Мрачни морски пейзажи от Гърция 🙂

В тази статия може да видите изглежда остров Тасос през пролетта. Без туристи, претъпкани плажове, с мрачно небе и бурно море. Почти през цялото време валеше, а малкото местни гърци, които живеят на острова ни гледаха като треснати, чудейки се какви са тези луди хора със стативи дошли в това объркано време…

Тази снимка в галерията

Мрачните снимки на Тасос са доста стара моя идея, може би от преди 3 години. Все не можех да намеря някой с когото да ида или пък времето не позволяваше да изпълня плановете си. Така тази едестинация отлежаваше дълго в моя списък, до тази пролет. Сега ми става смешно как се молех за дъжд в тези 4 дни, а то какво стана – не е спряло да вали вече близо месец.
Понеже пътуването включва ферибот бях принуден да тръгна в 5 часа сутринта за да хвана супер обърканото разписание на корабчетата. Освен, че са разделени на работни и почивни дни, разписанието е и по четни-нечетни дати, което до последния ден страшно много ни объркваше. През март с корабчето не пътува почти никой, освен местните отиващи на работа и камиони возещи мрамор от кариерите на острова.
Една от причините да отида на острова беше едно готино полуостровче на крайбрежието, което бях видял на снимки в гугъла още преди няколко години. Формата на тази скала и дърветата върху нея много ми харесаха и веднага си представих как би изглеждала една яка снимка от там. Снимка с вълни разбиващи се в скалите и тежки облаци (а защо не и изгрев 🙂 ) над красивото малко полуостровче. Всичко си бях представил с изключение на….това, че мястото е частна собственост. О да докато в България частни плажове почти няма, на гръцките острови изглежда може да си закупиш част от брега или поне зоната около него и да я преградиш стабилно. Направо ми призля когато отидох там и разбрах, че мястото е цялото в огради и се намира в къмпинг.
За щастие се намирах в по-цивилизована държава и вместо зъл охранител с пушкало ме посрещна отворен портал и една жена. Минах през портала и рецепцията като през турски гробища и ме спипаха едва долу на брега докато си разгъвах статива. Жената изкочи от някакво бунгало и започна да мърмори нещо на гръцки. Аз само свих рамене и тя след като видя, че не разбирам и дума просто махна с ръка и ме заряза. Очевидно не и се знаимаваше с мен. Така започнах да си снимам…

Въпреки, че сега се бях промъкнал, ядът ми не стихваше при мисълта, че утре преди изгрев този портал ще е затворен и няма да мога да снимам отново тук необезпокоявано. Със спътника ми Илиян се въртяхме близо 3 часа докато не започна да се стъмва. Слънцето залязваше някъде далеч зад нас от другата страна на острова скривано от голяма планина. За сметка на това срещу мен за кратко се показа луната.

Този къмпинг на чиято територия се намирах в момента беше в ремонт, работници реставрираха бунгалата и строяха нови. Освен тези бунгала на острова има и други както и доста хотели, но те не работят по това време на годината. Всъщност хотелите които са отворени се броят на пръсти. Този в който отседнахме ние е почти до присанището на ферибота в градчето – столица Тасос. Цената беше 25 евро ако не се лъжа за двама човека в двойна стая, но предполагам през активния сезон е доста по надута.
През нощта започна да вали стабилно и това продължи почти през целия следващ ден. Плановете ни бяха да се тръгне по крайбрежието в търсене на някакви позиции и да снимаме където ни падне. Въпреки, че доста бях цъкал в Гугъл ърт нямах особени идеи освен първата с островчето по горе.
Естествено веднага попаднахме на следващата частна собственост. Тузарска вила със златни лъвчета на портала, като на кулумбийски наркобарон. Заобиколихме оградата и стигнахме до някакви скали край морето. Отсреща се виждаше малък частен плаж и огромен остъклен гараж в който беше набутана огромна яхта на сух док. Тасос е най-северния остров в Егейско море. Някъде бях чел, че това преди години било място за бедняци и повечето плажове били пустеещи. Истинските баровци ходят на Цикладите и Йонийските острови. Е да ама след като се отварят границите към България и Румъния нещата се променят. Сега има доста баровски вили, но разбира се никъде не видях къща по-висока от 4 етажа, да не говориме за хотел от алуминий и стъкло. Това е абсурд, не знам как са се опазили от това нещо гърците, може да имат закон, но всички къщички и хотелчета бяха в типичния средиземноморски стил – малко кубче с тераски в бял или жълт цвят.

