Въпреки, че направих тези снимки на два пъти, тази екскурзия бихте могли да спретнете и за един ден, стига да сте достатъчно експедитивни…

Еййй някъде там в ляво при заснежения връх трябваше да се кача през този ден.

Докато се чудех накъде да хвана след като поредното застудяване осуети плановете ми за Централен балкан, взех погрешното решение да обикалям западните покрайнини около Калотина и Трън. Оказа се доста глупаво от моя страна тъй като,това са едни от най-студените райони в България и беше логично да предположа, че всичко там ще е прегоряло от студа. След като си направих една бърза разходка до Драгоман, на място взех странното решение да отида в Рила. Така два часа по-късно се намирах в полите на Рила при село Овчарци, където се намира водопад Горица.

Идвам на този водопад вече три години и този път бях смаян от цветовете на гората около него. Напушваше ме смях при абсурда в който бях попаднал – идвам тук всяка есен да го дебна това чудо, а сега когато бях тръгнал на съвсем друго място и случайно попаднах тук аз взех че извадих късмет. Да и се начудиш на тая съдба…

Праснах две снимки на водопада като в стремежа си да снимам от различна позиция, за малко да се пребия от едни скали. За щастие ми се размина, то днес определено ми вървеше. Още по голямо доказателство за късмета ми – няколко минути по късно видях и супермадоната Сашка Васева в съседното село та направо умрях от кеф. Много голям фен съм на тази жена, уви в еуфорията съвсем забравих да се снимам с нея или поне да се тагна във фейсбук за пред приятелите, които определено щяха да завидят.

Край Стобските пирамиди залеза направо изкърти матрицата на фотоапарата. Направо се чудех как да го подхвана и от къде, а то тези пирамиди се оказаха много кекави за композиции. В началото се въртях с някакви дребни детайли и после кат’ пламна онова ми ти небе за малко да полетя днес за втори път, сега пък по пясъчник…

Айде още една хоризонтална с бонсай на преден план…

По всичко личеше, че трябва да се връщам на поправка тези дни, Рилския манастир и той ме зове от години, пък и съм намислил една позиция отвисоко, която така и не бях пробвал. Естествено тръгна се сутрин по тъмно от София за да се снимат мъгли край магистралата. По скоро ги гледах от пътя и скърцах със зъби от яд, че не може да се спира или пък са далеч на майната си. Абе като си върви върви си и т’ва е, край някакво село все пак попаднах на едни грозни дървета и викам чакай да ги снимаме….

Понеже този път си бяхме група, всеки се пръсна нанякъде из полето.

Край манастира пристигнах тъкмо навреме за да направя една снимка и да отворят мекиците. Вземи тея мекици батка, излупах 6 или нещо от този сорт, преди да ми се завие свят от мазнотията, дето бях погълнал. И понеже това е доста вредна храна някой даде идеята (естествено аз) да се качваме по бруталния баир над р. Друшлявица и да снимаме манастира отгоре за да се изразходват повечко калории. И така се почна едно бъхтене по баира.

Нямаше угодия, в гората беше приятна сянка ама един хлъзгав терен от току що нападала шума и камъняци, а пък нагоре в поляните жега. Беше октомври ала хванах тен наново. По обяд стигнах на някаква по-прилична позиция, но силното слънце си свърши и то работата, като вдигна цялата влага от дерето на Рилска река и я прати във въздуха под формата на ужасна мараня.

Излежавах се като лехуса цял следобед. С бандата естествено си говорихме за обичайната тема а тя е…е не са жени, вие пък кой ти мисли за жени. Истината е да си лафиш за обективи…. Слънцето постепенно се скри и маранята взе да се разсейва. От високата позиция която бях заел манастира изглеждаше като малко кубче…

Застудя светкавично, а светлината много бързо угасваше. Извадих голямата базука за да снимам манастира както си му е реда. Позицията е що годе добра, но ми се искаше да съм малко по-нависоко. Един поглед към резерват Риломанастирска гора. Резервата все още го има, ако ще снимате идвайте бърже, че тук се въртят далавери с дървесина и скоро ще остане само поляната.

В самия манастир все още е лудница. През 300мм и лайвюто на апарата мога да видя японците които кръстосват двора като мравки.

След тази снимка последва интересно слизане в хлъзгавата гора по тъмно – 4 човека с един челник. Нещо което не искам да си спомням или да повтарям в скоро време. Важното е, че всички се отървахме живи и здрави и малко по късно вечеряхме долу в ниското при манастира. Така завърши лутането в търсене на есента за тази година. Останаха само Родопите за края на октомври, за които не знам как да се наканя да пиша, толкова е дълго там, а така ме мързи….