да се убия. Въртях го мъчих го и накрая сътворих тази тъпотия

Хайде наобратно, слънцето изгря и започна да напича склоновете на гората. Затова побързахме надолу към Хубавец за да хванем снега по дърветата. Малко преди балкански рози направих снимката в началото на поста. А 100 метра преди хижа Хубавец видяхме това по пътеката…

Мечо изглежда и той като нас не спи още от ранни доби. Следите продължаваха към хижата и се загубиха малко преди нея, където мечката явно просто е заобиколила през гората за да направи къс пас към мястото където хижаря държи отпадъците.

От тук надолу започна вече рутинното слизане през водохващането и гонене на влака, което е излишно да ви разказвам за 100тен път. Сега докато пиша гледам, че навън започна да натрупва снежец, да видим какво ще ни предложи зимата този път. 🙂