В началото малко ме беше страх да не ме отстреля някой от баровската вила в чиито територии бяхме влезнали, но отново никой не се показа. Беше хубаво място, с готини скали, но огромният гараж с яхтата ми прецака половината снимки. Ето го Илиян който се бори с вълните.

Малко след като направих тези снимки зпочна да вали. Беше още сутрин, но валя чак до към 3 следобяд. При това толкова силно, че беше абсурд да се покажеш и да снимаш. Силният вятър набиваше капките дори под дъждобрана на фотоапарата. От сравнително топлото време и голямата влага в горите на острова пълзяха мъгли. Странните иглолистни дървета изглеждаха като призраци в тежката мъгла.

Спрях колата близо до един от най-големите плажове на острова. Бил съм тук лятото и ви казвам наистина гъмжи от народ. Сега сякаш беше друго място, огромните вълни заливаха половината плаж, а тежите облаци бяха надвиснали над затворените капанчета. Не издържах да чакам в колата и излезнах да снимам под дъжда. Докато се пулех през апарата една голяма вълна ме заля над коленете. Обувки, чорапи, панталони – всичко по мен беше мокро от кръста надолу. Няма как, с морето е така, важното е техниката да е суха…

Синият плаж – може би най-туристическото място на острова.

Морето се разсърди, надигна големите си вълни заливайки кейчето и скалите намиращи се наблизо. Играх си с вълните на котка и мишка дебнейки периодите на затишие, когато влизах навътре към водата за да снимам.

Когато снимаш бурно море всяка снимка става различна. Улисани не забелязахме как са изминали близо 3 часа и започна да се стъмва. Тази вечер бе предвидена за нощувка на палатка, а бях планирал това да стане във вътрешността на острова в планината. Набързо прекосих останалата част от крайбрежието до Лименария където се отклоних навътре към сушата. Пътят ставаше все по-тесен и след като преминах едно диво селце трябваше да карам по черен път. С тази лека кола нервите ми се опънаха много, но за щастие не беше много разбито и успях да се замъкна до водопадите Мариес и езерцето над тях. Почти на пълен мрак опънахме палатките и без много да му мисля аз си легнах за да се наспя до изгрева. А него никакъв го нямаше. На сутринта огледах малкото езерце което въпреки дъждовете беше наполовина празно. На острова всичко е мрамор и песъчливи почви, бях учуден че дори тази вода се е задържала тук.

Пролетта върви почти месец преди тази в България. Дори високо в планината дърветата бяха започнали да се раззеленяват, а беше още март месец.

Уви не мога да кажа същото за дърветата около водопада, които бяха на усойно място и от тях стърчаха само голи клонки. Снимките станаха тъпи, но със зеленина наоколо определено мястото ще е в пъти по-красиво.

Нищо друго нямаше за снимане наоколо и се върнахме на крайбрежието. На този остров море да искаш да снимаш. Обиколката на острова е колкото половината брегова ивица на България, а в Гърция само колко острови имат…. Рибарите бяха тръгнали на утринен улов. Въпреки, че Егейско море е по-вътрешно, водата си има характерния цвят за Средиземноморието.

От тази страна на острова (западната) се виждаха някакви нефтени платформи в морето и зад тях като огромен исполин се издигаше най-източния край на тризъбеца Халкидики – планината Атос. Западните брегове на Тасос са скучни, знам това от предното ми посещение на острова през 2008ма. Затова се върнахме обратно. Сега на светло огледахме цялото крайбрежие, бележехме си позиции за други идвания, а някъде даже и слизахме до морето за снимки. Сутринта времето не бе особено мрачно и се наложи да сложа цял арсенал от ND филтри за да докарам приличен вид на водата.

