За разнообразие тази година вместо на море, реших че е време да опитам нещо ново. Отдавна ми се върти идеята за обиколка с каяк из любимите язовири, а и се чудех, как ли това ще се съчетае с пейзажната фотография. Ами да ви кажа получи се много добре…

Лятото неусетно мина, улисан къде в работа, къде в дребни ангажименти, не снимах изобщо през юли и август. А имах толкова планове, но както винаги едно мислиш, а то все друго става. И така цикъла се завъртя направо към есенната програма, която обикновено започва на Широка поляна в Родопите. Всяка година отивам там по едно и също време – началото на септември – момент в който всичко наоколо опустява и човек може на спокойствие да си почине, поснима и да погребе с каяка. Аа да сега за каяка…
Не не съм си купил такова чудо, все още… Взехме го под наем задно с един приятел. Ако сте двама да го вземете под наем излиза сравнително евтино, още повече ако се вземе за над два дни. Основния проблем всъщност беше транспорта. Поради големите размери на каяка трябваше да взема новото комби, вместо любимата ми таратайка. Както се оказа тежкия и нисък VW Passat никак не е пригоден за Родопите. Корема на колата опираше дори на асфалтираните пътища, какво остава за разбития черен път около язовира. Въпреки, че бяхме само двама, колата беше фрашкана от багаж – къмпинг екипировка, храна, дрехи, един маунтийнбайк вътре и за капак 5,5 метрова лодка на покрива. На всичкото отгоре возилото ни предаде още на отиване. Малко след Белово то просто реши, че акумулатора е за смяна и отказа да върви. Та се наложи да купувам нов от Пазарджик. Извод – дори да карате нова кола винаги си носете кабели в багажника. След цял ден пътуване и приключения с колата, малко преди залез бяхме на Широка поляна. Всъщност бяхме на блатото в страни от големия язовир, където най лесно се стига с лека кола. Този ден изобщо не свалихме каяка, само опънахме лагера и докато Сердо правеше огъня аз отидох да снимам.

Беше 4ти септември и обичайната навалица от лятото, която буквално живее два месеца покрай язовира се беше изнесла в градовете. Бяха останали само няколко дядовци пенсионери. Всичко беше много пусто, а за мрачната картина допринасяше и времето – тъмни тежки облаци се стелеха над гората, докато боровете се превиваха със свистене под напора на силни ветрове. Казвам ветрове защото както се оказа после край огъня – те въртяха посоката си на 360 градуса. Мрачните облаци буквално летяха изпод звездите, които прозираха над тях. Въпреки студа не се сдържах и ударих един час таймлапс.

На сутринта изобщо не си правих труда да проверявам за изпарения над водата. Бях сигурен, че вятърът е издухал дори облаците в небето. На този ден основна задача беше пускането на каяка във водата. Блатото на което се намирахме има връзка с главния язовир чрез изкуствен канал широк едва метър-два. Само при мисълта да мина по канала с каяка не ме свърташе. Уникално…щеше да е като с кораб през Панама 🙂 Един от рибарите обаче ме светна, като измрънка, че канала бил пресъхнал и това станало баш в последните две седмици. Източвали язовира. Отидох да го проверя по някаква пътека напряко през гората. След 15 минути ходене попаднах на едно мостче над тясно дере осеяно с огромни камъни на дъното. Това беше канала – в него беше останала 50см вода. Абсурд да преминем. И така се почна едно каране с тоя голям тулуп по гадния път около язовира. На едно място просто ми писна и реших, че е по-добре да нося на ръце каяка до водата отколкото да влача колата на пътна помощ до София. Лодката тежи около 40 килограма, но всъщност основния проблем за който не се досетихме беше северното изложение на брега който избрахме. Сложи му и силен насрещен вятър, 10 градуса температура и направо замръзнахме от студ докато се суетяхме.
За първи път сядах в закрит sit-in каяк, а Сердо за първи път в такава лодка изобщо. Но дори клатенето и силния вятър не ни попречиха да гребем 5км за старт. После някой се усети, че нямаме сухи дрехи за резерва и се върнахме обратно.
След което се заехме да обикаляме целия язовир. Това кану се оказа дяволски добро за обхождане и намиране на интересни места по брега. Успях дори да си набележа едно добро място за снимки по изгрев. След което на някой му дойде идеята да идем за бира на най-отдалечения край на язовира. В началото се замислих дали няма да ни окапят ръцете по средата на пътя. Обаче докато въртяхме греблата представата ми са лодките се промени коренно след като видях навигацията, според която цепехме водата със 7км/ч. И то без особено усилие… А при това аз дори не знаех дали греба правилно, толкова съм начинаещ в цялата тази история. В края на обиколката GPSа показваше 25 изминати километра, багажното отделение бе пълно с бира, а аз направо не можех да повярвам. Ах супер е тази работа, ако се изтренирам хубавичко както аз си знам може би ще мина двойно особено при спокойно време. Но няма как това сякаш не ни стигаше…бях обзет от мания за гребане и изследване на тръстиките. Върнахме се до блатото и пуснахме каяка отново на вода. Там направихме една пълна обиколка на гьола и изпълзяхме на сушата чак, когато започна да се стъмва.
Докато обикалях за дърва Сердо се беше сприятелил с един рибар и взел, че го измуфтил за рибата. Така освен мръвките за вечеря имаше и малки костурчета.

