Чисто и просто целта беше да предобря снимките си от предишната година. Тогава нещо се замотах при събуждането и не успях навреме да се кача при опасния ръб за изгрева. И така гледах прогнози, правех планове…чудо, точех си зъбите цяло лято за това Конче.А взе, че стана едно…не че беше лошо, даже се получи доста добре. Но да си правиш планове долу в ниското е едно на ръка, ала планината винаги си има свой собствен замисъл.

Слънцето залязва зад върховете Баюва дупка и Албутин

С Ицака тръгнахме от хижа Вихрен през Казаните.Голяма мъка е тоя баир, сега носех и 3 кила вода – запас, който трябваше да ми осигури нужното количество за поне 3 дни на заслона.Колко от това изпих е друг въпрос, но още при колата на тръгване излях още един литър в корема си, барем ми стигне до Казана без да пия. Не знам колко тежат тея раници, вече не я меря моята отказах се. Знам, че тежи и знам също, че ако извадя фотоапарата заедно с всичките прилежащи боклуци и статива, раницата остава празна.Това си мислех през цялото време докато катерех към Премката – къде да изхвърля фотоапарата.

Времето.Абе времето до тук стоеше добре, но след като стигнахме основата разделяща Вихрен и Кутело започна да духа бръснещ ветрец, появиха се облаци. Могъщият Кутело се скриваше постепенно в мъглата,но това състояние си е нещо нормално, не се притеснявах за сега. Дори едно малко облаче да имате над Банско знайте – билото е в мъгла. Особено следобяд. И така започнахме подсичането на гигантската пирамида, раницата ме заваляше ужасно, ту към дълбоката пропаст, ту ме мяташе към скалата.Определено най-гадната част от прехода Вихрен – Яворов е тук. Кончето пасти да яде пред километровото ходене на четири крака около този връх. А Ицака… мани, на него това му беше сефте в Пирин, блещеше се повече и от мен. На едно място поспряхме за почивка и неволно бутнахме едно камъче надолу. В следващите няколко минути то се търкaляше, а аз разказвах за една изтървана раница от това място, която така и не намерили. Хаха вероятно е още някъде там – на километър надолу в пропастта при реката.
Стигнахме Кончето и си отдъхнах, наистина тук си е доста по – „въздушен“ пейзаж, но лично мен ходенето по ръб не ме притеснява толкова колкото траверса на отвесен склон. А и въжето помага. Понеже идеята беше да снимам свободно по самото ръбче, без да се притеснявам за раницата и за себе си, този път се осигурих с алпийска седалка. Увереността, която ви дава осигуровката, премахва паниката и вероятността за грешка при някоя стъпка е много по – малка. Човек пази равновесие много по-добре, когато е спокоен. Да не говориме за снимането. Миналата година за малко да падна от тук и то от стръмната част мани мани…

Мечка страх мене не, особено когато съм се вързал

За снимки не ставаше, имаше ужасна видимост, но този път поне си разгледах позицията под вр.Бански суходол. От това място се виждаха Кончето, Кутело и Вихрен зад него в редичка, абе всъщност това аз си го представях хаха, иначе за момента виждах само на 3 метра пред мен заради мъглата. Тъпата мъгла не ни остави чак до заслона. Някакси подозирах, че това заслонче ще е моето основно убежище в следващите нощи и бях много притеснен за компанията която ще си имаме. Аз се притеснявам от хъркащи и пърдящи туристи, а Ицо сподели, че него го плашели туристите от оня тип – дивият…нали се сещате – пеещи, алкохолизирани с китари. Хаха аз му хванах идеята до някъде дано и вие сте, но не си представях себе си или който и да е с китарата на гръб да маа по Кончето. Но чакайте, след това което видях по-късно вечерта, нищо чудно някой и Ибанеза да си е взел нагоре.