Започна да се смрачава отново, а аз докато си карах забелязах някакво малко вибарско пристанище край пътя. Има ендо нещо което мразя когато карам кола – това е да спирам непрекъснато. Подминах мястото, ама започна да ме гложди отвътре и 500 метра по-надолу рязко обърнах. И добре, че стана така, тук направих най-добрите си снимки от това пътуване.

Тази снимка в галерията

Никога не обръщайте гръб на интуицията си, когато снимате. Струва ли ви се, че от едно място може да направите кадър, значи трябва да опитате, колкото и да ви мързи.

Неусетно се озовахме на някакъв плаж застлан от красиви камъчета. Вълните заливаха камъните издавайки смешни звуци, разбира се успяха да залеят добре и моите крака и хубаво да ме наквасят докато правех тази снимка. Отново бях с мокри крака въпреки гумените ботуши които се напълниха отгоре заради високата вълна.

Тази снимка в галерията

Абе общо взето не спряхме да снимаме. Когато крайбрежието стана непристъпно заради високата планина извадихме макрообективите. Обикновено това правя, когато няма какво друго да се снима. А в една гора по земята винаги ще се намери нещо интересно.

Шишарка

… и някакво незнайно за мен цвете

Този ден наистина се наситих и изобщо не ми пукаше какво ще снимам по залез и дали изобщо ще има такъв. В хотела обаче започна да ме гложди, този път мързела ме подведе много зле. Заформиха се брутални облаци които гледах през прозореца на стаята. Без да му мисля реших да се пробвам на пристанището пък каквото стане. И понеже цветовете на водата бяха тъпи заложих на Голденблуто.

Няколко дни след като вече се бях прибрал в къщо огледах снимки в Гугъл и естествено открих страхотно място километър по надолу от тази снимка. Как да не те е яд, мързела е голям гад. Ама по-добре и да не бях разбирал, че съм се прецакал така.
На близо група мургави гърци се опитваха да вдигнат една прогнила яхта с кран. Коребчето обаче беше толкова прогнило, че се разпадна във въздуха и се сгромоляса на парчета върху бетона. Погледах малко сеир пък поснимах още малко за последно.

Всичко беше прекрасно до тук, но аз все още не бях направил снимката за кяото бях дошъл – малкото полуостровче с мрачни облаци. Цяла вечер само това ми беше в главата и на другата сутрин твърдо решени отново се прокраднахме покрай портала в частния имот. Този път излезна един чичко грък с чаша кафе и сънено започна да ни разпитва. Личеше си, че ама хич не му се занимава с нас, така го мързеше милия. Обяснимх му че ще снимам и той само махна досадно с ръка. Отново ме оставиха да си щъкам на воля, а този път имах и късмет с вълните.

Снимах докато филтрите не станаха целите в солени пръски от които нямаше как да се отърва докато не намеря течаща сладка вода.

Доволни от резултата нямаше какво да правим повече на острова и се качихме на следващия ферибот. На връщане минахме през един манастир край Серес, който бях харесал в снимките на Arhangel от Фотокулта. За първи път влизах в гръцки манастир и в началото честно не посмях да извадя фотоапарата от страх да не ме изгонят. Манастира Св. Йоан Предтеча се оказа по-голям дори от втория по големина у нас – Бачковския. Дворът беше пълен с монахини, които чистеха, а всичко изглеждаше доста автентично и значително поддържано. Тъй като жените трябваше да обядват излезнахме извън манастира и една от тях заключи след нас тежката входна врата с един огромен ключ.

Снимах манастира от близкото връхче.

Цял ден не спря да вали. На връщане минах и през езерото Керкини, но сметнахме че за там трябва доста по-сериозна подготовка и единодушно се реши да се прибираме. Така завърши и това пътуване, и с него ми се сбъдна една мечта – да отида в Гърция рано на пролет. Разбира се от тук дойдоха и много други идеи, пък живот и здраве ще видим какво е писано….