Снимките на пейзажи започват да придобиват цикличен характер, поне при мен. Всяка година на пролет цикъла започва наново и както обикновено, това става с полята на Добруджа през април. А на път за нивите обикновено се отбивам на някое известно място ей така, да не съм капо – тази година това бяха Деветашката пещера и Крушунските водопади.

Странно е доста се забавих с тази публикация, снимките си стоят готови отдавна и ще излъжа, че не ми е останало време да я напиша. Истината е, че ме мързеше да пиша, но за разлика от това не ме мързи да обикалям и това всъщност е суперско понеже в скоро време ви готвя още неща с нови снимки.
Да ходиш за снимки на къра означава да се набият поне 1500 километра по кофти пътища и ако нямаш компания за това начинание то може да бъде много фрустриращо, както се случи с мен преди две години. Този път обаче се събрахме трима – коч компанийка, перфектната формула за да се изпростее на макс и честно казано още на 10тата минута след като напуснахме София вече не ми пукаше дали ще направя някакви снимки или просто ще си прекарам поредния забавен епос. Е то взеха, че станаха и двете неща.
Ако пътувате от София и се движите на североизток пътят ви минава покрай Ловеч или Търново, а в тези области има доста природни забележителности, които си заслужава да се погледнат. Говоря ви за разни пещери и водопади с които е пълно в този въображаем квадрат от 50 километра и за повечето от тях няма как да не знаете. И точно там идва големия проблем – ами всички ги знаят и е абсурд да снимаш там в почивни дни. Да ама нали аз си имам системи, ще видите как се оправяме и с този проблем.

А на Деветашката пещера вече си има чисто нов мост, завещан ни от продуцентите на онзи смешен филм, който дори не изтърпях за 5 минути. Уви филмите снимани в България често се оказват много тъпи, а на мен винаги ми е било интересно да ги погледам за да видя как се гърмят разни бабаити по морените на Витоша примерно. Мостът идва като добре дошъл, тъй като сега не е нужно да спирам на онова тегаво място горе на скалите и да се вра в шубраците за да стигна до пещерата. Лошата новина е, че и тук са сложили чичко който събира кинтаци за вход. Сигурно заради моста, наказание за мързела на тези които са избягали от стръмната заобикаляща пътека. Като ви мързи ще давате един лев. В тая жега казвам ви хич и не ми пукаше за левчето, просто исках да се завра на хладно при прилепите.

Тъй като веднъж вече съм идвал тук идеята ми беше да не си повтарям снимките. Изглежда доста съм се заседял първия път, защото сега ми бе трудно да намеря интересна гледна точка. Идиотщината ескалираше и с моите спътници се завряхме в някаква дупка за да пробваме клишето „човека с челника“. Изглежда трудно клише или поне в такава пещера, а от някъде се появиха случайни минувачи които също спретнахме в кадър.

един човек с челник….

…много човеци с челници

В един прекрасен момент някой се сети, че идея си нямаме за мястото на което ще се спи, а вече беше почти тъмно. Не че има голямо значение къде ще опъна палатката, стига да е равно съм доволен, но разбирате ли… в този край има много романеси и човек трябва да се съобрази с тях и да не ги безпокои. И както съм го казвал вече поне 100 пъти, в този момент късмета ми започва да работи и от някъде изкача дъ бест спот, или така нареченото подходящо място. Намерихме някаква изоставена мина или пещера, хем изолирана дълбоко в гората, хем близо до Крушуна и там прекарахме нощта.

Крушуна както и близо 80% от територията на BG също бе вече посетено от мен място, което бях записал в тефтерчето при графа „отново в друг момент – задължително“ Работата е там, че преди две години се насадих яко хем на жаркото слънце хем на тълпите от народ. Хората се бутаха по мостчетата и пред водопадите, като се редяха буквално на опашка сменяйки местата си пред иначе малките водоскоци за да се снимат с айфончетата. Мястото буквално отесняваше и приличаше по-скоро на претъпкан супермаркет или МОЛ по Коледа.
Този път се вдигнах в 5 сутринта и след малко бях на водопадите. Подминахме чичкото на входа като пътен знак (и тук вече събират кинти) и за учудване забелязах, че тази локация продължава да се развива – старият паркинг на който стоеше дядката със захарните петлета беше превърнато в плац с поне 5 заведения и стотици места за сядане. Навсякъде трескаво се разпъваха сергии и се редяха маси, чудно е да видиш такава гледка в България – села, които вместо да западат процъфтятват.
Водопадите също се променят, мястото на което преди години се откърти огромна скала и промени облика на единия водопад вече започва да ми харесва. Просто повторих старата си панорама, сега обаче само с един кадър на 14мм.

Започна едно лудо газене във вода, нещо което мразя особено рано сутрин когато е студено. Но нямам избор, това което си бях наумил изискваше доста катерене и мокрене за да изкарам правилната композиция.

Водопадите представляват приятна бигорна каскада и наистина малко напомнят на Плитвице (ама не съм бил там за да си спомня :(). Изкарах късмет понеже пристигнах в началото на това затопляне, което обхвана целия месец април, сега просто мога да си представя какво засушаване е обхванало всичките тези по-ниски водопади из страната.

И както рядко се случва при мен в един момент просто вече не ми се снимаше, прегледах снимките на екрана и доволно си сгънах статива. Хм доволен, но и малко разочарован, как така няма да имам мотив да се върна пак тук…и тогава се сетих – ми че то зимата ще е много готино и доста по-различно.

От тук последва бърза закуска след което се натоварихме в колата и хайде газ към Добруджата, където ни очакваха прашни пътища осеяни с бягащи през платното птици, комарите птеродактили край Дунав, много нови приключения и разбира се КЪРА! Но за него в следващия пост, че с тези водопади никак не ми се връзват.