Излезна вятър и набързо се напъхахме в заслончето. Дойде и още едно момче, в заслона и тази вечер бяхме тримата.В малкото кубче някакси са побрани 6 нара, като 4 от тях стават за по двама човека. Аз се качих до прозореца, срещу мен беше другото момче (мина доста време забравих му името сори), а Ицо беше долу. Хапнах нещо там, а през това време пича срещу мен започна да ми разправя някакви забавни неща. Каза че раницата му тежи 35 кила пффф изсумтях тоя май пусна кучетата хаха.Е к’во толкова има вътре? Оказа се, че аз съм си изградил някаква погрешна моя представа за тежките неща в планината, чийто връх бяха фототехниката и тежките гадни стативи. Дори с тях и храна + вода за 3 дни, 25 кила бяха макса ми през по-топлите сезони. Вадейки апарата от раницата, тя тежи не повече от 7-8 кила.Оказа се обаче, че аз си нося само дребни неща като спален чувал храна и дрехи. Пича си носеше столче и стъклена чаша за вино. Егати кефа батка, а аз веднъж даже нож не си бях взел, та си рязах салама с една фонокарта.Мани мани…
Пуснах си Мегадет и задрямах. По едно време вятъра започна да се усилва и да бучи ужасно. Хм..представях си какво е навън. Погледнах през прозорчето, но нищо не се виждаше, останалите спяха и пак си легнах. Не знам колко време мина, но слушах вятъра, който все повече се усилваше, имах усещането, че цялото заслонче се клати. Тамън задрямах и тогава страшен трясък ме събуди – вятъра беше отворил вратата и я мяташе напред назад. Скочих панически долу в дупката, където е входа, за малко да ми разбие носа тая скачаща врата. Докато я затварях за секунда погледнах навън – вятъра беше нечовешки. Точно там където се намира заслона е ръбът на билото – преграда, която въздушната струя прескача и се втурва надолу по склона. Пред лъча на челника видях само мъглата, която се носеше с невероятна скорост, като издухана от реактивен двигател. Малии представям си да си с палатка в такова време или по лошо – да трябва да вървиш.
Този път синоптиците не познаха, по изгрев времето беше също толкова зле, дори не си помисляхме да излизаме навън. Криехме се в заслона почти до обяд, чак тогава стихията стихна и остана само мъглата.Момчето, коeто пренощува заедно с нас си тръгна и останахме само двамата. Аз лично бях изморен от миналия ден, а на Ицо хич не му се минаваше по Кончето в това време. Нито на мен. Ходенето до Яворов беше само много краен вариант, пък и не бяхме снимали нищо до този момент. Така задрямахме горе в очакване на подобрение. За кратко обаче. Понеже времето се беше стабилизирало за момент, доста народ се беше запътил нагоре към билото и заслона от х.Яворов.Тъкмо задремеш и някой почне да удря с всичка сила по вратата на заслона. В първия момент помислих, че навън има закъсали бедстващи и скочих панически да отварям.
– Ааа не дорбе сме – изхили се някакъв дядка. – Да видя какво е в заслона искам.
С него имаше цяла груба от 30 бабички и дядовци и той беше невероятно горд с това. Половината сме от Сърбия – биеше се той по гърдите. 15 минути след като бабите си тръгнаха, по заслона панически заблъскаха и някакви момчета и те да видели как е вътре хаха. Няма лошо, ама ей хора! Когато усетите, че една врата не може да се отваря, не опитвайте да я строшите, освен ако не е крайно наложително. Може да е залостена отвътре. Все пак тоя заслон е да помага на хората, ако строшите вратата само за да видите „че вътре не било като в интернет“ е кофти.Така стояхме цял ден в заслона, изниза се куп народ да блъска като обезумял по вратата, за да надникне, накрая мислех да ги посрещам навън само и само за да не я строшат.

Някъде към 4 следобяд се получиха пролуки в мъглата. Вятърът започна пак да се усилва и да вали от време на време. Виждаше се Банско и от другата страна на билото към Синаница. Кончето и Кутело не се показаха до края на деня, започнах да се притеснявам как ще се приберем при колата. Мислех си за опции през Яворов, Разлог и Банско.

