Типичната меланхолия,която ме обзема в началото нa всяка година беше усилена от смотаното време,което си стоеше така от няколко седмици.Зимата една такава – никаква не предлагаше почти никакви опции,в планините снегът беше колкото да се подхлъзнеш,а в ниското всичко беше в едни гадни кафяви цветове.

Един ден просто станах рано и грабнах фотоапарата.Навън беше паднала типичната за София мъгла.Ирония,но най-мъгливото място в България се нарича „летище София“…Близо до летището има една група езерца,които доста често посещавам при липса на други опции.До групичката езера има и групичка проститутки,има доста боклуци и от друг характер,а наскоро мангалите изсякоха и почти всички дървета там…Но!Това което не ви убива ви прави по силни разбира се…

Паркирах до езерото и сънено огледах насам-натам.Водата,а и всичко друго беше замръзнало,бях дошъл преди изгрев и проститутките ги нямаше.Всичко това много ме зарадва особенно последното,тъй като заедно с мургавите „красавици“ седят два мангуста в един Голф 2ка.Те обикновенно правят проблеми понеже смятат,че аз обикаляйки с фотоапарат наоколо им плаша клиентите.Знам ли като се замисля имат право…
Внимавайки къде стъпвам се поразходих по леда.Въпреки,че беше сравнително топло ледът се задържаше.Езерото е малко и покривката беше дебела.

Разбира се имах някаква конкретна идея,но слънцето така и не се показа.Мъглата беше много тежка и в един момент просто стана малко по-светло.Разбрах за настъпването на изгрева,след като си погледнах часовника.

Докато снимах,а и сега като гледам снимките осъзнавам поразителната промяна настъпваща тук през сезоните.През лятото всичко кипи от живот,цветно е и има много шумове.Сега не се чуваше нищо,всичко беше сковано и не помръдваше.Единствените следи от животинки бяха по снега върху езерото…

Вече имам усещането,че съм снимал всяко едно дърво тук.Дори тези,които отсякоха ги имам за спомен.Докато се разхождах по леда намерих два прясно отсечени дънера.Изглежда ледът им позволява да режат и дърветата,които през лятото са недостъпни заради водата.

Отново в мен се породи онова смесено усещане – разочарование,гняв и тъга…Когато погледнете това място си казвате „Е по-зле няма на къде да отиде“.Всъщност има – всеки път когато се завърна тук е по-зле от предния.