Едва тази вечер вятъра започна да утихва. Небето се изчисти и отгоре се показа Млечния път с безброй звезди.

Изтощен от днешното гребане реших да си лягам рано, за да стана навреме за изгрева. А на сутринта всичко беше сковано в лед. Температурата беше -3 – от топлата вода на язовира се носеше пара. Точно това ми трябваше..

Обиколих съвсем наблизо по блатото оплитайки се в зарязани през нощта въдици. На отсрещния бряг имаше няколко къщички, в които все още имаше хора. Някои от тях са тук още от май месец и стоят до октомври.

Други пък си строят колиби от найлон в които слагат палатките си. Лошо няма, само че след като си заминат оставят по един тон боклук и говна в гората. Това хич не е добре, бреговете на язовира приличат на сметище. Това кътче от страната е с толкова различна от типичната природа у нас (гледката е типична по-скоро за Канада), но точно по български е съсипано от глупави хора. Повъртях се наоколо из боклучавите брегове на гьола, а през това време слънцето се показа и прогони мъглите. Езерото стана плоско и някакси скучно.

Тъй като предния ден не остана територия от Широка поляна, която да не бяхме обходили с каяка, решихме да се пуснем по Беглика, който се намира на 10 километра. Преди това обаче отидохме до Доспат на пазар. По улиците на градчето беше пълно с хора, беше някакъв пазарен ден и навсякъде имаше дебели циганки по анцузи които продаваха основно анцузи. Оказа се най-далаверско да се пазарува в магазинчетата под джамията, където цените бяха невероятно ниски. Вътре в бакалията ни посрещна чичко с уникална хаджийска брада, беше много любезен докато не попитах къде има бира. Тогава нещо се намуси и ни смъмри задето търсиме алкохол. Когато си избирах пилешки крилца чичкото хаджия ги похвали, каза че са нещо джи-джи биджи (на арабски), тоест заклани по ислямски обичай. Явно за Сердо това беше някаква екстра понеже той е турчин, ала на мен ми беше все тая. Докато се въртяхме по улиците си припомних различната обстановка то този край. По скоро се намирах някъде в Турция.
На Беглика ни посрещна много силен и студен вятър. Обиколихме няколко острова, като слизахме на почти всеки сякаш търсехме някакви тайни или съкровища там. Единствената екстра беше, че нямаше толкова боклуци, което да си призная си е голям бонус. Лятото в голямата гмеж тези острови ще са моето спасение, стига да имам каяк и тогава.

На Беглика духаше пронизващ северен вятър, който направо стигаше до костите ми щом застанех на едно място. Единодушно решихме да се върнем на бивака от предните два дни, където беше завет, а и бяха останали дърва за огъня. Така отново бяхме на блатото за трета вечер. Тази вечер се възползвах от колелото да обходя язовира по суша. Докато карах към място набелязано от предния ден, се убедих в това колко красиво и приятно е да караш велосипед по пътищата в този район. Малки пътечки и пътчета правят нещо като лабиринт в старата борова гора около язовира. Ако не бяха боклуците и масовата сеч това място за мен щеше да е в топ 3 за страната. Все още всичко беше пусто, но наближаваха почивните дни, затова трябваше да се изнеса скоро на следващия ден.

Станах по тъмно за да стигна пеш до позицията с това островче. Отново беше под нулата, но заради вятъра изпаренията бяха слаби.

Събрахме багажа набързо и както беше по програма потеглихме към Кърджали. По план исках да пуснем каяка в язовир Студен кладенец и да се преспи една последна вечер около бреговете. Денят мина изцяло в пътуване и лутане през малки родопски селца, объркахме се поне на два пъти и накрая стигнахме дестинацията при ловното стопанство край язовира. Там има поляна, която стига почти до водата и може да се спусне лодката без да се разнася далеч от колата. Тъй като беше късно реших вместо да греба днес да се разходя в резервата с колелото. Това се оказа едно страхотно преживяване в което карах велосипед, а до мен на 3 метра претичваха сърни. Докато успея да извадя апарата една от тях прояви любопитство и не побягна веднага.

Сердо сподели, че сърните са го навестили дори в лагера, който той опъваше през това време. Вечерта тук беше съвсем различна, с 1000 метра по-ниска височина от предишния бивак, това място беше като различна планета. Докато горе на Широка поляна едва поддържахме огъня във влажната дървесина, тук се опасявахме някоя искра да не подпали цялата планина покрита със изсъхнали храсталаци. Тук ходех по къс ръкав, а там направо умирахме от студ.

На другия ден пуснахме каяка за 10км, но голямото водно пространство изискваше доста повече време отколкото предположих в началото. За да върнем лодката на време тръгнахме по обяд към София. Така приключи и това пътуване. За тези които се чудят как да се разтоварят сред природата им препоръчвам да се пуснат с каяк в спокойните води на Широка поляна. Направете го по възможност когато там няма навалица и единствените нарушители над тишината са скачащите във водата риби… Вече изминаха повече от седмици след като се върнах, а спокойствието и красотата на това място още са ми пред очите. Гарантирано – голям кеф…