Мъглата се задържаше от високите заострени била и не помръдваше. Откри се само в долините и там където склоновете бяха по-полегати. Много интересно е това пиринско време..

Докато се мотахме около заслона при нас от към Кончето пристигна едно момче. Беше първият човек за деня, който не блъскаше по вратата и първия идващ с цел да спи. Казваше се Станислав и излезна пичага, той беше компанията ни през втората вечер, отново бяхме трима в кубчето.
До тук си мислех само за Кончето, как да отида там, а то взе че стана едно много хубаво залезче. Ето това му е хубавото на Пирин – където и да те свари хубавата светлина, все има нещо яко за снимане. А около мен имаше десетки върхове.

Трябваше само да обикалям наоколо в радиус 50 метра и снимах най-различни пейзажи.

От своя страна слънцето ми помагаше, остана си там достатъчно дълго. Обикновено имам време за една две снимки, а сега светлината се задържа невероятно дълго, обикалях си спокойно и си намирах нови позиции.

Цялото това търчане наоколо изглежда породи интерес и в Станислав. По едно време го гледам маа нагоре по баира към нас. Не можах да се сдържа и го помолих да ми позира за следващата снимка.

Нужни бяха два дни чакане за да получа тези магически 15 минути. След като този момент отмина, вятърът сякаш изкочи от някъде и задуха зверски. Сценарият от миналатa нощ се повтаряше, този път вместо да му посвикна, имах усещането, че е още по- силно. Излезнах навън да си измия зъбите и вятъра за малко да ме събори, въпреки, че се криех зад заслона. Най-забавно беше когато човек реши да пусне една вода – струята отиваше чак в Сандански.
На сутринта положението беше вятър и мъгла, преди обяд взе че се пооправи и тръгнахме наобратно.Дай пак по кончето, върти на четири крака покрай оня ми ти Кутело мани мани.Гледахме Вихрен, чудехме се дали да не се качиме. На Премката спряхме и наблюдавахме една група, която се мъчеше по баира и стоя на едно място поне 20 минути..тц абе я заеби ти тая работа. Газ надолу към хижата. На Казана поспряхме малко, нещо огладнях, този път само се тъпчех с храна. От 3те литра вода един ми стоеше в раницата и бълбукаше докато трамбовах надолу.
А на хижата, мани мани лудница пълна.Поизпразнихме раниците и айде към Муратово езеро. Вихрен ни се опря, но езерото направо го изядохме с парцалите. Тропнах се на брега а Христо ентусиазирано започна да снове и да пуца с апарата. Хм..а аз си полежах час – два, пуснах си музика, полежах си, взех че си и дремнах малко. Радвах се на хубавите условия в ниското, винаги около езерата е било по – готино. Горе на билото сякаш си на друга планета.

По едно време ми стана хладно, реших да се раздвижа с малко фотоупражнения.

След това обиколих езерото в търсене на позиции за залез.

Ходейки по брега видях един камък с трънка на него и си казах – това е! Веднага си домъкнах багатериите и направих един два теста, след това започнах да чакам. Не щеш ли имах невероятен късмет и със светлината – слънцето облиза върха на Тодорка изпод облаците с последните си червени лъчи.Това се съчета добре с цвета на есенната ми трънка.

Слънцето се скри и взех да прибирам, Христо даде идея да удариме и по някой кадър на бавни експозиции. На мен това нещо ми беше сефте, та не се справих много добре, но като за начало айде от мен да мине 🙂

От езерото се спуснахме обратно за половин час до колата и от там айде в Къщи.Докато се прибирах, както обикновенно се чудих дали съм направил някоя свястна снимка.Не знаех дали изобщо ще излезне нещо от Кончето, пък то какво се оказа. Сега даже се кефя на лошото време, което сме имали.